Иван Енчев

Този кръстопътен земен кът, в който живеем, на всички езици по света означава: земя, кърмилница на българи. И още - земя на гордия Балкан, дал име на цял световен полуостров! И още - земя на разцъфнали пламтящи рози и слънчеви усмивки. Земя на златни черноморски брегове и дивна родопска синева. Земя с богата древност и съдбовна бъднина. Земя, наречена с една-единствена и незаменима дума: България!

Хубава си, родна земьо.

Толкова си хубава, че чак се страхувам за тебе. Красотата е най-уязвимата съкровищница на света.

Хубава си зиме.

Когато над балкани и полета, над градове и села, над черкви и училища се стеле белият сняг. Той навява в душата ни чудодейно спокойствие за размисъл и преценка на човешкия дълг - за преживени дни и нощи, за свършено и несвършено, за минало и бъдно. А след тази равносметка като дързък пролетен цвят разцъфтява човешката ни надежда за твоето преуспяване. Надежда, с каквато по време на османската тирания се борят народните будители възрожденци. Надежда, с каквато вулканът на българското поетично слово Христо Ботев изригва със стихове и „с гол в ръката нож” начело на шепа смелчаци, за да разтърси с дързостта си спокойствието на цяла многовековна империя. Надежда, с каквато друг един младеж, синеокият Апостол на Свободата Васил Левски, зове всеки патриот на всенароден бунт за чиста и свята република.

Хубава си през пролетта.

С такава зеленина ни стопляш, каквато няма да намерим никъде по целия свят. А нали пролетният цвят е символ на обновлението в природата. Символ на чистотата и устрема. На твоята младост, Българийо! На вихрения порив на онзи храбър вожд, наречен хан Аспарух, който преди повече от хиляда и триста години се втурва край устието на река Дунав и върхарите на Стара планина, за да положи твоите могъщи темели. /Преди това българите са имали и други държави в далечна Азия/. И оттогава започва твоето дълго летоброене, моя Родино. Години, в които светът научава все нови и нови неща за трайния съюз, обединил старите племена на българи и славяни. И ще се запишат в тази жива история имена на ханове, царе, боляри, книжовници. Цар Борис Първи ще покръсти българите в християнската вяра. Цар Симеон Велики ще ги приобщи към книжнината през своя „Златен век”. Цар Калоян ще срази надменните рицари на Латинската империя недалече от Одрин и ще плени императора им Балдуин Фландърски. Цар Иван Асен Втори ще разгроми край река Клокотница в Тракия нашествениците от гръцкото Епирско деспотство и ще откара в столицата си Търновград предводителя им Теодор Комнин заедно с цялото му семейство. Атонският монах Отец Паисий ще призове българите да се обединят против османските завоеватели. И ще сътвори своята велика „книжица”, в която ще рече:

„Българино, знай своя род и език!”

Ще го запише с ярките български писмена, създадени още през ІХ век от братята Кирил и Методий - първоучителите на славянския род. За да се чете и знае. За да се помни, докато свят светува, че българите са имали славно минало. С най-лелеяната надежда, че ще изградят още по-славно бъдеше.

Хубава си през лятото.

Още преди да угаснат пламъците на алените макове и цветовете на ухаещите рози, идва ред на златната жътва. Зрялото българско жито събира в себе си и бялата чистота на зимния сняг, и зелената свежест на пролетните ливади, и червения загар на лятната зрялост. Нашият житен клас излъчва всичката блага топлина и цялата душевност на българина. Той е символ на богатството на отечеството ни. Затова за жътвата са наредени безброй народни песни. За драми и веселия. За надежди и терзания. Само българските народни творения могат да бъдат такива. С мелодии, които не са заглъхвали и в най-мрачните нощи на вековни робии. С ритми, които правят труда на българина по-приятен, веселието му - по-радостно, мъката - по-лека, отчаянието - преодолимо. С думи, които вдъхват мъдрост и поука.

Хубава си през есента.

Златното плодородие пълни очите и сърцето с радост и надежда за още по-голямо благополучие сред неповторими планински върхове и долове; сред неизбродими тучни поля и равнини; сред незаменими морски брегове; сред чудотворни целебни извори. Всичкият този земен рай щеше да бъде още по-красив, още по-слънчев и по-благат, ако не го рушаха безсъвестни българи! Все трижди неразумни майцеубийци.

Хубава си, родна земьо, през всички сезони.

Хубава си вдън душата и кръвта ми. С две очи те гледам, с четири те виждам! Ти си и Зорница, и Вечерница на моя свят.

Боже, повече какво да искам?!

ПОСЛЕПИС:

И все се питам богомолно, все се питам, питам: Родино, накъде отиваш?