Тодор Янчев

ДЪБ СТОЛЕТНИК

Столетия над теб са прошумели,
сънувал си хайдушки знамена,
забрадки черни
в утрините сини,
светкавици и семена.

Във коренища, в стари клони
заспалите предания шептят.
Настъпва есен. Лист след лист
се рони.
Бразди и сенки ще заспят.

Чета аз летописа разгадаем
на твоята попукана кора.
Бунтовен ек
край мен витае
и тръпне сънната гора.

БАЩИНА ЗЕМЯ

Не изтлява родната жарава,
топлото огнище на дедите.
Конската опашка се развява
в сумрака на далечините.

Аспаруховото племе яко
сляло е кръвта си със земята,
дето се белеят като мляко
зимните недели в равнината.

Дето старият Балкан сънува
битки с печенези и татари,
и сокол, юнашка птица, плува
над преславските върхари.

Тракия и Мизия старинна
се прераждат в думи и вихрушки.
Хвърковата чета ли премина,
пукнаха ли кремъклии пушки?

Нямам друга радост, друга слава -
топлят ме кръвта и взорът на дедите.
И сънувам пак да се развява
конската опашка в здрачините.

КИРИЛ И МЕТОДИЙ

Не мога вековете да събудя,
за да открия живите следи
на думите ви в пътя труден,
вдълбал в живота ни бразди.

Мечтая, с върховете разговарям
и уча звуците на тая реч,
в която жива е до днес България -
горена в огън, сечена от меч.

Апостоли, предтечи и орачи,
столетията впрегнали в ярем.
Два лъча - през времената мрачни
на българския чернозем.

И както ме люлеят небесата
на бледосинята си пелена,
аз ви съзирам в здрачината
на минали и бъдни времена!

ХАЙДУШКА БИЛКА

Скала самотна, посивяла,
назъбена от ветрове и дъждове.
Под преспи зиме тя е спала,
сънувала е бели цветове.

И небосводът като арка
над нея сведен е искрял.
Тя свличала е пепел жарка
по каменистия овал.

И скално пиле в изнемога
кълвало е от ситната роса.
И е изгрявал звезден огън
от звездните й небеса.

Под синя вис лети орелът
като скалата сив и як.
Под него - сребърни предели
и сини равнини без бряг.

А на върха, из пукнатините,
съзрях аз тънка жилка -
там
като древно знаме на дедите
се люшкаше хайдушка билка!

ОМУРТАГОВА ПЕСЕН

Мадарски конник. Неизличима каменна фреска,
нисък хълм под дъгата наднича.
Върху релсите - трака забързан и трескав
влакът. По-бързо от вятъра тича.

Аз съм горе на хълма - далечен и близък.
Яхам скалите с древни каменни шпори
и се събужда в мен старият град Плиска,
и ми говори хан Омуртаг, и ми говори…

„Прах от сърцето ми - искра от кремък,
по скалите ще ме откриеш - орлов нокът,
в камъка и във земята е моето време,
черен въглен под земята дълбоко.

Стрит босилек върху дъно на медник,
топла пита с дъх на препечена угар,
скършен ек от слави и битки победни -
цвилят жребците, впрегнати в плугове…

Разорана е душата ми като земята:
обло камъче от дъждовете измито.
Момко, позна ли ме? Тръгни нататък -
след моята сянка
                            през равнините…”

РИСУНКА

Алено небе - пустиня
с облачета розови по нея.
Небосводът като чаша синя
с облото си дъно грее.

И от тихите гнезда излитат
сънищата бели на врабците.
Синя далнина. Сама ракита,
плувнала в морето на тревите.

ЗИМНА КАРТИНА

Над комина тънък дим
през снежинките излита.
Детска радост, птича глъч
се дочуват под стрехите.

Зачервени личица
се показват зад стъклата.
А смелчаци рипват вън -
радват се на белотата.

Сипе се над тях снегът.
Чезнат в бяло върховете.
В долината имен сън
скоро ще заспи селцето.

ЗИМА

Снежно, заледено и лъскаво
полето блести остро.
И сред него тъмнее Блъсково,
проточено като остров.
В тази люта, бяла и синкава
като северна нощ зима
аз жадувам да видя чинката
как трепка и се въззима
към небето чисто и весело.
Аз жадувам да тичам в полята
сред жита, ръж и овеси
и да гледам как се премята
качулатката над поляните.
Аз жадувам
на дланта ми да кацне калинка
и да предвещае, че от балканите
дъжд ще се спусне -
топъл и синкав…

МАЛКА БАЛАДА ЗА БЕЗИМЕННИТЕ

Неизвестни български чеда
във колиби и селца родени.
Грее в мене черната бразда
на сърцата ви изпепелени.

А прегаря тънката трева
по пътеки, дето сте вървели.
В ранна утрин, в синя синева
паднахте по склоновете бели.

С дъх на хляб и равнина
вятърът над вас прелита
и чернее в сянка на жена
вкаменена под брезите.

Птици. Синкав мах с крила.
Майката се взира през полето
и очаква от високите била
стъпките на синовете.

АПОСТОЛЪТ

Там край София… Няма го грозният грак.
Син от далечината в снежната вечер -
няма го старият град. И потънали в мрак
бягат годините, бягат далече.

Сив гранит, ограден от оловни цветя -
о, това ли е само непреходната слава?
Черна сянка на конник край мен прелетя,
а прахът му вихрушка развява.

И скриптят под краката ми сняг и искри,
сякаш аз съм тръгнал върха да достигна…
Под бесилото, в двете сини очи гори
оня поглед, пред врага непремигнал.

Само сила, само власт да бъде висок
небосвода във гласа и в очите на всеки!
Всъщност не бесилото, а лъвският скок
ни направи безсмъртни навеки.

ОКОЛЧИЦА

Всеки е пял в годините детски
марша за белия Дунав и за капитана,
всеки е превземал по един „Радецки”,
но не всеки стига върха на Балкана.

Едни от дребни грижи и дребни болки
падат сразени. Други умират прави.
Всеки си има свой връх и своя Околчица,
където срам или глава ще остави.

БЕЛИ ЩЪРКЕЛИ

Избледняло е небето. Изсушена стрън.
Синьо ято - през ленива мараня.
Нося във сърцето си от стръкче звън -
залюлян от лятна тишина.

Бели щъркели с изпръхнали крака
скачат през ливади с детелинов дъх.
И бълбука кротко малката река,
тръгнала от синьото на оня връх.

Всичко ми се струва нарисуван свят.
И си мисля - сътворен е за добро.
Клюн изтрака. Щъркели въртят
над полето бялото хоро.