Панчо Недев

Когато след тежка операция изписаха дядо Петко от окръжната болница, и той куцук-муцук с патериците си едва се довлече до някогашния зимник на изоставената къща в покрайнините на селото, селското Народно събрание се раздели на две неравни половини. Едната, по-голямата, малко завистливо го хвалеше, че той и в неволята си оставаше достойния „дюлгер майстор Петко” - оня корав, голям и непреклонен работяга, уважаван и почитан от целия Провадийски Сърт. Но имаше и такива, които не го разбираха и го коряха за непонятното му твърдоглавие и излишния инатлък, че не скланя глава пред социалните власти…
А престарялата вече баба Милкана, със своите ежедневни мърморения и противоречиви размисли, сама се поставяше между двете половини и само смущаваше компютърните занятия на десетгодишния си внук Росен:
- Чумата да го тръшне! Гръм да го порази! Да пукне дано, че да не го мисля повече!… Върви, момче, върви да му занесеш тия пърженки, че ще умре от глад. И от сербезлъка си!.. Не искал старческия дом, не искал просия, бащиния си зимник искал… там да мре като куче!… На тебе говоря! Чуваш ли, Росене?
И днес Росен слушаше разсеяно поредната пледоария на баба си, докато се занимаваше с клавиатурата на своя нов ЛАПТОП. Погледна смръщен през рамо прегърбената старица, която шеташе в кухнята, щракна нервно капака, изправи се и започна своя заядлив монолог в съвсем друга посока:
- Бабо! Я ми кажи, ама честно, след като се молиш чумата да го тръшне, гръм да го порази, защо искаш да му нося това-онова, да викам и доктора да го преглежда? Писна ми от твоите противоречия! Знаеш, обичах дядо Петко много, ама той тотално се промени след операцията и мене започна да гони още от вратата, само за кучето си жали…
- Няма вече и куче! Прибрали са го… в новия кучешки дом. Божке-е-е! Такова чудо на село… никога…
- Кучкарник се казва, бабо. Кучкарник „Бриджит Бардо”! А ти, щом го мислиш толкова, моли се за дядо Петко пред кандилото си, но недей повече да се влачиш на любовна среща, щото я се виж - едва се държиш на крака, само устата ти са още в ред!
- Ти да мълчиш! Хулиган! Безбожник такъв! - изправи се наежена срещу внука си баба Милкана, размахала заплашително дървена лъжица. - Какви са тия скверни думи!? Боже, прости му!… Тъй си говорим ние, когато сме ядосани и когато няма на кого да си хвърлим яда…
- Браво бе, бабче! И затова все на моята невръстна главичка, нали!… Ама аз наистина не разбирам, защо все за него си мърмориш напоследък, след като преди сто години ти е бил гадже и мъж, след като отдавна сте разведени и сега, де факто, той ти е никакъв!?
Старицата трепна, загледа го с разширени очи, вцепени се сякаш от последните му думи. Понечи нещо да каже, но само зяпна с беззъбата си уста и се отпусна с подкосени крака на кухненската кушетка.
Момчето на свой ред се смути от своите прибързани заключения. Беше отличник, умно момче, имаше си „гадже” в класа, усещаше вече смисъла на думите обич, любов, привързаност… Седна до баба си, прегърна я през рамо и се постара да охлаби неудобното, мълчаливо напрежение:
- Извинявай, скъпа, любима моя, бабке! Неправилно се изразих… Ще ида да го видя, но довечера, след последния час или утре рано… Разбирам интимните ти терзания. Не разбирам само, защо този добър, чист, честен, справедлив и прочие човек, както всички говорят за него, е изпаднал в такова положение? Без застраховки и осигуровки, без нормална пенсия? След като стотина къщи и обществени сгради е построил…
- Защото само на частно е работил и няма документи, друго не знам! - прекъсна го троснато старицата и сякаш отново се върна в реалната действителност. - Питай вашата Демокрация! Питай Михаля, дето задуха от всички страни и ни преобърна живота с краката нагоре!
- С главата надолу се казва, бабо! Иначе малко порнографско…

В същото време, в запустялата градина на последната, полусрутена къща на селото, някогашният знатен строител, майстор Дюлгер Петко, проклинаше с люти псувни живота си и с последни сили се мъчеше да се изправи…
Докато вадеше на ръка с въжето вода от кладенеца, костеливите му немощни ръце изтърваха кофата от самия ръб на бетонната гривна. После стъпи по невнимание на разкаляната земя и се строполи върху болния си крак, натежал от метални шини и пластмасови тръбички, три пъти чупен и рязан. Дебелата превръзка се обагри в червено преди той да потъне във водовъртежа на адските болки и разпокъсаните си мисли:
„Що ти беше тая вода, бе старче! Да беше пукнал в обора жаден, а не тука… Ами защото… без хляб може… три дена издържах, но без вода… Хайде, изправи се, старче!… Не можеш ли?… Пълзи тогава като дърто бебе, не мисли за патериците, довлечи се някак до леглото… Можеш!… Щом някога като котка си се катерил… по скели и стълби… можеш да пропълзиш до бърлогата си… до портите на Рая!… Праведник, а? Нали!?… Но както виждаш… няма кой да те посрещне с китка или комка пред олтара… Защо се оглеждаш сега през сълзи за човешко лице… за човешка ръка да те изправи… да спре кръвта с парцал или разкъсана риза!?… Бягаше от хората… не само от лошите, искаше да бъдеш сам… в мъката… в обидата и гордостта си… Е, сам си сега… умирай тогава тихо и спокойно!… Ама на… влачиш се, пълзиш… като тлъст червей… Още малко… Хайде, още малко остава до изтърбушеното легло…”
…Колко време беше пълзял, колко време беше минало, откакто криво-ляво се довлече до леглото, не помнеше. От болезненото полусънно състояние го измъкна лек, необичаен шум. Не беше от плъхоци и котки, беше свикнал с тях, пък и де ги вече?! Запиляха се към други къщи, тук нямаше дори трохички на масичката…
Тежката дъбова врата скръцна тайнствено, открехна се леко и болният усети, как някой приведен се промуши като крадец и на пръсти се приближава до леглото му. Не се изплаши, секна за миг и непоносимата болка в крака - който и да беше, живо същество е, идеше му помощ! Запали с треперещи пръсти свещта в чашата до възглавницата, за да прогони полумрака и зяпна от изненада и неудържимо умиление. До старомодния диван, превърнат в болнично легло, с блеснали от добродушие и радост очи, клечеше Роската - неговият доскорошен, неразделен приятел, неговият мълчалив изповедник. Единственото живо същество, към което в последните 3-4 години се беше пристрастил с необяснима привързаност и неподозирана обич… Повдигна се на лакът в леглото, протегна костеливата си ръка, прегърна неочаквания си гост и го притегли към мършавото си тяло, стопено наполовина от болестта.
- Ела, Роска, да те прегърна, момчето ми! - проговори с вълнение старецът. - Но чакай! Как… защо… да не си избягал от новия си дом!?
Едрото, внушително на ръст и с горда осанка куче, немска овчарка, застана чинно на четири крака, вдигна високо красивата си главичка, поклати я в ляво и дясно, нагоре и надолу, и пак го загледа с умен, спокоен и всеотдаен поглед. Не беше забравило благородния жест на старецът, който някога го измъкна с яки връзки от полицейския кучкарник, когато младите кучкари там го нарочиха за „прочистване”; когато за пръв път го доведе с москвича в голямата селска къща и го кръсти на името на най-малкия си внук, Росен. С това име го прибраха преди десетина дни ветеринарните в новия кучкарник. А как им се моли, като малко дете, да му го оставят!…
- Е-е-ех, Роска, Роска… приятелю мой! Разбрах… И ти не си роден за европейска клетка и часов график! - заговори тихо, с насечен глас от острите спазми на болката в крака. - Да не би и в новото ти кучешко общество да са те нарочили като тоталитарен пес… щото си бил и милиционерско куче, а? Лика-прилика сме с тебе по съдба!… Нали знаеш, мене не болката в крака, а другото ще ме довърши: че ми лепнаха в края на биографията „тоталитарен строител”! Загдето петолъчки по фасадите на къщите съм турял, ордени съм получавал… партийни сгради и замъци съм строил… А когато и собственият ми непрокопсан син ме предаде и се отрече от щуравия си баща… когато с измама продаде бащината си земя и голямата къща, за да профука парите по черен бизнес, хазарт и наркотици в далечната чужбина… само ти ми остана, Роска… Е-е-ех, приятелю мой!
Кучето изведнъж се освободи от прегръдката му и нежно, внимателно го погали с двете си лапи по брадясалото лице.
- Аха, помниш, значи… разбираш какво ти говоря, нали?… А най-близките ми хора, бившите ми колеги и другари, новите управници… още не могат да разберат, защо искам да бъда сам, защо бягам от тях, защо не ща никаква социална помощ, защо вече не ми е мил живота… Защото не искам да свърша като клошар и просяк… като храненик на добрите земляци, на баба ти Света Милкана… да се моля на кмета и държавата за филийка хляб и бурканче кисело мляко, разбираш ли? И куче да си, трябва… трябва с достойнство да се бориш за живота си… да пазиш гордостта до сетния си час… иначе…
След последните думи на стареца кучето заскимтя тревожно, скокна, опна се на леглото му и няколко пъти го близна по ръката. Това познато близване трогна дядо Петко до сълзи и той машинално вдигна ръка да го погали по главата. После се сети сякаш за нещо много важно и припряно заговори:
- Укроти ми ти за малко болката, приятелю, спря кръвта и… пак се разприказвах… Е, хайде, Роска, да поговорим сега за тебе! Защо си избягал? Благодаря за визитацията, но… но какво да те правя тук, нямам даже коричка хляб за себе си… имам само десетина картофа, дето с голям зор ги изрових от близката кооперативна нива… Имам десетина царевични кочана, но няма ток… няма газ в котлона, нямам вода… да ги сваря на огън… каквото се събере от капчука - това пия…
Кучето внезапно лавна, скочи на пода и с бързи стъпки излезе през полуотворената тежката врата. И докато старецът му викаше да почака още малко, питаше го къде отива, какво става, кучето се върна с половин сух, плесенясал хляб в устата, повдигна се на задните си лапи и постави хляба на ниската масичка до леглото на болния. Отдалечи се, застана пак в неподвижна поза и се загледа в брадясалото лице на стареца.
Погледите им се срещнаха - на кучето и на човека.
Едва сега старецът забеляза влажния блясък в кучешките очи и от хлътналите му под веждите клепачи, се плъзнаха още две неудържими сълзи… Старият му приятел, значи, беше дошъл не само да го види, но и да му донесе животворното парче хляб, измъкнато някъде по пътя от някоя боклукчийска кофа!
И отново заговори с още по-голямо вълнение:
- Благодаря, благодаря, друже!… Ще преживея, значи, с това… още няколко дни… Не ме натъжавай повече… Върни се в приюта, моля ти се! Какво не ти харесва там?… Защо клатиш глава?… Виж, на масичката си нямам нищо… мизерната ми старческа пенсия отдавна свърши, затуй и циганчето Хасан вече не идва… пращах го до магазина за това-онова и му давах по един лев… И внукът ми, твоя адаш, рядко взе да идва… Пък баба Милка, някогашната ми… първа любов, идва само да ми мърмори, защо съм бил такъв твърдоглав и шантав… не я искам повече… Затова… върви, Роска, тука ще умрем от глад… А там, в кучкарника, ще си имаш порцион, здравословно меню, норматив с калории… Мене ме изритаха от болницата, щото съм нямал здравна осигуровка… но за тебе ще има държавен бюджет, доктор, прегледи, безплатни лекарства срещу разстройство и запек… Ето аз… погледни ме, само два-три зъба ми са останали, не мога дори да си мисля за зъболекар, но ти ще имаш зъболекар, че може и кучешки протези да ти сложат по някоя европейска директива…
Защо бе, мойто момче, защо бягаш от късмета си, от тези щастливи хубости на Демокрацията, а?… Ако ти е писано, там може и още по-голям късмет да извадиш - някоя богата, стара госпожица да те осинови, да осмислиш празния й живот… да те води на разходка със златно синджирче… на любовна среща с някоя бездомна кучка… да те храни с пържоли и топли кебапчета… Какво ме гледаш, не вярваш ли?… Да помислим и за най-лошото: аз като пукна тука, само по миризмата могат да ме открият, а ти… за тебе може и лъскав ковчег да има, паметна плочка да ти поставят над гроба… Знаеш ли, Роска, как ми се иска тия дни да стана куче като тебе, че и мене там да ме приберат!?… Особено днес… когато паднах и като червей едва пропълзях до тука… А, щях да забравя! Иди там… до кладенеца, да ми донесеш патериците… патериците, разбра ли?
Нямаше нужда да му повтаря повече. Кучето беше втренчило поглед в устните на стареца над бледата светлина на свещта и разбра. Втурна се пъргаво навън, довлече последователно двете патерици и отново застина в почетно мълчание по средата на стаята.
- Хайде, ела, Роска, дай лапичка… че може да е за последен път…
Кучето пристъпи неуверено към леглото. Старецът вдигна глава от възглавницата, наведе се, погали главата му и през сълзи каза:
- Хайде, върви, върви, момче! И не се връщай повече в тоя… в моя… кучешки живот!

Но кучето дори не помръдна. То сякаш не можеше или не искаше да го чуе…