ТЕОДОР ТРАЯНОВ - РОМАНТИЧНИ ПЕСНИ
РОМАНТИЧНИ ПЕСНИ (1926)
На Д. Д.
посветени
МАЙ
Кристалният лазур ликува,
Люлей се светнало поле,
Високо чучулига плува,
Припламват леките криле.
Ликувай, моя песен свята,
В небе на шеметна мечта,
Наслада нека пий душата
От искрометните цветя!
О, ден на приказни премени,
Очаквам плахо твоя край,
Макар че в погледи засмени
Унесен волен лъч играй.
ОБРУЧЕНИЕ
Зорницата блестеше ярка
В дълбокия вълшебен свод,
Лъчи събуждаха из мрака
Неземен призрачен живот.
Заглъхна стъпката свенлива
На чистий ангел на нощта,
Дошъл със миро да полива
На обич белите цветя.
И нейде две души обручи
Трикратен херувимски звън,
Към светло утрено съзвучие
Поведени от девствен сън.
Но възвисиха се внезапно
Незнайни черни дървеса,
Над две души сълза откапна
От милостиви небеса.
НЕ ПИТАЙ
Не питай защо потъмняха
Лъчите на светла любов,
Защо сме по-бледни и плахи
От нощем подгонений лов,
Защо ни луната поглежда
С печал като болни деца
И буди неверни надежди
В залюбени смътно сърца,
А тихо запей за болежки,
Що дебнат след всяка мечта,
Запей ми за розите тежки,
Що сее в душата смъртта.
СРЕДНОЩНИЯТ ВЯТЪР
Среднощният вятър
Два листа отбрули,
Два сраснали листа
Разтръгна смъртта,
Не виждали есен,
За зима нечули,
Два листа слетяха
Без ропот в нощта.
Среднощният вятър
Звездата отбрули,
Що водеше нощем
Две тъжни деца,
И призрачно вее
Над рухнали кули,
Две струни покъсал,
Две детски сърца.
Среднощният вятър
Две сълзи отбрули,
Две сълзи горчиви
На сетно прости,
Два погледа чисти
С печали забули
Ив скърби почерни
Две бели мечти.
Среднощният вятър
Два кораба брули,
Два кораба тръгват
На разни страни,
Среднощният вятър
Два взора затули,
Два взора потъват
В безкрайни вълни.
ПОСЛЕДЕН БИСЕР
Отдавна, в страните мечтани,
Ти дойде с утеха при мен,
Превърза сърдечните рани,
Целуна певеца ранен.
И ангел невидим подаде
Огърлици бисерни нам,
А погледа в поглед подкладе
Орисан небесния плам.
Поведох те чиста невеста
Тогава пред божий олтар,
Там чухме най-радостни вести
И пихме най-чуден нектар.
Днес плачат край нас кипариси,
Покрити със тежка слана,
И питат за чудния бисер,
За светлата наша страна, -
Че есенна тъжна разлъка
Последния бисер ни взе
И сянка на вечната мъка
Прегръща тук наште нозе.
ПЪРВИЯТ СНЯГ
Ти виждаш как пролет
Безследно премина,
Как червей дълбае
Под всяка скала,
Че вкусена радост
Прецъфна и гине
И горко въздъхват
Треви и стебла.
Ти виждаш как плахо
Низ облаци светва
Изгряла зорница
На свят благослов,
А властната есен
Орисана клетва
Дописва над гроба
На първа любов.
Ний виждаме всичко,
Безмълвно покорни,
След някакво чудо
Унесени пак,
Докле не загаснат
Сърцата ни морни
В приспивната песен
На първия сняг.
СОЛВЕЙГ
Обичам душата ти,
Когато простира
С безпомощна обич
В молитва ръце,
А чисто кандило
Полека замира,
Погребана болка
В самотно сърце.
Обичам душа ти,
Когато погледне
Със призрачна хубост
През укора благ,
А нейде над гроба
На щастие бледно
Дремливо се сипе
Спокойния сняг.
СПОМЕН
Внезапно очи потъмняха,
А още далеч бе смъртта,
Когато пристъпихме плахо
В алеята с жълти цветя.
Спомни си как нашите стъпки
Веявица бърза покри,
Разлъка с изстинали тръпки
В сърцето въздишките скри.
Ний мрем оттогаз в изнемога,
Дели ни сломения мост,
И чакаме с поглед към Бога,
Ответа на тъжен въпрос.
ЕСЕНЕН ЗДРАЧ
Иди си, пресен гроб недей разравя,
Заспива тихо есенния здрач,
Заглъхва всичко в призрачна забрава -
И радост и желания и плач.
Иди си, воплите на сухи клони
Заспиват в непробудна тишина,
Последен отглас в морни небосклони
Просветва като гаснеща вълна.
Иди си и душата ми дочакай
На твоя сън край тихото море,
Последна песен нека бъде знака,
Че първа обич никога не мре.
ТВОЙТА ПЕСЕН
Отново слушам твойта песен
За цвят покрит от първий сняг,
Че нощем ангелът небесен
Притопля го със поглед благ.
В сърцето първий сняг отколе
Самотно цвете е покрил, -
Към светъл ангел то се моли,
Надежди първи отразил.
И слушам аз, в печал унесен,
Нощ есенна навън вилней,
Залутан вятър твойта песен
Над снежните поляни пей.
СКРЪБ
Чернее в гората
Самотна борика,
Приветно я милват
Пак майски лъчи,
Нечакано сълзи
Унесено бликат
Из молещи кротко
Зелени очи: -
Над рамо й песен
Мечтана, игрива
Пришелец незнайник
Нашепва и пей,
Насъне тя горко
Се само засмива
И тъмните вейки
Безмълвно люлей.
ГОРСКО ВИДЕНИЕ
В гората витае прозирно видение,
Над чело - корона от нощни листа,
Задгробно блещукат очи замъглени,
Молитва немее на мъртви уста.
Низ граните трепват невидими жици,
Аз моята първа молитва познах,
И погледът бавен на синя зорница
Над мен се възпира, невинен и плах.
И всичко полека изгубва се в мрака,
Над мене въздишка на ангел замря:
Над нашата участ око не заплака,
Над гроба ни никой с молитва не спря.
ТЕМЕНУГА
Теменуга се навежда
Над забързали струи,
Хубост горестна оглежда,
Образ девствен открои.
А струите заминуват,
Недочуват молещ вик,
За кристална нощ бълнуват,
За невинен лунен лик.
Капят листи, плачат взори,
Гасне образа дълбок,
Но сърце си не разтвори
Искрометния поток.
СИНЬО ЦВЕТЕ
До кръстопът среднощен синьо цвете
Прекършено линей; смъртта мълчи,
В засенени пресъхнали очи,
Удавената тайна плахо свети.
И спускат се звездица след звездица,
Целуват го, потъват у нощта,
Потрепва то, ужилена девица,
От спомена за първата мечта.
ТАНЦЪТ НА ЛУНАТА
В задоблачни долини
Луната плува сънна,
Копнение замрежва
Загадъчния взор,
Но мигом се възсепва,
Прозирен плащ разгъна,
В болезнен танц се хлъзна
По нощния простор!
Несе се хищна, жадна
(Божествена повеля!),
Вълшебство вредом сее
И син магесан сняг,
Все търси прималняла
Тя брачната постеля,
Но без следа, без сянка
Е дивния й бяг.
ПЕСЕН НА ЛУННИТЕ ЩЕРКИ
Ти нам си обречен,
Нам, лунния сноп,
Властителю вечен
И немощен роб!
На съне кърмихме
Душа ти с тъги,
Ней пътя възвихме
В безкрайни дъги.
Ти взори
Обръщаш
В умори,
В копнеж,
Но хладен
Прегръщаш
И жаден
Зовеш!
Заспивай полека,
Властителю наш,
Ще снемем тук всека
Вълшебния плащ!
Ще спуснем сърце ти
В далечни води,
При първото цвете,
При първи звезди.
НОЩНА АРФА
Нощта се събужда, и младото вино
Кипи и очаква наречен жених,
Нощта се събужда и пее невинно:
На твоите сълзи от извора пих!
Пробягват ръцете по арфата черна,
Мелодия блика на скръб и на зной,
В далечни предели се месецът мерна
И бавно потъна към тъмен завой.
Слова несъзнати се тихо възземат,
Ту стон безутешен, ту радостен зов,
Нощта се събужда, самотна и в шемет,
Макар и в страдания, тя чака любов!
ОРХИДЕЯ
Под склон от облачни гранити
Луна запалена огря,
Лъчи разтвориха вълните
На омагесана гора.
Из глъбините хлад повея,
Припламна лунният светлик,
И бавно странна орхидея
Разлисти своя морав лик.
И оттогаз над мене властно
Тя своя поглед прикова,
Ту алчно лъстна, ту безстрастна,
Мълви унесени слова.
Една мечта ли тя погуби,
Еднъж душа ли раздвои,
Кръвта и сълзите възлюби
И нелечима скръб струи.
Проклинам бродницата фея
На омагесана гора,
Лика на лунна орхидея,
Що в горестно сърце огря.
НАД МОРЕТО
Из морски ширини отсечена,
Скала изстъпва строен стан,
Долавя взора й далечен
Отблясъци на бърза бран.
И ето, облак над морето
Полита, нейний сън пленил,
Там скрити тайни той прочете,
Що с клетва Бог е вкаменил.
И мигом яркосинкав огън
Стопи студена строга плът,
Из ужаса на сетно сбогом
Блаженни възгласи ехтят.
ЛУНЕН ВОАЛ
Склонява есенния лес главата си
Над рамото на нощна самота,
Луната в лъстен танец се понася
Над сенчести задрямали листа.
Лети, безкраен бял воал развява,
Но в миг притихва шеметна игра,
В светливите извиви се явява
Отсянката на майската зора:
Скръбта говори в царствена осанка,
Ням укор мъртви устни е сковал,
В леса по тъмни върхове и гранки
Загасва бавно сребърен воал.
ВЕЧЕР
Полека вечерта потъва
Сред тънки румени вълни,
Раздиплен полумрак обгъва
Далечни сини планини.
Поля безкрайни потъмняват,
Вковани в странна пустота,
Ресници звездни затрептяват
В диха на ангелска уста.
Дълбоко дреме тъмен запад,
Сърцето непробудно спи,
Неволно тихи сълзи капят,
Скръбта полека се топи.
ОТРАЖЕНИЕ
Тихо спи лесът наведен
Над задрямали води,
Но през образа огледан
Буен нечий поглед бди.
Странен облак, скитник волен
Отдих тук намери днес,
В сън дълбоко богомолен
Потопи огромен лес.
В тиха призрачна забрава
Преживени дни текат,
Отразена възсиява,
Тайната на тежък път.
ПЕСЕН БЕЗ ДУМИ
На брат ми Стефан (+)
Аз нося в душата си песен,
Печална, нечувана още,
И чезна безпътно унесен
От сетното чудо
На лунната синкава нощ -
О, сън без пробуда!
И отглас не търся, участие
Не търсил съм нивга, и знам,
Че моята горест и щастие
По пътя безлюден
До край ще износя, но сам -
О, сън без пробуда!
Кому ли душа ще пришепне
Последни слова: лека нощ!
Когато в умора се сепне
Из черна прокуда
До прага на вечен разкош? -
О, сън без пробуда!
ВЕЧЕРНА ПЕСЕН
На Ботю Савов
Нектарът златопенест
На бурний ден отрови
В душата ми лъчиста
Последний верен страж -
(О, скръб, скръб чернолиста!)
Но мяркат се на запад
Златистите огньове
На вечерта смирена
И нейния мираж -
(Мечта, мечта нетленна!)
И върх след върх се багри,
И сякаш в тъмни вази
Възпламнува приветно
Небесен чист елей, -
(Аз плача неусетно!)
Забравям всяка обич,
И горест, и умрази,
Над стихналите буни
Вечерницата грей. -
(Кого ли ще целуне?)
ВЕЧЕРЕН ЗВЪН
В полето затихва,
Без ехо замира,
Далечния вечерен звън,
Звезда се усмихва,
С лъчите допира
Разсветнали рани на сън.
Видения сепва
(О, дни занемяли!)
Уханният лъх на нощта,
И тайно пришепва
На струни заспали
За бели далечни цветя.
В тъга богомолно
Потъват полека
Долини и тихия свод,
Сърцето неволно
Затърсва пътека
Към своя изгубен живот.
МАЛКА ЕЛЕГИЯ
И дните безследно минуват,
Унесени в свойта печал,
И сякаш видения плуват
Над есенен гроб запустял.
Забулени вечери тихо
Затварят вси порти в света,
Но своята книга разкриха
За минали дни да чета.
През нощите кораби нями
Секат безконечни тъми,
Не виждам аз моето знаме,
По мачтите призрак шуми.
А сутрин в просъница трепват
Надежда и хубост и зной,
И сякаш се клонища сепват,
Сломени от тежък покой.
САМОТА
Изправя се гората,
Унесено мълчи,
Заслушана в незнаен свят.
В зелени питащи очи
Замаяно блести росата
И лъха тежък аромат.
Душа неволно взор подига
И търси вечния творец,
Отпада земната верига
И трънния венец.
СКИТНИШКА ПЕСЕН
Прелитат облаците есенни,
Над мен разкъсани шумят,
Като мечти от скръб разнесени
Над някой черен кръстопът.
Към юг се носят! Там небето
Прегръща моя роден кът,
Там в лед погребах си сърцето,
Целунах мойта първа смърт.
Там волен вятърът люлее
Дълбоки сини лесове,
До златен вир русалка пее,
Неверния другар зове.
МАЛКА БАЛАДА
Молих те, девойко малка,
Не губи по мен сърце си,
Не губи го, че русалка
Болно ми сърце отнесе.
Спи то нейде в златен пясък,
В гроб подводен, в глъбините,
Песен пей му с тъмен плясък
Хоровода на вълните.
Земна обич то забрави,
Всички болки, всички клетви,
Свойта приказка разправи
На подводни тъмни ветви.
РУСАЛКА
Вълните запират
Под тъмните чуки,
Над тъмната бездна
Русалка седи,
В златистите къдри
Звездица блещука,
Молитва трепери
В прозирни гърди.
Зове тя сърцето,
Що нявга погуби,
Що първен у нея
Живот съживи,
Сърцето, що с писък
Прощален залюби
И гроб му приготви
В подводни треви.
Вълните се плискат
Под тъмните чуки,
И глухо преплитат
И отзвук и зов,
Над тъмната бездна
Звучи и блещука
Безсмъртната струна
На смърт и любов.
СКИТНИШКА БАЛАДА
Аз бродех самин и безпътен,
От лес неизброден пленен.
Мил образ, далечен и смътен,
Лъстеше отвред отразен.
Видях, че над извор се свежда
От гръм поразена бреза,
И сякаш смъртта си оглежда
В последната своя сълза. -
Запях самодивската песен
За скитник, с луната венчан,
И вместо брезата - унесен
Познах самодивския стан,
Измолих й билките странни,
Сърца да отключвам навред,
Но мойто до гроб ще остане
Заключено с гордост и лед.
Днес бродя самин и безпътен,
От лес неизброден пленен,
Мил образ, далечен и смътен,
Отвсъде лъсти отразен.
МАГЕСАНА ГОРА
Долавям и нощем и денем
Тих повик из тъмни гори,
Тих повик на образ неземен,
Извезан от сини зари.
Вървя аз, но пътя се губи,
Притваря се гъстият мрак,
Усеща сърцето що люби:
Ти чакаш на срещния праг.
Но бавно из хралупи скрити
Измъкват се диви жени,
Събират, заклинат тревите,
И виещи готвят злини.
Къде си? При тях ли научи
Да ставаш на лека мъгла,
Магеса ли горския ручей
Да шепне безумно: ела?
Проклинаш ли странното чудо,
Та нощем и денем зовеш,
Не чакаш ли сетна пробуда
Из твоя неземен копнеж?
ВЪЛШЕБНО БУЛО
Не снемай вълшебното було,
Русалке, облюбена днес,
Не е ли сърцето ти чуло
Че горко заклинах нощес?
Мълвях аз на първата обич
Безумните страшни слова,
Но слушах и черни прокоби
Над мойта безсънна глава.
Тогава започнах да моля
Да бягаш в задморския лес,
Че нося ти вечна неволя
След първия сладък несвес.
Отплувай ти, облаче бело
И бягай от земна любов,
В полето са ангели спрели,
Заслушай се в техния зов.
ВЪПРОС
Спомни си как с детски привети
Посрещнахме с тебе деня.
А напаст внезапно ни слете
За някаква тайна вина.
Не питай за бурята глуха,
За нашия плач на брега,
Но виж, че над мрачната разруха
Издига се светла дъга.
Да станем от гроба, да идем
Под нейния странен отвор,
По багрите кърви ще видим,
Що капят от смъртния взор.
Да вдигнем очи без омраза
Към вечното нямо небе,
Да питаме кой ни наказа,
Сърцето виновно ли бе?
ГОРСКИЯТ ЧАР
Гората се дига в почуди,
Полюшват се тежки листа,
И техния шепот събуди
Заспалите нощни цветя.
И тъмните брястове блесват,
Затихнал върхът им шуми,
Низ грани се мълком надвесват
Невидени бледни моми.
Обтягат те сребърни струни,
Свенливите лунни мечти,
По устни ме всяка целуне,
Целуне и пак отлети.
Луната изплува полека,
Пониса се в облачен свод,
Към заник тя дири пътека,
През бездни - спасителен брод.
РОСЕН
Наново е пътя кръстосан,
От храстите ръсне роса,
Посреща ме свежият росен
И блясък от златна коса.
Какво ти сърцето продума,
Де сълзи за пръв път проля,
Дочула е горската шума,
Видели са сънни поля.
В далечните вейки се носи
Отплувала бяла мъгла,
Преплита се в свежия росен
Въздишка на първи тегла.
ДВОЙНИК
Два съня, две тежки присъди,
Висяха над чисти чела,
Ний виждахме радост навсъде,
А дебнеше черна мъгла.
В съня си ти явор отсече,
Но мигом вкова се от страх,
Дървото издъхващо рече:
Аз двойник орисан ти бях.
В съня ми ти дойде сразена
Да търсиш последен покой,
Сърцето ми смъртно простена:
Дървото бе двойника твой.
Където и вече да идем,
Смъртта ще витае над нас,
Додето си гроба не видим,
И чуем небесния глас.
ВЪЛШЕБНА НОЩ
Преди звездите да затлеят,
Преди зора да зазори,
Мъгли се призрачно люлеят
Над самодивските гори.
Към тебе тръгвам, буден дебна
Какво сърцето ми таи,
А в него лирата вълшебна
Безумно звуците струи.
В ответ се хоровод въззима
По самодивски върхове,
Сърцето шепне твойто име,
Душата скръбно го зове.
Аз знам, че твоят взор посреща
Деня над призрачни гори,
И не в роса - в сълза гореща
Лъчът на утрото гори.
НЕЗЕМЕН БИСЕР
Пробягват по нощните листи
Следи от неземна ръка;
Поведен от стъпки лъчисти,
Минавам безмълвна река.
Дочувам от горските грани
За дъб сред незнайни поля,
За скрито безценно имане
Под призрачна бяла скала.
Там наниз през нощите грее,
По-грейнал от бледни луни:
Сълзи на залюбена фея,
Що вечната скръб вкамени.
Ще нося вълшебния бисер,
Той лик на разлъка таи,
Орисана горест отниса
И сини целебни струи.
МАЛКА ПОВЕСТ
Не вярвах, че всичко ще сглъхне,
Че гибел е облакът тих,
Че радост от цвете по съхне,
Не вярвах, но с вяра любих.
Бълнувах по светли лазури,
И стълби към рая градях,
Не видех ни скритите бури,
Ни зли самовили след тях.
Тук спомен с прокоба облъхан
Показва към черна страна,
И сълзи на вечната мъка
Пролива печална луна.
ТРЪСТИКА
От изток морав здрач припада,
Тъмнеят бледни равнини,
Загасват облачни грамади,
Мълчат далечни планини.
Вечерницата кротко блика
Из неми сенчести води,
По тъмна люшната тръстика
Пробягват сребърни бразди.
Шумят стебла и листи сухи
На своя таинствен език,
Шумят, разменят думи глухи
С неуловим огледан лик.
Дали зад облачни предели
Виси запалена луна,
Или русалка звездочела
Огря от призрачна страна?
Шумят стебла и листи, пеят,
Неземна цевница звучи,
В подводно дъно тъжно греят
Две мъртви влюбени очи.
Шуми полюшната тръстика,
Шуми, шуми за царствен дар
И спомня песента велика
За обич, и през смърт макар.
ШУМЪТ НА РЕКАТА
Послушай, неземна невесто,
Как странно реката шуми,
И пълни с нечакани вести
Дълбоките горски тъми.
Тя пее, че в твоята бледност
Най-страшният огън се крий,
Че в мойта жестока надменност
Любов нечовешка гори.
Шуми тя, в шумът й унесен
Се нижат познати слова,
Шуми тя, подхванала песен,
В които ти нявга живя.
Тя шепне, че смъртна отрова
Блаженството първо таи,
Че нищо не може наново
Вледени сърца да спои.
Шуми тя, шуми непрестанно,
Шумят непрогледни води.
Шуми тя до млъкнали грани
И думи на горист реди,
Че ти си от мене укрила
Снага под вълшебен воал,
Че ти си облюбена вила,
Че ти си самата печал.
Шуми тя, покоя оглася
И пее под горския свод,
Че първата среща за нас е
Последна през тоя живот.
САМОДИВСКА ПЕСЕН
Забравена песен се носи
По синьото нощно поле,
Тя леко ухае на росен
И вее от прилеп криле.
Тя шепне за дива омая,
За песен на смел чародей,
Тя в спомен вълшебен витае
И в своето ехо живей.
Тя слуша далечния бухал,
Зловещо предсказал беда,
Тя вижда низ клонища сухи
Слетяла зелена звезда.
Полюшва тя светлата ива,
Приглася им бряста суров,
Тя води към плен самодива,
Към повик на земна любов.
Тя гледа два извора модри
И наниз от мъжки сълзи,
Тя плаче до брачния одър,
Де огън сърцата смрази.
Тя нежно се ниже из бряста,
Над ивата спуска криле,
Оплаква жених и невяста,
Заровени в пусто поле.
ДАЛЕЧЕН ЖИВОТ
По тихите нощни поляни,
По тихата синкава шир,
Понисат се възгласи странни,
На деви из призрачен вир. -
Тук нищо не казва кои са,
Ни име, ни техния род,
Но в грейнал из къдрите бисер
Занизва се спомнен живот.
Не са ли те нощния повей
На лес, в езера отразен,
Не съм ли у сънища нови
Попаднал нечакано в плен?
Не са ли те болката скрита
На скъп неизпълнен завет,
Напразно се моля и питам,
Аз няма да чуя ответ.
А горе, в пустините, плава
Спокойният звезден керван,
Не търси ни сън, ни забрава,
Ни спомен, едва ли живян.
ГОРСКИ ПОЛЪХ
Дремливо нашепва уханният полъх,
Повял из дълбокия лес,
Аз думите слушам, с които се молех
Над облачни кули нощес.
От тъмния шум на полегнали грани
Нечакана тайна узнах,
Тук често минавали змейове странни
И моите сънища с тях.
Дочувам, че аз съм отколе магйосан
От корен на жадна печал,
Че нощем за жертва сърцето си нося
Към речния бряг запустял,
Че търся игрище на черните хали,
На бели змеици легло,
Да питам, кога са те устни допряли
Със клетва до мойто чело. -
И с песен разгатвам, което не мога
Да кажа на себе дори,
Дълбоката радост на смъртна тревога
От вечер до ранни зори.
ТРЕПЕТЛИКА
Огря луната сребролика
В дълбока полунощна вис,
Потръпва тъмна трепетлика,
Потръпва бледен всеки лист.
Потръпват, шъпнат будни вейки,
Шуми невидим хоровод,
Потръпва, пита ме полека
Скръбта на цял един живот.
Къде е златната царкиня
На твоя детски чуден лес,
Шума на езерото синьо
И първия ни взор злочест?
Спомни си първата ни дрямка,
Съня и шепота ни глух,
Попитай мойта бледна сянка
Чие сърце почива тук.
Заспива тъмна трепетлика,
Безмълвно тръпне всеки лист,
Сълза от лунен поглед блика
И гасне в полунощна вис.
ПОСЛЕДЕН СЛАВЕЙ
О, вечер дълбока, на скърби покорна,
Последния славей какво ти откри,
Свещена ли тайна на сънища морни,
Ревниво прикрита, от Бога дори?
Не мръквайте още простори огряни,
Последния славей е горестно тих,
И сякаш изпраща към облаци спряни
На свойта поема прощалния стих.
Под вашия говор, натегнали ветви,
Последния славей е поглед навел.
И в сълзи потъва, забравени клетви
В сърцето си мъртво неволно прочел.
И бавно замлъква посърнала шума,
Последния славей отплува на юг,
И някой смирено към Бога продума:
Мечта ли умира, забравена тук?
СЕВЕРНА ПЕСЕН
Отплувай, моя бледна пролет,
Запей от кораба си бял,
Не слушай, че назад те молят
Слова на обич и печал.
Върни се ти у родна пристан
Под многоцветни небеса,
Де в радост е денят разлистен,
Нощта - в блаженство и роса.
Невинна, волна като славей
Живей по вейки и треви,
Допей последното прощавай
И всичко друго забрави. -
За тебе чужд бе моя север,
Покой заслушан тук цари,
Приспивни призрачни напеви
Шумят в бездънните гори.
Завей ли северният вятър
Из твойте южни лесове,
Не спомняй в песента позната,
Че с горест някой те зове.
СКИТНИШКИ НАПЕВ
На Роза Попова
Песен моя, звуци глухи,
Есен ли през тебе вей?
Бавно капят листи сухи,
Славей никъде не пей.
Де са радост и копнежи,
Спомен ли са светли дни?
Горест пътища бележи
В лесове и равнини.
Дебнат хали, дебне есен,
Тежка участ кой ще спре?
В теб ли, моя мрачна песен,
Всеки миг сърцето мре?
ПРЕЗ ЗИМНА НОЩ
На запад гасне светла есен,
Далеко зимна нощ тъмней,
В полето пусто кротка песен
Приспивно вейките люлей.
Полека снежен хлад полъхна,
Полягат сухите треви,
Самата есен ли въздъхна,
Сърце ли сбогом промълви?
Помръкна радостта измама,
Пресъхна нейния поток,
Грядущето е сянка няма,
А миналото - сън дълбок.
ТЪГА
В полето самотно дръвче се е свило,
Чер призрак сред белия сън на снега,
Посърнали клони поклаща унило,
Поклаща ги с трепет на мъртва тъга.
Снежинките хвъркат, край него се гонят,
Прииждат, целуват го, губят се пак.
Забравени листи полека се ронят,
Отпадат и гинат в безкрайния сняг.
СРЕБЪРНО НОКТЮРНО
Безследно изгасват по синия сняг
Лъчите преднощни на зимния ден, -
Бял скитник, той гони миражния бряг,
Бял скитник, от черна безбрежност пленен.
И клони, потънали в сребърен скреж,
Възсепнати чакат прощалния вик, -
Луната, унесена в странен копнеж
Подига безстрастно мечтателен лик.
ЗИМЕН СЪН
Замират в мека хубост
Въздишки полусънни,
Отмина зимна вечер,
Задрямва снежен лес,
Замрежена луната
Към своя заник тъне,
Далеч от всеки спомен,
От скръб, от блага вест.
Тук чий живот загива
Под снежното мълчание,
Сърцето всичко знае,
Но горестно мълчи,
Само ли то погреба
Последните желания
И загаси следите
На техните лъчи?
Безшумно се притварят
Натегнали простори,
В дълбока сянка чезне
Задрямалия лес,
А някой тихо плаче
В молитвена умора,
Навел глава пред прага
На своя сън злочест.
СКИТНИШКИ ЗАВЕТ
Далеч гората чезне,
Но песните заветни
За нея ще ми спомнят
Под всеки небосвод -
Еднъж ли тя пречупи
Стрелите бързолетни,
Отправени със клетва
Към моя млад живот.
По друмища сурови
На вяра, на измама,
Летеше светъл воин,
С победен царствен лик,
Звънеше над брезите
Развяно мойто знаме,
Ехтяха: рог враждебен
И моя бранен клик!
Далече гората чезне,
Но нежният й говор
Като другарка милва
Разискрено чело:
О, спомняй си за мене
И връщай се наново,
Като елен що търси
Все първото легло!
Аз често ще се връщам
У твоите усои,
При първата си обич,
Към буря, зной и бран,
Бъди последна пристан
За сънищата мои,
За моя дух безцарствен
С душата ти венчан.
Бележка на последната страница. Книгата „Романтични песни” се отпечати от книгоиздателството „Право” на Тодор Плочев в две хиляди и петстотин екземпляра през месец август 1926 год., точно според ръкопис на автора.
