(Градът на мъртвите)

Георги Миланов

                          На баща ми

I

Ще бъде, срещна ли те някога насън, за мен,
оказал се през детството си неведнъж във Terra
incognita, възможност да задам въпрос, таен,
макар и ненатрапчиво, в душата не от вчера:

„Дошло е време да ми кажеш как да ти простя,
дори да искам, след като вината ти е двойна -
че дезертира от живота и че в крепостта
семейна отреди на мама ролята на воина -

последния, от всички изоставен сам да брани
дома, от легиона на тревите обсаден
(пред прага троскотът се окопава всяка вечер);

а самотата - най-нелековита скрита рана -
като троянски кон е влязла вътре; и е вече
нощта сбогуване, не среща с утрешния ден”…

II

Нощта - сбогуване, не среща с утрешния ден -
връхлита в мислите - двор разграден, а не застава,
в която утрото ще бди на пост; и предрешен
пак изходът от битката с безсъницата става.

От стаята да чуя можех в есенната тишина
и как листата - шум от стъпки плахи - вън се ронеха;
но бях аз влязъл - вехтошар, нарамил пак една
торба със спомени - като в семейна хроника…

И под стъменото небе - корона на секвоя
(кой би посипвал пътя си на връщане към своя
дом, за да отпътува, с камъчетата - звезди?) -

ще търся смисъла - блажен е, който го постига -
на щастието, продължаващо дори два мига -
в обратното пътуване назад като преди.

III

В обратното пътуване назад като преди
бях убеден, че някоя от есенните нощи
ще ми помогне да открия твоите следи,
които някъде - съвсем наблизо - са все още.

А пълната луна - едно всевиждащо око -
наднича през прозореца, ала сега е с ириса
на котешко око… Ще съм щастливецът, ако
към мен най-после бъде благосклонен Сириус.

Луната… В стаята ми властва мириса на дюли -
носталгията по съня на детството ми има
подобен мирис - о, уханието, заради

което струва си да вярвам - може да разбули
мъглата „бъдеще” - да чакам в идващата зима
изгубеното вчера минало да се роди.

IV

Изгубеното вчера минало да се роди
си пожелах, защото закъснял зов стяга с обръч
пак моите гърди: „Почакай ме и жив бъди,
за да ти засвидетелствам синовната си обич”…

Без да запаля лампа, каменните стъпала
изкачих (в сумрака към стаята се движех опипом),
и във постелята, кошмарна неведнъж била,
съня - мираж потърсих, както наркоманът - опиум…

Завил се презглава, започнах да броя до двеста -
мой навик от дете, когато исках да отпъдя
страха от тъмното - път в пълна с призраци гора…

(… а все вървях, безсилен да се отклоня от пътя…).
Но бях сега, макар да нямах пак от тебе вести,
с надеждата, че все пак някога ще те съзра.

V

С надеждата, че все пак някога ще те съзра
и недочакал да се оттече реката мътна
на предсъня в лазура на виденията - езера,
потънах в нея, без да мога мрака да преглътна.

Ала тъмата - изпотена стъклена стена -
на хиляди парченца - люспи рибени - разби се и
видях, поел дълбоко глътка въздух, светлина
като след гмуркане ощастливен ловец на бисери…

А после кадрите, извикани от паметта ми,
проблясваха, за да угаснат в миг пак там и
не можех в този ням филм гласове да разпозная;

успял да фокусирам причудливата игра
на сенки, полутонове, лица, едва накрая
видях те във изпълнена със сънища зора.

VI

Видях те във изпълнена със сънища зора;
бях сам и слизах от Селимица - бе зимен мракът -
и за да мога час по-скоро да се прибера
в дома, аз спуснах се по стръмната пътека пряка

до светлосивите стени на буките, покрай
брезите (под пътеката, от мене мината,
се вижда сградата над манастира „Св. Николай” -
бивш лагер за децата на работещите в мината).

„Това ли е мигът, във който сам ще стана жител
на друго битие, на тленното ни продължител?” -
попитах се, когато до реката със елшите

се спрях пред дървен мост, разбрал, че връщане назад
е немислимо; знаех - води този мост душите
в загадъчния, забранен за всички живи град.

VII

„В загадъчния, забранен за всички живи град…” -
повтарях фразата с въпроса - тя не е ли
прочетена във книгите, които не горят? -
когато търсех моста от съня след две недели.

Намерих лесно мястото - бе недалеч
от къщата, последна на излизане от Кладница,
но аленееха там само след извършената сеч
треските от елшите - капки кръв във кланица…

И ни следа от сцената, във онзи сън видяна -
навярно скриха я съмнения (къде се дяна?),
които в нашето незнание се коренят…

Но вярвах аз - бях очевидец за минута кратка,
че редом е брегът - хилядолетната загадка,
където ме отведе мост към входа непознат.

VIII

Където ме отведе мост към входа непознат,
ще бъда някога за втори път и за последен…
Без страх с такава мисъл влязох в тайния друг свят,
от мойто любопитно нетърпение поведен.

И чувах тиха музика позната - но с каква
тъга сега звучеше! - галеше слуха ми шепотът й -
аз бях я чувал в самолета София - Москва
над облаците зимни с чаша дъхав чай във шепите…

Вървях по светла улица със редки минувачи
и питах се учуден - беше неопределено време -
дали е сутрин или час преди да падне здрачът;

и кой сезон е - сякаш вечно слънце тук блести,
когато те видях, преди към него да поема -
във центъра на някакъв площад стоеше ти.

IX

Във центъра на някакъв площад стоеше ти
по риза със навити чак над лактите ръкави;
в подобна бяла риза някога ме посети
във пернишката минна болница (не ме остави

след като на смъртта бях няколко минути гост,
да си отида от живота); и такива бяха дрехите,
с които, помня, се прибираше след сенкос -
ухаеха те на треви и ведър ден, а ехото

от хора майски на щурци огласяше простора,
металното жужене на косите сякаш да повтори
(завръщането ти от брат ми вече е възпято)…

Пред прага с халба бирена до полунощ почти
седеше - бе в преддверието на безкрайно лято -
но не очакваше, че някой ще те навести.

X

Но не очакваше, че някой ще те навести -
самотен бе в кръга на няколко мъже безмълвни,
а въздухът под синьосивите небесни висоти
бе гъст като в мига преди да се изпълни с мълнии.

И дишах тежко - вместо капки дъжд за заръмят,
обля ме топъл споменът за първия, незабравимия
парфюм на селските момичета - вода със аромат
на розов цвят - магията на бабината химия…

Бе този град - самотен остров от архипелага
на звездното небе, което вечност ни предлага
(отсъства островът и в най-подробния атлас

по география) - жадувания бряг за мене;
предвкусил във уханията му промени,
извиках те три пъти, без да чуя своя глас.

XI

Извиках те три пъти, без да чуя своя глас…
Обърна се - усмивката ти трепна и застина,
раздвижила - свещ на кандило пред иконостас -
ветрилото на бръчките покрай очите сини…

Като след взрив в каменоломната под онзи рид
над селото, стоях - вълните му преминаха
през мен и забелязах, че площадът е покрит
с павета - на мъжете в Кладница поминъка.

Такава беше твоята усмивка и когато
ти клепеше в ковачницата схлупена шилата -
дочувах, сякаш от шейната на добрия Дядо Мраз

звънчета, озарили с алени искри душата,
но все забравях, че очаквам точно този час,
за да ти кажа колко много те обичам аз.

XII

За да ти кажа колко много те обичам аз,
макар че тези думи са една нищожна стотна
от всички думи - неизречените - между нас,
затичах се - ликуваше душата ми самотна…

Не можех да те стигна - улицата опустя
между парадния шпалир от цъфнали акации;
със стръмния наклон напомни ми за мойта тя
от времето на първите ми пролетни ваканции.

На нея топката със цветовете на дъгата,
която подари ми ти (във селското ТКЗС
работеше), изпуснах, в този миг неосъзнал,

че вятърът, немирният, завинаги ще отнесе,
оставил ми вкуса соленосладък на тъгата,
една мечта - дъга след дъжд в живота чернобял…

XIII

Една мечта - дъга след дъжд в живота чернобял -
угасна, щом ти влезе в мрака плътноантрацитен
зад входа на един дом пететажен и аз, спрял,
цял вир вода, натиснах на таблото със звънците

бутона с името ти… но - досадно упорит -
пак иззвъня, разкъсал глухотата на забравата,
в ушите ми будилникът, за шест часа навит -
часът, във който ставам и приготвям се за работа…

След топлата утроба на съня лелеян бе студено;
задавяше ме вик - така дете новородено
задъхва се преди да се разплаче… Светлината

на утрото посрещнах с мисъл, че съм се успал
и пак пропуснал съм на тръгване да те изпратя -
мечта, която с теб да споделя не бях успял.

XIV

Мечта, която с теб да споделя не бях успял,
ме водеше във този таен град като Вергилий,
отвъд искрицата живот - секунден интервал
между две паузи, по-тежки от килийните вериги…

Останал бих в града, зареян сред безкрайността,
ако бях срещнал (всички ние тайно се надяваме
да видим скъпи за сърцето хора след смъртта)
мъдреца от щастливото ми детство - дядо ми;

Загиналия в танка си приятел мой - войника;
голямата любов - една жена червенокоса…
… и още колко други сред света обезлюден,

с отсъствието на които не можах да свикна…
И знам: „Къде са те?” - такъв, най-първия, въпроса
ще бъде, срещна ли те някога насън, за мен.

XV

Ще бъде, срещна ли те някога насън, за мен
нощта сбогуване, не среща с утрешния ден.
В обратното пътуване назад като преди
изгубеното вчера минало ще се роди.

С надеждата, че все пак някога ще те съзра
видях те във изпълнена със сънища зора -
в загадъчния, забранен за всички живи град,
където ме отведе мост към входа непознат.

Във центъра на някакъв площад стоеше ти,
но не очакваше, че някой ще те навести…
Извиках те три пъти, без да чуя своя глас,

за да ти кажа колко много те обичам аз -
една мечта - дъга след дъжд в живота чернобял,
мечта, която с теб да споделя не бях успял.