Теодор Христов

НИВИТЕ

Слънце пари над нивята.
Не потрепва тишината.
И жита, главици свели,
чакат облаците бели.

Идат вече, сиви, тъмни,
по небето сънно, тъжно…
Гръмна дъжд със огън, трясък.
И отмина си нататък.

И задиша хлад земята.
Слънце, стоплило житата,
птиче весело запее:
ветрец иде, да повее…

***
Как сърцето ми играе
с детска веселба през май.
Пърха и не ще изтрае
отредения му край!

***
Непрекъснато те виждам.
Другите не знаят за това.
Ти и аз сега сме заедно.
И това е моята съдба.

***
Сълзите ни светят отгоре нощем.
Кръвта ни изтича тук долу, в белия ден.
А хлябът, който ядем,
се превръща на трева,
когато умрем.

Усмивката светла остава във белия ден.

ВЕЛИКАТА СВОБОДА

Звездите са неспокойни
в своята самота.
Ала трепка безспир, неуморно
Великата свобода.

Там, високо в небето,
отвъд черната пустота,
играе със слънце детето
на Великата свобода.

Нежно милва сърцето
тъмносинята дълбина,
рибата цунка нослето
на Великата красота.

Но когато до смърт ти дотегне
нелепата самота,
за тебе ръка ще протегне
Великата свобода.

ПОЛЯНИТЕ

Дъждът вали над дъхави поляни.
Прибулени, заглъхнали, смълчани,
под сънни небеса… Спят тревите тихи,
над тъмното поле дъждът се сипе.

Под бялата мъгла земята се задъхва.
И вятър над треви полъхва,
кротък слънчев лъч ги приласкава,
за спомен на дъжда поляни разцъфтяват.

ОБИЧ

Мойта обич беше в тия
мънички лица.
Тя бе в гладните
до смърт
деца.

ДОСТОЕВСКИ

Умът кристално чист съзирал всичко.
Достигал до предела на Всемира.
Щурмувал Истината, тя се просълзила,
защото руски ум й се усмихвал.

Умът кристално светъл я намирал
и радвал се със нея, и не спирал.
Умът кристално светъл изнамирал
радост за децата на Всемира.

Умът кристално чист съзирал
сълзички на дете и… спира.
Умът кристално чист ще експлодира,
когато някое дете умира.

Тогава е подпалвал небесата,
пробождал е със слово-жар сърцата,
докарвал до безумие душите
и Истината е захвърлял на глупците!

ВАПЦАРОВ

Ти ще дойдеш с вятъра.
Тогава всичките деца ще бъдат сити.
И твоето лице ще ме гледа
щастливо.

ДЯДО МРАЗ

Звъни великата шейна!
И толкова деца откриват
във тебе своята мечта.

На бой с нещастната съдба!
Че толкова деца загиват
от глад в неравната борба.
Звъни великата шейна!

ГЪЛЪБ БЯЛ

Човеко мил, във тебе е надеждата на гълъба
и радостта, посята във житата.
Във тебе е усмивката на гълъб бял -
тъй нежна, лекокрила и безгрижна,
със нея вятърът свисти
към твойта необятност,
когато идваш - пламък разцъфтял -
с усмивка да погалиш ти сърцата.

Във тебе е надеждата на гълъб бял.

***
Полегнах аз в железни скути
и пих мастиленото мляко.
Пиян лежах и бях безпътен
и виждах красота във всяка.

А после като във тъмница
отплавах с кораб черен.
Да търся своята девица…

Но пътя не намерих…