2013 г. - 90 години от Септемврийското въстание

Анастас Стоянов

Около сто са забележителните паметници, посветени на Септемврийското въстание. Без да туряме в сметката по-дребните паметни плочи, живопис, графика, фризове и други възпоменателни знаци. Не знам кое друго историческо събитие е осияно с толкова ярка всенародна признателност и почит. Но ако творбите на монументалното изкуство все пак са лесно преброими, кой може да ми каже колко са другите паметници, посветени на Българския септември - тези, които е създало перото и сърцето на поета?

В моя див и дивен северозападен край например няма нито един значителен творец, който да не възпял този необикновен по сила, гняв и надежда бунтовен Септември. Младен Исаев и Георги Алексиев, Славчо Красински и Йордан Радичков, Орлин Василев и Иван Давидков, Николай Хрелков и Радослав Михайлов - цялата наша писателска дружина, старо и младо, е топнало перо в кръвта на героите от Септември 1923.

Но не само родените тук, където най-ярко е горяло бунтовното огнище, но навсякъде из Родината, сред всички възрасти и литературни увлечения, Септември е обогатил с цвета си творчески биографии и съдби. А за някои творци септемврийската тема е тъй кръвно съдбовна, че без нейното присъствие, те губят и сила, и очарование, и образ. Какво ще бъде за нас Никола Фурнаджиев без “Пролетен вятър” или Асен Разцветников без “Жертвени клади”, или Крум Кюлявков без “Никодим”, или Антон Страшимиров без “Хоро”, или Крум Велков без “Село Борово”?

Ами безсмъртният, ами великият Гео Милев без “Септември”? Може би той щеше да представлява това, което пишат за него българските енциклопедии: “Лирически поет, критик и теоретик на модернизма, води борба за култура и изкуство в името на експресионизма и символизма против реализма” /Братя Данчови, 1936 г./ и “Поезията му е субективистична, с декаденстски тенденции” /Енциклопедия, 1974 г./.

И ОЩЕ НЕЩО.

Докато историците и особено политиците отрупват Септемврийското въстание с всевъзможни и неизброими прилагателни, докато го характеризират и “възвисяват” често пъти с причудливи и трудни за вярване смисъл и значение, единствен Гео Милев го нарича просто и лаконично: Народно. Като Априлското. Без излишна украса и словесни венци. Народът въстана - колко просто, колко точно, колко справедливо и истинно го кръщава в поемата си Гео Милев.

А то е наистина народно, макар по различи причини да не е всенародно.

ПО КАКВИ РАЗЛИЧНИ ПРИЧИНИ?

Ами по тази например, че самите му главатари не са постигнали разбирателство нито по характера му, нито дори по началния му ден и час: една е паролата, разпратена от името на Димитров и Коларов, съвсем друга е контрапаролата на Тодор Луканов - третия главатар на въстанието; в първия случай се казва да се въстава, в другия - отменя се до второ нареждане. И стоят септемврийските отряди из върбалаците и царевичака и се чудят кому да вярват, кого да последват?!

А въстанието е било отлично организирано и подготвено. Да вземем например пак моя див и дивен северозападен край: за някогашните Берковска, Фердинандска, Врачанска, Белослатинска, Оряховска и Ломска околия предварително определените военни командири, повече от 30 на брой, с изключение на един, всички са офицери, подпоручици, поручици, капитани! Оръжието също е налице: около 400 пушки и две картечници; а на третия ден от въстанието те са вече повече от 4000 пушки, 12 картечници, три шкодови оръдия и грамадно количество патрони - спомня си главнокомандващият на въстанието Гаврил Генов…

Дотук добре, както казал онзи, който падал от не знам кой си етаж. Но нека видим какво друго си спомня Гаврил Генов: “В Бяла Слатина комитетът дава контрапарола с мотивировката да не се пролива излишна кръв, в Берковица определеният да командва въстанието се уплашва и забравя да даде уговорения сигнал; един си пръска частта и избягва чак зад граница, друг ротен командир избягва в разгара на сражението; трети дружинен командир изоставя дружината си в най-решителния момент на боя и отива в щаба да доказва, че трябва да се откажем от борбата; четвърти, натоварен да замине в помощ на Петрохан, предпочита да яде и пие и с файтон да си вози реквизиция; пети скрива частта си във върбалака на сянка, като лъже подчинените си, че е определен за поддръжка…”.

Такива горчиви спомени споделя главнокомандващият Гаврил Генов в статия, публикувана през 1926 г. А на главнокомандващия може и трябва да се вярва.

Значи - пак опираме до септемврийските пароли и контрапароли!…

Дали и днес, 80 години след онези славни дни на подем и погром, не се разнася техният шепот?

Иначе как да си обясним разрушителната вихрушка, която се изви в моя див и дивен северозапад край преди десетина години и помете, събори и отнесе в небитието някой от най-забележителните паметници, прославящи Септемврийското въстание. Къде е днес, господа монтански общинари, великолепната скулптурна композиция на Георги Апостолов, която красеше една от главните порти на нашия многопатил градец? Къде са десетината каменни колоси, които стояха като стражи край Петроханския път и по които нямаше нищо друго, освен стихове и стилизирани цветя? Стиховете на поетите и каменните цветя ли ви стъписаха, та ги съборихте и порутихте? И зор сте видели вероятно, защото всеки от тези гранитни блокове тежеше по няколко тона! Къде са бюстовете  и паметните плочи на септемврийските герои, които изпъстряха градските алеи и градини?

Задавам тези въпроси, защото днес общинските ръководители на Монтана са други люде, спокойни, грижовни и разсъдливи и аз не знам от какво се боят и какво им пречи да върнат всичко по местата им.

И ОЩЕ НЕЩО.

За никого не е тайна, че онези, които разрушиха септемврийските паметници из Монтанско, съвсем не бяха хора, лично заинтересувани, не бяха сред пострадалите и репресираните по време на така наречения тоталитарен режим; това са синове и близки на видни комунисти и революционери из тоя край, работили активно някога за комунизма и облагодетелствани от комунизма. Е, това пък как да го разберем?

Или и то е ехо от старите септемврийски пароли и контрапароли?

Макар през септември 1923 да паднаха много жертви от двете страни на барикадата, това не бива да стряска нашите сънища и да ни кара да се отричаме от тази забележителна бунтовна епопея, основният приглас на която беше: Хляб, свобода, равенство! Нека се поучим от други: по света има и по-кървави събития от нашия Септември - във Франция, в Америка, в Испания, в Русия - но там не дават парола за забрава, тачат своите предци и герои, не рушат спомена за тях. А там също звучеше все този свещен и велик повик: Хляб, свобода, равенство!

И няма по-свята и по-вечна парола от тази!

2003 г.