Петър Ненов

Първа част

ЧОВЕКЪТ И МОРЕТО

Вярвах, че ще дойде! По безкрайното разстояние като пътеводни знаци щяха да го насочват червени ракети, изгрели звездно над побеснялото море, и взривове, издигнали на хоризонта гигантски огнени стълбове…
В НЕГО бе ключето на сложния шифър, който трябваше да разчета. Исках да науча вълнуваща тайна: отде е вземал сили, за да превръща по своя воля живота си в непрестанна битка с призрака на смъртта?
И когато, потънал в неизвестност, под измислено име воюва на невидимия фронт…
И когато, хвърлил се в открит бой срещу ожесточения враг, заговорва с гласа на динамита…
Незабравими са такива срещи!
Стояхме сред тревожна картина. Бяхме частици от нея. Два човешки силуета, спрели насред път, в очакване на утрото. А нашият път следваше бледата черта, чиито зигзаги разделяха първичните стихии на Вода и Суша. Наоколо черните щрихи свиваха кръгозора, тази несигурна рамка, искаха да погълнат и нас, както заличаваха островчетата от искри, трепнали сред морето, както гасяха сиянията, разпилени като седефени черупки по брега.
Неведнъж съм идвал тук, пак в миговете преди разсъмване, но сега всичко ми изглеждаше необичайно.
Звуците бликаха отвред. Излитаха нагоре, преплитаха се. Небесната бездна ги връщаше към нас вече неузнаваеми, някак безлични и приглушени, ала пълни със загадъчност като напевите на гигантска раковина. Сред тях различим оставаше само пулсът на сърцето. Иначе всичко друго чезнеше в общия завладяващ ритъм. Дали прозвънваше веригата на корабна котва, затърсила в дълбините здрава опора, или се разпиляваха нотки от гласа на славей, стъпил върху клонче-люлка? Дали прошумяваше гребенът на вълна, подвигнат от фосфоресциращ рибен пасаж, или се разнасяше ръмженето на хищник, завършил сполучливо своя лов из леса?
А може би едничък неспокойният бриз, объркал посоките, кръжеше пипнешком из тъмнината. Луташе се, смесил мирис на водорасли, протегнали пипала към повърхността, и аромат на бразди, разрохкани от остриетата на кълновете…
Внезапно сякаш засвятка капка роса. Огромна! Необикновена! Разпръсна наоколо акварелно весели багри, непостижими дори за въображението. ТОЙ държеше върху дланта си часовника! Едва не възкликнах. Капакът на стария джобен часовник с неизвестна рождена дата се повдигна, заприлича на огледалце, под което (както някога!) се движеха стрелките. В средата на сребърното кръгче ясно личеше думата, написана от неговата ръка пак в миговете преди разсъмване, които никога не се повтарят. Зърнах очите му, непроменени от годините. Мярнаха ми се и други отражения - платно на лодка с цвят на портокал, притеглено от магнитната сила на кея, вековен бор, подобен на мачта, забил връх в синевата, снежнобели криле в гонитба с янтърни лъчи, пробудена резеда, плиснала се срещу течението на ручеите.
И утрото настъпи. Двамата с капитана продължихме по тясната лъкатушеща ивица на прибоя, тази “ничия” земя, която не принадлежи нито на морето, нито на брега.
Във въздуха хвърчаха водни пръски. Часовникът, пробуден от топлината на човешката длан, се превърна в наш натрапчив спътник. Струваше ми се, че с упоритите си “тик-так” предизвиква мълчанието ни. Стрелките му, тромави наглед, отново пристъпваха по своята привична орбита, а всъщност какъв невероятен скок бяха извършили: от света, наречен “някога”, ето че оживяха като отърсили се от магия “в наши дни”.
Също така от много, наистина от много далеч идваше и човекът, редом с когото вървях. По лицето му е оставяло загар топлото дихание на Пасифика. Спирал е за кратко на рейд под бляскавия като полилей Южен кръст. Търсил е от капитанския мостик посоката към родния бряг сред вълните-привидения на бесни щормове. Превеждал е кораба си по гъвкавата нишка на опасни протоци, между надвесени над бордовете зъбери, край коварния шепот на буруни или край мълчанието на обвити в мъгла рифове. За да хвърли котва в черноморските заливи на своята младост. Бе бягал от куршуми, бе тичал срещу куршуми. След просторите на земното кълбо, опасано от тънките като струни паралели и меридиани, беше се озовавал в каменни клетки, разтърсвани от звъна на вериги. Изправял се е и под клупа на бесилката…

***
Бежанците преминаваха над тъмната ивица вода. Прииждаха плахо по мостчето. Тънка, увиснала във въздуха бе вече връзката им с брега. Стъпеха ли на палубата, обръщаха очи може би повече към мене, отколкото към капитана. Разбрах защо той настоя да бъда близо до него. Нека веднага от всички се почувства увереността му в успеха. Щом взема жена си на парахода, близко до ума е, че премеждията, за които толкова се приказва из града, са плод или на въображение, или на зложелателни одумки.
“Рудничар” също будеше доверие с новите си бои, с излъсканите си до блясък метални части. Екипажът действаше без суетня, като че подготвяше вдигането на котвата за безгрижна разходка.
Екна първата заповед на капитана. По челото му избиха издайнически капчици пот. Колко отдавна, отдавна не беше стоял той на командния мостик! Щеше ли да изведе сполучливо своя параход от пристанището, задръстено с разнокалибрени морски съдове?
Заливът, плясъкът на вълни в бордовете, синята врата, която бавно се отваря. Мислила бях, че удари ли този час, по-властно ще ме облъхне с романтиката си земният глобус, стоплян някога от детските ми длани. Реалността ще даде багри на загадъчните географски координати, ще грейнат “достъпни” непознатите звезди, ще се приближат градовете с екзотични названия. Къде отиде всичко това? Защо не докосна съзнанието ми?
Помня, че с туптенето на сърцето си откликнах на неговото учестено дишане. Всецяло ме бе завладяла силната обич към снажния мъж с лице изопнато, посивяло, оросено от капчици пот. След 16 години в клетка, в окови, какво остава в човека от опита, от знанията му? Самотата на килията не е ли като гигантска гума, която ден и нощ трие, трие от съзнанието най-ценните богатства, нужни за живота?
Напрегнал ум и воля, вътрешно стегнат като пружина, капитан Прудкин се стремеше да върши добре своята тежка работа. Защото по-ясно от всички си даваше сметка за изпитанията, които ни очакваха.
А как попаднах аз на мостика, след като постоянно се бе заканвал да ме държи настрана от тази авантюра?
Подир обяда в “Кристал”, на който навярно придаваше прощална окраска, той отново с файтон ме заведе у дома. Започна да стяга багажа си. Аз пък бързо стъкмявах своето куфарче.
- Без сцени! Казах! Точка!
- Не бой се! Няма да ти се натрапвам! Казал бил! Да седя ден и нощ над бродерията, боц-боц! И да се побърквам от тревоги, боц-боц! Надявах се да бъдем заедно и в хубавото, и в лошото! К чорту, дорогой капитан! Ха стига си се вайкал за младините ми! Ще те отърва изцяло от тая грижа!
Грабнах куфарчето си, тръгнах към портичката.
При всяка крачка усещах, че късам някакви до болка свидни ми нишки. Ръцете му паднаха върху раменете ми. Той ме повдигна, понесе ме, а аз, обгърнала врата му, заридах силно, без задръжки…
Сега Антон стоеше на мостика (бях го виждала такъв в мечтите си): хубав в своята капитанска униформа, съсредоточен, лови с цялото си тяло ритъма на движението. Отскубнали се от прегръдката на залива, ние попаднахме в други обятия, сини, жадувани…
- Нищо не съм забравил!
Нотките на тържество в гласа му ме накараха да се обърна. С привичен жест той свали фуражката си. Косата му бе мокра, забелязах, че и бялата риза под куртката също е вир-вода.
- Босфорът е пред нас! Как смяташ, ще вземеш ли лоцман?
От възмущение, чак се ококори, изду бузи, разфуча се:
- Абе аз ще те заключа долу, та носа си да не показваш навън! Капитан Прудкин, сто пъти ли да ти повтарям, сам води кораба си! Така го знаят на Александрийската линия! Парите, които се полагат за лоцман, всякога разделям между моряците.
По залез слънце Антон остави на вахта помощника си и ме поведе към нашата каюта. Най-сетне откри, че издръжливостта ми напълно се е изчерпала. Кученцето Ласка, също силно омаломощено, понесох със себе си. Не го оставих в колибката му, закрепена на кърмата. Повече се нуждаех от Василий Иванович, ала той още със стъпването си върху палубата хукна на разузнаване из трюмовете.
Леглото беше с оградка. Отпуснах се по гръб и затворих очи.
- Антоне! - спря го на вратата плахият ми гласец. - Карата каза, че след дезинфекцията носачите са изнесли от “Рудничар” 23 коша, пълни с мъртви плъхове. Вярно ли е?
- Вярно! Но ти не се плаши! Няма бързо да се размножат.
- Значи, има ги още?
- Мурка, Мурка. Че къде се е видяло кораб без плъхове? Зърнеш ли някой да показва муцунка, хвърляй каквото ти попадне! Почвай от обувките. И да не вземеш да пискаш!
Сгуших се:
- Ест, капитане!
- Аз ще дремна в щурманската рубка. В два часа след полунощ ще сменя помощника си. На разсъмване сме пред Босфора.
Впечатленията от този ден оживяваха повторно в сънищата ми. Настанена като в люлка, аз не можех да се освободя от замайващия ритъм на парахода. Затова пропуснах изнизващите се край десния борд далечни светлини на българския бряг, които пътниците на “Рудничар”, стълпени върху палубата, бяха проследили през сълзи. Но нали аз ще се върна отново, докато тези хора… Къде ли щяха да се прислонят те, подгонени от екота на маршируващи ботуши и от ония зловещи факли, напуснали вече врящия котел?…

***
В екипажа имаше доста Ивановци. Ще разкажа само за Иван камериера и Иван Паунов. Те бяха пълно противоречие на добре познатите ви техни съименици Иван доносника и Иван Райнов.
Бързах, но увиснах тромаво на стъпалата към мостика.
- Ако се изкачвате така при по-голямо вълнение, лошо ви се пише! - напомни ми отзад камериерът, когото Антон бе пратил да ме повика. - Трябва да тренирате. Майтапът настрана. Жената на капитана не бива да буди смях сред екипажа.
Морската повърхност бе гладка като слюда, параходът сякаш се плъзгаше по нея.. Слънцето тъкмо изгряваше. Посипа розови цветчета по черните канари от двете страни на протока. Различих кулите на бреговата охрана. Босфорът! Име, появявало се често в спомените на Антон. Видях и двата фара: вдясно - Румелифенер - на европейския бряг, вляво - Анадолифенер - на азиатския бряг. Те маркираха изхода от Черно море…
Зърнах Антон високо на фокмарса. (Той се бе постарал да науча предварително по-важните морски термини.) Понахлупил капитанската си фуражка, държеше в ръце различни флагчета, размахваше ги. После, явно доволен от този си диалог с бреговете, започна да слиза. Какво ти слизане! Помислих, че пада. Обгърна с крака мачтата, спусна се. Миг по-късно, едва докоснал палубата, изникна връз командния мостик. Мина вихрено край мене и по говорната тръба отпрати команда в машинното отделение.
- Малък напред!
Проследих стремителното движение на Антон… Иван камериерът възхитено подсвирна. Тъничък като стрък, неизменно учтив, той ме погледна назидателно, значи, разбрахте ли как трябва да се движите и вие по парахода?
“Рудничар” навлезе между скалите, злъкатуши по фарвартера на Босфора. Антон подаваше къси команди ту към Иван Паунов в машинното отделение, ту към матроса Витко на руля.
- Ей, Мура, как е?
- Отлично!
Усмихнахме се един на друг.
И изведнъж си спомних, като че безпричинно…
През есента в лозето ни падна ранен щъркел. Антон грижливо намести счупеното крило, постави пръчици, стегна ги с лейкопласт. Настани го край “нашата камина” в специално кътче.
Беше много важен този щъркел. По цели дни стърчеше неподвижен, със замъглени, винаги жадни за сън очи. Отпускаше бавно глава надолу. Чук! Клюнът му удряше пода, това мигом го пробуждаше.
Щом настъпи пролетта, щъркелът затъгува. Антон отвори широко вратата. Птицата го погледна с възторжени, но и пълни с тревога очи.
- Хайде! Смело! Небето пак е твое!…
А неотдавна щъркелът се завърна. Вече не сам. Двойката си направи гнездо на комина. Много шум вдигаше крилатото семейство. Антон обаче всяка сутрин най-безропотно метеше около кьошка и шеговито въртеше пръст към птиците, които тържествено кръжаха над него.
Безпричинно ли си спомних това на командния мостик?
Антон вдигна два пръста. Камериерът така внезапно изчезна от погледа ми, че аз се надвесих към морето. Да не би да е цопнал там? Но само след секунди със същата енергичност той изскочи по стълбата. Върху дланта на дясната си ръка крепеше поднос, с лявата балансираше.
На мене капитанът подаде сандвич, а сам той взе чаша коняк и като ми намигна весело, изпи я на един дъх.

***
Седях, без да запаля лампа. Трепнах. Да, слухът ми си го биваше! Долових тихи стъпки на боси крака. Предпазливо открехнах вратата. Добре че кученцето Ласка бе затворено горе в колибката си, иначе щеше да ме издаде. Съгледах силуета на мъж по плувни гащета. Снишаваше се, вардеше се от вахтения матрос на кърмата. Прехвърли тяло оттатък борда, застина, подпрян на лакти върху парапета. Къдрава коса, изопнати скули. Между зъбите си стискаше бляскавото острие на кама. Не долових и най-слаб плясък там, където се потопи. Изтичах към стълбата. Чак после съобразих, че съм се изкачила стремително по нея. Според уроците на камериера: скок, и ето ме по средата, още един, и ето ме горе!
Антон дремеше в щурманската рубка. Пробуди се мигновено, изруга, лицето му стана така зло, че загубих дар слово. Грабна бинокъла, откри плувеца сред искрящите маслинени води.
- Сигурна си, нали? - въздъхна. - Та той ли се намери…
И замълча, обронил глава. Защо Витко рулевият отиде на брега? При кого? Възнамеряваше ли да се завърне? Постепенно си дадох сметка какво би означавало за нас предателството му: нима “Рудничар” можеше да избяга, ако ни пресрещнеха бързоходна катери?
Водата долу по-силно приплясна. Посегнах да побутна Антон, но той вдигна предупредително пръст: не мърдай! (О, не напразно прословутият Гешев щеше да ми каже: “Прудкин стъпва като пантера!”) Безшумно, за секунди Антон се появи в сянката на борда. Поприведен, напрегнат като пред скок.
Витко бе едър момък, известен сред моряците със своята физическа сила и скандалджийските си “подвизи”.
Щом се показа, Антон го сграбчи за косата. Захвърли ножа му в морето. Смаян, момъкът послушно стъпи на палубата. Като го държеше с едната ръка за косата, Антон му шляпаше плестници с другата и го мъкнеше към нашата каюта. Аз отворих вратата, Витко прелетя край мене и се строполи в ъгъла. Навярно и плуването го бе изморило. Остана да лежи, разтърсван от тръпки.
- Разказвай! Всичко! На кого ни предаде? Колко ти дадоха в полицията? Не отричай! Дали са ти! С какво размири Варна четири денонощия, с какво гуля, преди да дойдеш при мене? Помоли ме, взех те в екипажа и… дочаках отплатата ти…
- Капитане, - подсмъркна Витко, - аз…
- Момче, момче, избираш най-мръсния занаят: да предаваш другарите си. Слушай добре! Дам ли знак на тия в трюмовете, от тебе няма да остане и следа! Ще потънеш на дъното с камък на шията! Не се ли сети барем за майка си?
Глухият му равен тон нерядко оказваше по-силно въздействие от гневните му изблици, колкото и уместни да бяха те за случаи като този.
Витко се изправи. Бутнах стол към него. Не пожела да седне. Искрено го съжалих. Момъкът търсеше кураж, плашеше се вече от онова, което трябваше да признае. Седмица преди “Рудничар” да отплава приставът Хлебаров ненадейно арестувал Витко. В комендантството тутакси го обградили полицейските бабаити. Хлебаров му поставил условие: избирай! Или ще бъдеш осакатен от бой, или се включваш в екипажа със задача от нас…
Стара хватка на полицията: или-или? За неустойчивия второто е по-приемливо. Към него се прибавят и пари, и обещания! Антон правилно бе доловил в общи линии същността на играта, подхваната от пристава, вероятно под диктовката на “милия” Германов. С пристигането на “Рудничар” в Истанбул Витко трябва да се измъкне. На азиатския бряг в Скутъри е вилата на “търговеца” Черкаски, чието местонахождение момъкът запаметил. За срещата Черкаски ще бъде уведомен. Витко е длъжен да му съобщи всички събрани сведения - маршрута на парахода, координатите на крайния пункт, броя на младите евреи бегълци, имената на някои комунисти…
- Те бяха сигурни, че ще ме приемеш в екипажа! Опитен кормчия съм, пък и живеем с мама недалече от вашия кьошк.
- Хубав съсед! - не се сдържах: - Браво, Витко, браво!
Антон мрачно се поусмихна:
- Изплува на хоризонта и бившият корнет Черкаски. Сик транзит глория мунди! “Така преминава световната слава!” Въртеше се корнет Черкаски из Варна, канеше се да спасява Русия под знамето на барон Врангел, прогуля семейните бижута, скрити в пазвата при бягството от червените, сетне се стопи като дим.
- Държа се с мене като с дрипа!
- Позира пред себе си! Потомственият дворянин! А няма съмнение, че е продал синята си кръв, че се е превърнал в жалък шпионин, накичен може би за самочувствие с многозначителното “резидента в Истанбул”. Впрочем, Германов и Хлебаров добре плетат кошницата си. Но твоите сметки, Витко, излязоха криви!
В Истанбул освен на капитана, на жена му и на юнгата, за да носи покупките, не разрешиха на никого другиго от екипажа да слезе на брега. Проектираното “легално” посещение на Витко в Скутъри пропаднало. Решил да го направи през нощта с плуване. Държал ножа между зъбите си, за да се пази от морските хищници. Смятал, след като съобщи всичко на Черкаски, да остане в Истанбул. “Търговецът” обаче не се съгласил да го укрива и да му търси фалшив паспорт, тъй като истинският се намираше в касата на капитана.
Антон отведе момъка в каютата му (със заповед да напише всичко, всичко), върна се, даде ми ключа от нея.
- Мръсници! Как се сговарят! - занареждах с омраза аз. - Полицията много иска да се отърве от тебе, без шум, с чужди ръце! Колко хитро, а? Сигнал от Истанбул докъдето трябва и толкова! Антон Прудкин изчезва в палестинските солни рудници!
- Чакай, чакай, едва ли им е тъкмо до това! Конфино и сие са като крава с голямо виме, а в полицията служат, отлично знам, типове, разядени от користта, както от наркотик. Иска им се непрекъснато да лапат, да гълтат.
- Тогава що за мистерия ни поднасят?
- Обяснението може да бъде и следното: нашият път, Мура, пък и на други подобни съдове, се предхожда, по право - бележи се предварително от шумоленето на банкноти. Допускам, че Германов и Хлебаров залагат най-вече на възможността за свой гешефт. Примерно утре, след като вдигнехме котва, при довереното лице на Конфино, неговия брат Жак в Пера, се явява Черкаски. Драги, казва му той, параходът ви е загубен. Вече няма как да променим нещата. Не се ли споразумеем - край!
- Свършено е с нас, ако откупът им досвиди!
Той се заразхожда:
- Рано е за твоите трагични предчувствия! Вярно, предстои ни трудна работа: да се свържем незабавно с онези, които ни чакат, да уточним други координати, друга нощ на пристигането, друга парола, която да си разменим чрез светлинни сигнали.
Извика водачите на евреите. Не знам какво им е обяснил за тревогата си. Той не обвини открито Витко, премълча простъпката му. Най-преданите моряци застанаха на вахта. “Рудничар” до вдигането на котва щеше да има контакти с бреговете единствено посредством капитана.
Доста нерви похаби, като се има предвид, че трябваше да действа с максимална бързина, в пълна конспиративност, разговаряйки с безименни свръзки по невидими канали.
През този принудителен рейд между двата континента той се държеше както обикновено. И въпреки това в трюмовете се надигна брожение: какво се е случило? Защо не тръгваме?
Антон ме отведе сред пътниците, които облекчено зашумяха. До капитана пак стоеше жена му. Нима би я държал тук, ако не всичко бе наред? Значи, спокойствие! Възспират ни формалности!

Шеста част
ЧОВЕКЪТ И СМЪРТТА

Ден… Нощ…
Животът следваше своя безсмъртен кръговрат. Денем от пустинната пръст на затворническите дворове се мъчеше да избие резедата на неумиращите тревички. Нощем все по-упойващо пееха неостаряващите щурчета. Птиците излюпиха малките си, учеха ги да излитат от гнездата. Някои от тях, объркали пътя, уплашено се суетяха с още немощните си криле над каменните квадрати.
Денонощията се редяха. За нас те също отмерваха движението на сезоните. Но след всяко денонощие нещо неуловимо, все по-властно и по-тревожно се промъкваше в сънищата - предчувствието, че в кръговрата на човешкото време не всичко се повтаря, както е в природата, че ние вървим по път, който се скъсява, който има предел. И колко нечовешки жестоко е, когато нормалната логика на битието може да бъде нарушавана грубо, насилствено. При това от съдници, присвоили си правото да се разпореждат със съдби, неизмеримо по-мащабни и по-достойни от техните.
Тик-так, тик-так…
В рамката на черните зидове пулсираше красноречивият циферблат - “колелото за разходки”. Излъсканите до сребърен блясък метални звена ритмично отброяваха:
“Зън-зън, зън-зън…
Аз неотменно използвах своя “наблюдателен пункт”, за да виждам Антон.
- Привет, Мура!
- Здравей, Антоне!
- Какво чувам? Кашляш ли?
Простивах и оздравявах с досадна последователност. От месеци насам! Но все успявах да сподавям кашлянето си. Добре, ама понамалих бдителността си и той начаса ме хвана. Запреглъщах усилено.
- Здрава съм като камък!
- Лъжеш! Стой така. След малко ще те поздрави наш стар приятел.
В тесния отвор, през който надничах, се появи момък с гъста коса и повдигнати в краищата вежди, които придаваха на очите му особен израз. Беньо Дубавицки!
- Оох! - помъчих да прикрия с шега пронизалата ме болка. - Ти ли си новият член на “компанията”?
- По-леко ще я карам сред своите! А вие как сте? Май че вашето обкръжение не е от най-приятните?
- Какво да се прави? - поддържах непринудения тон. - Не всеки е късметлия!
- Хайде, че се задава главният! Противен кресльо!
- Довиждане до утре!
Поусмихна се:
- Ако имам утре!
Момъкът се отдалечи, поприведен под тежестта на веригата. Изравни се с Антон и двамата продължиха разходката си.
Отдръпнах се. Ала лицето на Беньо не изчезна от погледа ми. Защото само очите му бяха останали същите. А иначе страшната Дирекция на полицията бе отнела неговата младост и хубост. Още един “смъртен”! Още един, преминал през ада, преди да дойде тук! Още един, устоял докрай на инквизициите, които трудно може да обрисува дори най-силната фантазия. След провала на генерал Заимов полицията се добрала и до Беньо Дубавицки. Той отхвърлял всякакви обвинения в конспиративна дейност. Надявали се, че ще го сломят. С побоища, с глад, с жажда, с обгаряния. Не сполучили. Гестаповци, пристигнали специално от Берлин, се притекли на помощ. Те приложили свой метод за изтръгване на показания. Цели 45 денонощия държали момъка завързан в чувал. Чудовищно!
Нощ… Ден…
Антон престана да участва активно в препирнята с главния надзирател. Предпочиташе тихите разговори. Бе навлязъл в свят, който винаги го увличаше - творчеството.
В килия № 1 той пишеше книгата, за която бяхме мечтали. Изплиташе сюжетната й линия, напрегната и динамична. В поредицата от приключения, рисувайки портретите на шест морета, той вече въвеждаше героите си сред съдбоносни стълкновения, разпалваше мъжеството им, посвещаваше ги в служба на ония идеи, за чиято победа е нужна борба, борба с оръжие в ръка.
Работеше вглъбено. По цял ден. Работеше и през нощта. От два часа нататък, при светлината на стара газена лампа.
Само веднъж избухна с присъщия му гневен размах, пред който и най-твърдоглавите тъмничари се стъписваха.
Главният надзирател реши да ме уязви хей тъй, по прищявка. Нареди да бъде запушена пролуката към “двора на смъртните”. Но аз незабавно разчовърках мазилката. Това го разлюти, той се нахвърли да ме ругае. Не можех да привикна с обидите, отвърнах му не по-малко настървено.
Наказа ме. Да не напускам килията си, да седя в нея, и то с белезници на ръцете!
Озадаченият Антон бързо узна защо не се обаждам. Чак до мене достигна трясъкът на веригата му. Другарите като по даден знак заудряха с налъмите по вратите.
Снеха ми белезниците, разрешиха ми да излизам навън. Ала намерих цялата рамка на вратата здраво обкована с ламаринени ленти.

***
“В събота срещу неделя не бесеха, такъв е законът. Това го знаеха и “смъртните”, тогава си отспиваха…”
После отново като припев зазвучава: морето… морето…
“През мрака на нощта до мене долиташе ревът на вълните. Възприемах го като най-мил, приветлив глас.”
С тези редове капитанът е очертал полюсите на своя живот.
… Плаване под чужди небеса, под чужди звезди, към чужди пристанища. Но това всякога е било кратко разделяне с българската земя, на която той с годините се е завръщал все по-нетърпеливо. За да откликне на нейните тежнения, на нейните повели. Ах, този капитан далечно плаване със сърце, еднакво властно притегляно от двете първични стихии: Водата и Сушата. От двата магнитни полюса, граница между които е тънката бисерна ивица на прибоя…
А какво ли още иска да сподели този несъкрушим човек, безкрайно трудолюбив при всички обстоятелства и сред всякаква обстановка? Какво ли още е написал той в килия № 1, която също напомня ничия земя. Не принадлежи нито на живота, нито на смъртта?!
Къде са вижданите от мнозина ръкописи с интригуващите заглавия “Към Палестина” и “На лов за делфини”? Къде са мемоарите му, дневниците му? Погинало ли е всичко това, или има надежда мислите и вълненията на капитана да се завърнат при нас, да изплуват от глъбините на времето?
Може би този зов ще ги изведе на бял свят? Може би!…
2.00 часът.
Той разкършва рамене, застава до прозорчето.
2.05 часът.
Металните пръчки на решетката светят като опънати струни.
2.10 часът.
Колко още далече са влюбените напеви на славеите?
2.15 часът.
Капитанът вече е готов за работа. Мислите му са стремителни и ясни. Бавно, за да не вдига шум, пристъпва напред-назад. Веригата не му тежи, свикнал е с нея. Страшният ритъм на походката му контрастира с оня полет на въображението му, който го води напред. Той обича предварително да подрежда и избистря всичко в ума си, чужд на сляпата стихийност в творчеството. По дяволите да вървят палачите! Какво пък? Дори и да дойдат. Отдавна-отдавна е готов!
Стотици са тръгвали със същата походка и същата верига по пътя, който е безкраен.
Вместо километрични камъни, разстоянията му отмерват жертвениците в името на свободата…
Навън шуми неспокойният бриз, объркал посоките в тъмнината, която е най-непрогледна преди разсъмване. Кръжи пипнешком, лута се, смесил мирис на водорасли, протегнали пипала към повърхността, и аромат на бразди, разрохкани от остриетата на кълновете.
Капитанът не го чува. Не го усеща. Вглъбен, увлечен, той пише редове, адресирани към бъдещето.

***
31. VІІ. 1942 г.
Дълго не бях виждала Антон. Очаквах, че напрежението е белязало лицето му с непознати за мене следи. Странно. В тези минути, които се врязват в сърцето, в тези най-паметни минути, които се наричат “последно свиждане”, най-напред изпитах гордост за него. Сетне дойдоха другите чувства, трудни за описание, защото са смесица от всички, които свързваме с понятията болка и неповторимост.
Стояхме един срещу друг в специалното помещение, разделено от стена до стена с две телени мрежи. В коридора между тях тромаво се клатушкаше главният надзирател. Мяркаше ми се ту кафявото му, ту зеленото му око. Боже мой, и тези подробности са се запечатали в паметта ми!
- Жал ми е, Мура, че ще останеш сама. Ти имаше единствено мене. Но няма да си още дълго в затвора. Повярвай ми! Ще се озовеш сред добри хора, в чиста и хубава среда. И може би ще намериш някой, който да те обича, да те уважава…
- Глупости! Глупости!
(През ум не ми е минавало да търся! Свободата ме изведе от затвора все още млада, ала аз повторно не се омъжих.)
- Мнозина загинаха като мене! - продължи Антон. - Милиони ще оцелеят! Ще преминат през бурята! На тях, Мура, предай моите поздрави! Кажи им, че капитан Прудкин не издаде никого, че достойно завърши своя живот! Старах се да бъда честен, да бъда в редиците на тези, които се бореха за правда и за големи идеали. Е, допускал съм и грешки. Но това, струва ми се, бе отдавна, нали, много отдавна. Съдбата ми отреди толкова превратности. А попречи ли ми да осъществя себе си? Други ще отсъдят. Всякога съм откликвал на сигнала “SOS”. Не останах безразличен и при този ураган, войната, когато не отделни кораби, а цели държави търпят крушение, когато вихрите спират пътуването на цели народи към бъдещето…
Гледахме се.
- Антоне, протегни ми ръка!
- Царя аз не помолих за нищо, дори за живота си! - Той кимна към главния. - А виж, този… ти би могла да помолиш. Искам да те прегърна за последен път…
Разхълцах се. Ето ме в прегръдките му. Ето! Усещам: сърцето му тупти, мощно, жадно за живот, тупти, но е обречено, тупти с отброени удари.
Така реално, така зашеметяващо почувствах тази прегръдка, за която… не помолихме…
Антон стоеше изправен. Бе облякъл чиста, снежнобяла риза. Усмихваше ми се. Очите му бяха млади, изпълнени с топлия блясък на старо злато.
- Край! - извика грубиянинът с “викторийката” на ревера.
Антон погледна своя стар, но верен часовник, поклати глава:
- Прецизни са! Отсякоха точно, по скъпернически, последните ни десет минути.
- Антоне!
- Нищо, Мура! Най-често при тебе ще идвам вечер. Като пастир ще довеждам звездите пред твоя прозорец…
(Сега старият джобен часовник с неизвестна рождена дата е скъпа реликва. Намира се във Варненския музей на революционното движение редом с високите български и съветски отличия на Антон Прудкин (Капитан Бързий). От вътрешната страна на сребърния капак Антон, преди да се качи на бесилката, е издълбал своето последно писмо - толкова кратичко и толкова трогателно:
“Прощавайте.”
Аз често гледам как стрелките на този часовник пристъпват по циферблата, слушам неповторимото тик-так, тик-так…)

***
Настъпи най-страшната нощ в моя живот.
Моряците от охраната ми дадоха свещ. Запалих я, сгуших се и разтворих бележчицата, която Антон ми изпрати заедно с пантофките. Четях, а сълзите се стичаха по страните ми. Четях, а сякаш чувах гласа му:
“Мура, люблю! Виждаш ли, и аз мога да изпращам лирични писъмца. Бяхме щастливи. Хубавото, което преживяхме заедно, се връща при мене и ми напомня играта на слънчеви отблясъци върху морската шир. В ясни дни царството на Нептун се разкриваше пред нас като дошло от приказките. Населяваха го чудеса. И сред тях: “Единство”! Островче, приютило само двама ни! Помниш ли?…”
А точно тогава:
“Те” отключили килия № 1. Антон се изправил и казал:
- Готов съм!
Тръгнал в мрака. Блещукали само фенери, които люшкали бледа, мъртвешка светлина. Той вървял и се ослушвал в звуците на нощта. Знаел, че утрото е далече, че няма да дочака напевите на славеите…
Четях бележчицата, препрочитах я, въпреки че отдавна я знаех наизуст. Но друго беше да виждам почерка му, да “чувам” гласа му, който ме отвеждаше сред нещо съкровено, чисто и красиво:
“Вълните звънят, сякаш се смеят, белите зайчета подскачат и се гонят, преплитат се краските: синьо море, бяла крило на чайка, строен силует на лодка, ярко фосфоресциране на рибен пасаж. Това са частици от стихията на живота, която продължава силно да пулсира в гърдите ми.”
А в същите тези мигове:
Той вървял. Отпред, на хоризонта, се очертавал силуетът на бесилката, обкръжена от черните сенки на мрака. До него пристъпвал Петър, момъкът, когото капитанът обичаше. Имал същата походка, дръзка и самонадеяна.
Те се разделяли със стихията на живота, а тя продължавала властно да пулсира в гърдите им.
Капитанът с небрежен жест отстранил свещеника.
Той напрягал слух. Улавял ли е шепота на морето? Сигурно! После вдигнал очи, сякаш затърсил нещо сред ярките августовски звезди. Небето трептяло над него, бездънно и тайнствено, излъчвало звуци като огромна раковина…
Стоях неподвижна, вцепенена. Моряците надникнаха. Сигурно видът ми ги е поразил. Те заплакаха и избягаха.
Сълзите ме задушаваха.
Непоносимо, непоносимо…
А после запяха славеите…
Заровили капитана заедно с веригата. Сърцето му още туптяло. Туптяло и оставало живо в живата, щедра земя. Преливало силата си в семената и кълновете.
Над гроба му палачите не бяха оставили никакъв знак. Искаха да заличат дори и спомена за него. Завинаги!
Напразно!
В НАШИ ДНИ:
Той стои в позната поза. И ние всякога ще го виждаме на командния мостик. Плющят волни платна с бисерен блясък, святкат криле на чайки и албатроси. Вълните със звън разплискват слънчеви отражения.
- Здравей, капитане!
А земята пак е огромен магнит. Земя, люлка на човешките надежди. С дъхави бразди, в които всички добри семена се превръщат в кълнове светлина.
Навярно всякога ще го виждаме така. Защото в мига, в който тази книга свършва, какво чудно ще има, ако мнозина го запазят жив в паметта си: силен, стиснал руля на лодката “Единство”, фигурата му е крепка, сякаш от метал. Може би само едното му рамо е малко поприведено като от невидима тежест.
Ще шумят вълните на времето, ще блести луната, ще разцъфват звезди и ракети над морската шир, слънцето ще грее. И пак ще има много пътища, които водят отвъд чертата на хоризонта, там, където морето слива синевата си с небесната. И пак ще има земя с магнитна сила, върху която ще издигаме своите домове и където в утрините ще звучат песните на славеите.
А той? Той ще вдига котва и неизменно ще потегля от кея на мечтите. Напред! През теченията на смъртта и засадите на блуждаещите острови, през щормовите водни грамади и подвижните пясъци хамелеони. Напред! С лице, облъхвано от ветровете на всички земни и небесни координати…
- На добър път, капитане!
Бих искал тези думи да са пак началото на парола, с която да започнеш своето ново далечно плаване…

… Но нали Човекът никога не е сам. Неговият живот е своеобразен кръстопът, където се срещат посоките на хора с различни помисли, прекосяват го полети на сребристи чайки и лъчи, долетели от звездните пътеки. В неговата съдба неизбежно се вплитат мигове от още много биографии - на едно развълнувано море, на един неповторим град, на едно слънчево кътче, наречено родина, на една планета, огласяна от пулса на безброй сърца…