Стефка Тотева

КОГАТО СЕ ПРИБИРАМ ВКЪЩИ

На студената улица
музикантът очаква да се стопли
от звън на монети.
Старица предлага чорапки за бебе,
което някога е родила…
С евтин вестник ви среща
жената зад ъгъла.
Мъжът продава за лев
обичани свои книги….
Подрежда саксии с цветя старецът,
изгубил тази, която ги е отглеждала.
Сакатият - с празна кутия пред себе си,
хванал с ръце главата си.
Духът ми превръща се в куче
и бездомно присъства в пейзажа…

В ЖИВОТА И В СМЪРТТА

Живееше далече
и не беше с мен.
Но знаех -
винаги ме чакаш…
Сега те няма, вече си отвъд…
Жесток е смисълът,
сега го осъзнах -
да бъда смела,
когато тръгвам си и аз.
Защото някъде и там
ти сигурно ме чакаш…

ЧЕРЕН ЛЕБЕД

Понякога съм повече човек,
понякога съм просто птица.
Превърнах се във черна мисъл,
и хората отдръпват се от мен,
но добротата ми надушва кучето.
Застинала между живота и смъртта,
понякога съм всичко онова,
което си очаквал да се случи…
А всъщност просто съм стихът,
останал неизречен помежду ни.

МАЙ

Кога да започне всичко - ако не през пролетта,
когато се връщат цветята и птиците,
когато от дълбокото идват думите.
Тогава тъгата е най-силна
и радостта е неудържима.
Тогава си толкова близо до мен,
както никога през живота ми.

ДА БЪДЕШ

Ако аз съм дървото, останало в здрача само,
ще разлистя клони за малката птица
да има къде да се скрие.
Ако аз съм цветето, опънало шия нагоре,
ще подаря на пчелата дъха си
да го отнесе надалече за някого
в капката мед.
Ако аз съм човекът,
който си чакал
да изпратим заедно залеза,
той в някакъв кратък миг
прилича на изгрев…

***
Кой е останал със мен?
Не зная,
но правя стъпка напред.
Стъпката, за която все още имам сила.
Стъпка към изворче, коленича,
да пия, да продължа,
защото още обичам.