Петра Мечевa

ПАМЕТ ЗА ТРАКИЯ

ВЪВЕДЕНИЕ

„Памет за Тракия” е книга която ни връща към миналото на земите на нашите деди от Източна и Беломорска Тракия.

Тракийци се гордеем, че тук на тези земи българите първи са дали силен отпор на първите нашествия на турците при завладяването на Балканския полуостров. И първи те в лицето на Момчил юнак предупреждават балканските владетели за грозящата ги опасност. И първата жертва, която дава България в борбата с дивия и необуздан завоевател е Момчил юнак, създал свое десподство през 14 век, със столица Ксанти, Беломорска Тракия.

Пак тук, по тези земи, се ражда и израства като национален борец за свободата на своята родина Капитан Петко Войвода. Изгражда свое „царство” - 1878 г. със столица гр. Мароня пак в Беломорска Тракия.

Като единствени защитници и закрилници народът ги е възпял в песните си, издигнал ги е на висок педиестал и нарекъл „царе”.

Тези български земи са били една от люлките на бъл­гарската духовност. Тук покрай бреговете на Бялото море са се родили титаните на българската писменост - братята Кирил и Методий /Солун/. А покрай бреговете на Мраморно море /Лозенград се е родил родолюбецът, патриотът, борецът за самостоятелна българска църква Екзарх Антим І. Тук е творил и работел Екзарх Йосиф І, тук са се родили акад. Димитър Михалчев, акад. Константин Петканов и още много други видни български учени и духовници.

Ние се гордеем с тези велики българи, които е родила майката земя Тракия и не можем да пишем и говорим за „Памет за Тракия” без тях.

Вградената тракийска памет е друг момент отразен в книгата. Във времето ние, тракийци, изградихме паметници на герои, мемориални комплекси, посветени на трагични събития от разорението на тракийските българи, паметници на слава и героизъм като този в Стара Загора, паметник „Одринска епопея”, открит 2009 г.

Много тракийска памет има съхранена и у потомците на тракийските бежанци, която те споделят на конференции, срещи, пътувания, които организираме по родните места на предците.

Тази памет е нужна на поколенията. Защото едно поколение, което не познава своята история е обречено на загиване.

Сега, когато границите между държавите падат и има свободно движение на хора, необходимо е младото поколение да познава своя родов корен и да го отстоява независимо в кой край на света се намира, още повече когато посещава земите на своите деди, където векове наред са царели български дух и народност.

Авторът

ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ЕДНО ДЕТЕ

В памет на майка ми, баща ми и брат ми

Родителите ми са бежанци от Беломорска Тракия. Баща ми е роден в с. Чобанкьой, Дедеагачка околия, но е с потекло от родопското село Устово (днес квартал на Смолян). Напуснал е родното си село Чобанкьой през 1924 г. по силата на Ньойския договор от 1919 г. Бил е на 24 години.

Майка ми е от с. Каракурджали, Гюмюрджинско, село на 5 километра от Бяло море. Разделила се е с родното си село, ненавършила 13 години, пак през 1924 г.

Отляво надясно баща ми Филип, майка ми Мара с децата си Панайот и Петра и други бежанци, Тополовград, 1933 г.

Завърнаха се по родните си места през 1941 г.

Майка ми и баща ми владееха много добре говорим гръцки и турски език, което улесняваше контактите им с чуждоезичното население в Беломорска Тракия. И нещо повече. Баща ми развиваше търговия с риба и рибни продукти. Свободно контактуваше със своите колеги гърци, помагаха си.

В началото на април 1941 г., в разгара на Втората световна война, немските войски окупират Беломорска Тракия. За кратко време те успяват да организират събирането и изнасянето за немския фронт на храни, тютюн и стоки за бита като военна плячка и собственост на германския райх.

В края на април 1941 г. с разрешение на 30-ти германски корпус в Беломорска Тракия навлиза Втора българска армия. Тя заварва Беломорска Тракия опустошена и ограбена от немските войски.

По силата на Ньойския договор от 27 ноември 1919 г. по настояване на Гърция и с активната намеса на Англия България е трябвало да приеме наложената й конвенция за взаимно изселване. Гърция не подбира форми и средства да прогони българите и да извърши пълно обезбългаряване на Беломорската област. И затова, когато през 1941 г. тук идват нашите войски, те почти не заварват българско население - то е прогонено и на негово място са докарани преселници гърци от Мала Азия, Русия, Източна Тракия и др.

Затова целта на българското правителство тогава е да се увеличи в Беломорска Тракия българският елемент. На 5.V.1941 г. то получава разрешение от Германия да назначи административни власти в Беломорието.

Така, без да имат официален документ, доверявайки се на българското правителство, че тяхната родна Тракия е освободена и отново присъединена към територията на България, не само родителите ми, но и по-голяма част от тракийците бежанци от Беломорска Тракия се завърнаха по родните си места.

Бяха изминали само двайсет години от прогонването им и споменът и болката по родната стряха пареха като жив въглен. Някои от тракийците отидоха направо в родните си села и се настаниха в родните си къщи, а нашето семейство се установи в Гюмюрджина.

Тук заварихме много гърци. Повечето от гърците бяха избягали със семействата си, разбирайки, че българите се връщат. В техните къщи настаняваха българските семейства, които масово прииждаха от България. Спомням си, че на нашата улица живееха много гърци.

Едва що се бяхме настанили, и майка ми започна да говори свободно на гръцки. Аз и брат ми останахме крайно удивени, че тя така добре владее гръцки език, а и да го чете и пише. Бяхме малки и нищо не разбирахме.

Тогава мама ни разказа:

„Когато започва Балканската война 1912 г., турците идват изневиделица и с жестокости започват да гонят българите от Каракурджали. Аз съм била на годинка. Всички от селото хукват да се спасяват към гората. Нашето семейство също. Стигайки гората, спират за отмора. Майка ми (баба ви Анастасия) оглежда дали цялото семейство е заедно и вижда, че мен ме няма. Пита дъщеря си Керана (леля ви) - „Къде е Мара?” Тя казва, че съм била при Тодора. Но идва и Тодора (другата ви леля). Питат и нея: „Къде е Мара?”. И тя отговаря: „Няма я с мене”. Оказва се, че в суматохата са ме забравили вкъщи. Татко (дядо ви Панайот) рекъл: „Яз момечето няма да остая, ще се върна да си го зема”. И се връща. Бил кехая и турците от селото го познавали. Разказал им защо се е върнал и те не му направили нищо. Напротив - помогнали му. Влезнал вкъщи и ме заварил цялата оплескана с тесто. Същия ден мама месила хляб и оставила тестото да втаса. Когато турците дошли, те хукнали. А аз, останала самичка, съм плакала, лазела съм и, стигнала до нущвата (корито за месене на тесто за хляб), съм се заиграла с тестото, разхвърляйки го из цялата одая (стая). Грабнал ме татко и настигнал другите. След няколко дена сме се върнали отново в село, защото българските войски дошли и спасили населението”.

Знае се, че след Балканската война по силата на Лондонския мирен договор от 17 май 1913 г. Беломорска Тракия е присъединена към България. Установява се българска администрация, отварят се български училища. Но след Първата световна война, след сключването на Ньойския договор от 1919 г., Беломорска Тракия е отнета от България и е предадена на тепсия на Гърция. Гръцките власти веднага назначават гръцки учители в българските училища. Започва преподаване на гръцки език. Майка ми продължи своя разказ: „И като закриха българското училище, гърците насила ни караха да ходим на гръцко училище. Първо, второ и трети отделение учех на гръцки. В училище който хортуваше на български гръцката учителка го удряше по главата с пръчката”. Така майка ни отговори откъде знае добре гръцки език.

Всяка война е съпроводена с мъки и страдания за обикновените хора, които имат най-малко вина за предизвикването й. В цяла България населението страдаше от недостиг на храна и стоки за масово потребление. Но гладът и мизерията в Беломорска Тракия бяха неописуеми.

Както навсякъде, и в Гюмюрджина беше въведена купонна система. За липсата на облекло да не говорим. По 250 грама за член на семейството се даваше хляб на ден за българите и по 150 грама за гърците. Всеки получаваше по четвърт хляб на ден, който изяждахме наведнъж. А после? Вкъщи имаше риба в изобилие от различни видове. Баща ми снабдяваше един грък, който имаше фурна за хляб, редовно с риба кефал - много вкусна, гърците я обожават, а той, гъркът, се отплащаше на баща ми с царевичен хляб.

Спомням си веднъж от двора на съседната къща, в която живееха българи, изскочи на улицата Митко, момче на около 8-9 години, чийто баща беше кмет в едно близко село. Вървеше то по средата на калдъръмената улицата, като държеше в ръка дълга филия бял хляб, намазана дебело с масло, и лакомо ядеше. Ние с брат ми бяхме на прозореца и гледахме, а в отсрещната къща живееше гръцко семейство с девет деца. Всички те се струпаха на техния прозорец и насочиха гладни очички към бялата филия хляб с масло и, гледайки, преглъщаха от глад.

Войната беше виновна за тази тъжна история. Тя не жали нито деца, нито възрастни, нито гърци, нито българи. Всички еднакво страдат. Само че едни излизат от войната още по-богати, а други - още по-бедни.

В резултат на всички войни, които българската държава е водила след Освобождението от 1878 г., най-тежки последици са изпитвали българите от Беломорска и Одринска Тракия, плащайки за грешките на своите правителства чрез разорения. Разоренията се случиха след Балканската война от 1912 г., след Междусъюзническата война от 1913 г., след Първата световна война 1914-1915 г. и след Втората световна война 1941-1944 г.

Така и аз, макар и дете тогава, през 1944 г., влязох в категорията на бежанците.

Въпреки ежедневното тежнение на бежанската орис, аз никога не чух родителите ми да се оплакват от съдбата си. Вярваха, че рано или късно Тракия ще се върне на българите. Те не говореха за интернирането им по гръцките острови на Бяло море, на остров Крит, за жестокостите на гръцките власти над мирното българско население през периода 1919-1924 г. с цел принудителното им изселване и обезбългаряване на тези земи, където от векове е живяло преобладаващо компактно българско население.

А за повторното изселване през септември 1944 г. аз зная и помня ако не всичко, то поне много неща.

В края на лятото на 1944 г. политическата обстановка в света се променяше. Идваше краят на войната. Камиони, натоварени с немски войници, бързо напускаха Гюмюрджина. Войниците бяха мълчаливи, отчаяни. Разгромът на Германия вече беше реалност.

В началото на септември на площада в Гюмюрджина се проведе голям митинг. Цялото българско и гръцко население на града се беше стекло на митинга. И нашето семейство беше там. Майка ми ме държеше за ръка и с интерес слушаше какво ще се каже. Говореше Добри Терпешев. Аз, като малко дете, нищо не разбирах, но мама ясно бе чула и запомнила думите: „Братя гърци, Тракия никога не е била българска и никога няма да бъде!”. Това си беше чисто предателство. Думите на Терпешев бяха повтаряни от майка ми и баща ми с обида и болка през целия им живот.

Настъпи напрежение и хаос. Българското население беше попарено от предателството на Добри Терпешев. Гърците викаха: „Зито! Зито!”, което на български значи „Ура!”, а покрусените българи изчезнаха от площада. Втурнаха се по домовете си да се готвят за поредното напускане на своята родна Тракия.

Майка ми и баща ми започнаха да умуват какво да правят. Пълно отчаяние и безизходица. Направиха вързоп от няколко одеяла и възглавници, някоя и друга дреха и решиха да търсят превоз за България.

На другия ден занесохме багажа на площада. Докато чакахме превоз - камиони, които щяха да извозват населението, баща ни поведе мама, брат ми и мен към магазина, в който продаваше риба, показа ни имуществото, което оставяме - хладилници, везни, тезгяси и друг инвентар. След това ни заведе в склада, в който имаше десетки малки качета, десетки буренца, големи бурета с обработена насолена риба, подготвена за продажба през зимния сезон. Чух баща ми да казва на мама: „Никоя година не съм се подготвял за зимата така и не съм влагал толкова средства, както сега”. Мама плачеше непрекъснато, а в очите на татко се четеше болка, огромна болка. Заключи магазина и склада. И тръгнахме, отново ограбени, отново разорени. Родителите ми не знаеха какво ги очаква в България - трябваше за пореден път да започнат от нулата.

Такава съдба очакваше всички тракийци бежанци.

На площада чакахме два дни и две нощи. Цялото българско население беше в очакване.

Първата вечер баща ми и брат ми решиха да отидат вкъщи и да вземат още някои необходими неща. Но гърците, вардещи къщите, не ги допуснали да влязат.

Камионите идваха на два-три часа и извозваха нещастните тракийци. Успя да се качи и нашето семейство. По пътя за прохода „Маказа”, настигахме и подминавахме каруци, магарета, коне, натоварени с багаж.

Стовариха ни на гарата в Момчилград и оттам с влака потеглихме за Хасково, където живееха сестрите и братът на майка ми. Училището „Отец Паисий” беше предоставено за подслон на бежанците…

Днес, след като няколко пъти посещавах родните места на родителите ми и други села в Беломорска и Одринска Тракия, след като прочетох доста литература и след като вникнах по-дълбоко в смисъла на историческите събития, разиграли се през онези времена, в мен ежедневно възникват конкретни въпроси, чиито отговори биха ми дали най-точно и единствено те, моите родители. А те знаеха много. Те носеха историята в себе си. Баща ми е бил войник и в турската, и в гръцката армия. Питам се защо? Няма кой да ми даде отговор на този и още други въпроси. Тях вече ги няма. Майка ми обичаше да пее. Знаеше много автентични тракийски народни песни, особено за Капитан Петко Войвода, когото тракийци боготворяха и боготворят като народен герой и закрилник.

Родното село на майка ми Каракурджали е било в територията на царството на Капитан Петко Войвода, просъществувало само два месеца през далечната 1878 г. Тракийският герой е имал ятаци в това село и често го е посещавал. Споменът за него у майка ми беше още жив. Веднъж осигурих техника за запис на песните и помолих мама да ги изпее, за да ги запиша. Но тя от скромност и стеснение не пожела, въпреки моите настоявания. Може би тежката съдба беше накарала родителите ми да се затворят в себе си и сега си обяснявам, че това е била причината да не разказват за житието-битието си, за разорението, което преживяха два пъти, а това неминуемо оказва влияние и върху самочувствието им като граждани, като хора.

Сега при мен, като при дългогодишен ръководител на тракийското дружество в Стара Загора, ежедневно идват много тракийци и техните потомци и още на запознанството започват да разказват за себе си, за съхранените спомени от майки и бащи, от баби и дядовци. Разказите им си приличат, защото събитията са ставали в различни села, но по едно и също време. Чувала съм и потресаващи истории… Например брат и сестра, загубили се по време на бягството в колоните от бежанци, се намират вече в напреднала възраст и едва се познават… За откраднати деца от гърдите на майки или за заклани жестоко пред очите на близките майки, бащи, братя и сестри и за още много-много страдания, съпътствали разорението на тракийци.

За всички тези трагични събития от началото на ХХ век, породени вследствие на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, разказва акад. Любомир Милетич в своята изключително ценна, незаменима за мен книга: „Разорението на тракийските българи през 1913 година”. Но ежедневието ни доказва, че има още много съхранена памет, която трябва да се издири и запише, защото поколенията си отиват.

Понякога се замислям над въпроса каква бе силата, която теглеше нашите родители към земите им, към тяхната Тракия и как те успяха да предадат тази привързаност непринудено, ненатрапчиво на своите потомци, на всички нас. И си отговарям. Има нещо, по-силно от всичко. Тракийци са привързани към земята, към родната стряха. Като големи родолюбци, защитници на всичко българско, те тачат своята родна Тракия. Но биха живели в нея само и единствено в границите на България. Защото България е тяхната татковина.

Понеже имах щастието да живея, макар и само три години по беломорските земи, даже и аз със своите детски сетива се впечатлих от топлия и благоприятен климат, кажи речи, само с две годишни времена - лято и зима, което спомага за вадене на две и три реколти на година. А за това способстват неминуемо близостта до Бяло и Мраморно море, фактът, че Родопа планина спира студените северни ветрове, както и богатите водни ресурси - през тези земи минават големите български реки Марица, Тунджа, Арда, Струма и Места, които обилно напояват равнината и се вливат в Бяло море.

И само това ли? Тук слънцето грее по-силно и затопля плодородната тракийска земя.

Често пъти се питам дали наистина съм живяла в Беломорска Тракия, дали наистина съм живяла някога в Гюмюрджина (днес Комотини). Не е ли това просто многоцветен сън, просто приказна илюзия? Не, аз още не съм се откъснала от бащиния порив и любов към родната Тракия. Макар че съм обърнала лицето си към залеза, не мога да се откъсна от нея, защото там е вечното жилище на моите прадеди.

Насилници и разни „велики сили” по силата на разни договори ми отнеха бащината стряха, но тя не е откъсната от сърцето ми.

Живея с тази приказка за вълшебствата на Тракия и този спомен от детството ме топли, когато в душата ми е зима.

СВАТБЕНАТА ПРЕМЯНА НА ЛЕЛЯ КЕРАНА

Тракийско дружество „Одринска епопея” провеждаше среща на потомци на бежанци от Беломорска Тра­кия. Гюмюрджина, Дедеагач, Фере, селата Доганхисар, Мерхамли, Балъкьой, Сачанли, Хаджилар, Чобанкьой, Каракурджали, Еникьой, Калайджидере, Дервент, Окуф. Бяха представени от хора, чийто корен е от тези градове и села. Всеки идваше на срещата със спомени, запазени от майки и бащи, от дядо и баба. Инж. Златка Славова посрещна топло и сърдечно всеки тях. Откри проявата с думи за новата стратегия, приета на ХХІ конгрес на СТДБ. „Огънят и водата” в тракийския бит беше основна тема на срещата. Тя бе развита от етнографката д-р Невена Даскалова, която изнесе факти от своите научни изследвания. Всеки слушаше, вглъбен в спомените си, отнесени към бащиния дом.

Като редовен член на тракийското дружество слушах и аз и мислите ме носеха към мили образи на майка, баща, брат, които вече не са между живите. Само два дни преди срещата бях поканена от Станка Петкова в дома й при нейната 80-годишна майка. Коренът на Станка, както и моят, идва от Чобанкьой по баща и от Каракур­джали по майка. Спомних си как се вълнувах, защото щях да разговарям с тракийка от родното село на мама.

Но преди това…. Какво се беше случило преди време?

Беше 28 август 1943 г. Живеехме в Гюмюрджина. Баща ми Филип и брат му Георги (чичо ми) решиха да заведат семействата си в родното село Чобанкьой. Пътувахме с влака Гюмюрджина - Дедеагач. Когато наближихме землището на с. Чобанкьой, татко и чичо Георги, гледайки от прозореца на влака, станаха неспокойни, изправиха се, сочеха с пръст, познали някои местности в далечината. Бяха минали 20 години, откакто през 1923 г. те бяха напуснали селото. Слязохме на гара Чобанкьой. Татко и чичо ни поведоха към тяхната родна къща. Тя беше в центъра на селото под жп-линията, близо до общината. Показаха ни няколко къщи - една на два етажа с външни стълби, градена от камъни. Това бе къщата на леля Стана, сестра на баща ми и чичо ми, до нея - къщата на другата им сестра Анастасия, по-надолу - къщата на брат им. Били са единайсет деца. Баща ми е бил най­малкият. Когато леля Стана родила първото си дете, баба Петра ражда баща ми.

Влезнахме в широк двор в дъното с ниска къщичка. Почукахме. На вратата излезе млада жена, забрадена с бяла кърпа. Едра, висока, тя изпълни със снагата си цялата врата. С широка усмивка и весели очи ни попита на чист български език кого търсим. Баща ми и чичо разказаха, че идват да видят изоставения си бащин дом. Тя стана още по-дружелюбна и с присъщото на тракийци гостоприемство ни покани да влезем. А ние бяхме много - брат ми и аз, още четири деца на чичо Георги - Петра, Севда, Момчил и Станка, майка ми и чинка Тодора. Влезнахме. Баща ми и чичо споделиха, че нищо не се е променило - малката стая за гости и голямата одая с един прозорец и голямо огнище. Тук се е събирало цялото семейство. Навън също нямаше промени - салмата (навеса), както я оставили, така я намират, един камък не беше преместен. Зад къщата - градината със смокини и бадеми и други плодни дръвчета. Разсъждаваха на глас двамата братя, вълнуваха се, а ние, децата, слушахме и попивахме - и природата, и видяното, и преживяванията на бащите ни… Вълнения, които щяха да се запечатат в съзнанието ни за цял живот.

Тук ни завари вестта, че цар Борис ІІІ е починал. Тя понамали градуса на емоциите ни.

Вечерта любезната домакиня ни застла козеник на земята и всички се натъркаляхме на него. Беше приятна, весела, изпълнена с детски глъч чобанкьойска вечер.

На сутринта тръгнахме за с. Калайджидере - на един час път от Чобанкьой. На 28 август там ставало събор. От това село беше чинка ми Тодора, която беше с нас. То бе разположено от двете страни на едно дере. На високото се белееше параклисчето, където е ставал съборът. Денят беше слънчев, приятен, наситен с нови впечатления.

Прибрахме се в Гюмюрджина със спомени, които се загнездиха трайно в детското ми съзнание.

Често пъти, връщайки се към този момент от детството ми, съм си задавала въпросите: Защо в къщата на баща ми заварихме българка (очаквахме да заварим гърци)? Откъде беше дошла тя? Защо беше сама - имаше ли деца, съпруг, семейство?

На тези въпроси за моя най-голяма изненада си отговорих едва на 18 януари 2000 г., след като бяха изминали 57 години от този щастлив миг в живота ми.

И така, на 18 януари 2000 г., както вече казах, посетих майката на Станка Петкова, тракийката от с. Каракурджали, живяла през 1941-1944 г. в с. Чобанкьой, откъдето бил съпругът й.

Посрещна ме жена на 81-82 години. Седеше на малко столче. Заговорихме за с.Чобанкьой и аз й разказах всичко.

Тя сподели, че по онова време семейството им имало фотоапарат и ми показа много снимки, които тогава са правили. Това беше приятна изненада. Изведнъж виждам нещо познато и възкликвам:

- Това е къщата на дядо ми! Да! В нея преспахме тогава! А тази жена с бялата забрадка е същата, която ни посрещна!

- Това съм аз! - каза възрастната жена.

Неочакваната среща с детството направо ме изуми. Дълго не можех да си поема дъх от вълнение. Същата онази жена, която през 1943 г. ни посрещна в с. Чобанкьой, сега седеше пред мен, вече остаряла, но с някогашния си весел поглед! Представяте ли си! Вярна е поговорката, че планина с планина не се среща, но човек с човек се срещат… Едва сега получих и отговор на детския си въпрос защо е била сама.

- Мъжът ми беше дежурен на вършачката, пазеха зърното да не се краде от гърци и други, беше глад.

- А имахте ли деца?

- Да, ето я Станка, с тракийската престилка, беше на две годинки. Когато вие дойдохте, я пратих при май­ка ми в другата къща (тоест къщата на леля ми Стана- бел. П. М.)…

- А вие откъде бяхте отишли в Чобанкьой?

- От хасковско село.

- Кого заварихте в къщата на баща ми?

- Майка и син, гърци, които бяха преместени от българската община в друга къща на селото.

От дума на дума разговорът се прехвърли към с. Каракурджали, нейното родно село. Оказа се, че леля Керана (така се казваше тази тракийка) познава едно семейство, което имало четири дъщери - Керана, Тодорка, Мара, Ирина, и един син Тодор. Нова изненада! Това бе семейството на дядо ми Панчо!

- Тодор си го спомням много добре - разказваше развълнувано баба Керана. - Беше висок. И четирите сестри пееха много. В тяхното семейство и се играеше. Беше весело семейство…

Не издържах:

- Това е семейството на майка ми, която се казва Мара!

Така случайно открих една тракийка - баба Керана, чиято съдба по някакъв начин се вплиташе в моя родов корен и от страна на баща ми, и от страна на майка ми.

А тя излезе и голяма българка: подари на тракийското дружество бялата си булчинска премяна, изработена лично от нея - от тъкането на платното до бродериите върху него. Раздели се с нещо много интимно, скъпо, кътано цял живот, така както е скътала Тракия в сърцето си. А аз получих безценен дар - разплитане на загадката, която носех цял живот.

Не знам как съм се прибрала вкъщи след тази изумителна среща.

И ми се иска да кажа:

В нас живее Тракия на духа - като земя на предците ни, която поражда и мъка, и тъга, и гордост. Мъка и тъга, че предците ни не я видяха свободна. Гордост, че те отстояха на всички бури, не прекършиха воля и запазиха българския си корен.

Днес ние, потомците на тези корави българи, продължаваме да защитаваме една справедлива кауза, предадена ни като завет - да обичаме България, да помним Тракия, да работим за тракийската кауза, за нейното справедливо решаване като идея, като замисъл, вече в новите условия (на Европейския съюз), и всичко това да предаваме на младото поколение.

Неведнъж тракийци и техните потомци сме отбелязвали годишнини от разорението на тракийските българи. Българската политическа класа и българската общественост малко знаят за това разорение на българите от Източна и Западна Тракия, на българите от Мала Азия. Да не говорим за младото поколение, което може би дори не е чувало за това, защото този въпрос не присъства като тема в учебниците по история, в предаванията на радиото и телевизията, по вестниците.

На мен ми е известен само учебникът на проф. Стайко Трифонов „История на България 1878-1944 г.” (издание на „Булвест 2000″), който така в дълбочина да третира и бежанския въпрос, и трагедията на българите от Източна и Западна Тракия. Проф. Стайко Трифонов е адресирал учебника си до преподавателите по история и учениците от средния курс, до кандидат-студентите и студентите от висшите учебни заведения, както и до по­широк кръг читатели.

На 22 април 1994 г. в Стара Загора, на обсъждане, организирано от тракийско дружество „Одринска епопея”, учебникът бе представен от неговия автор. Присъстваха преподаватели по история от средните и висшите учебни заведения, тракийската интелигенция в града и много общественици. Оценката за учебника беше изключително висока и той беше въведен в училищата. Но след смъртта на проф. Стайко Трифонов издаването му беше спряно. Защо?

Световната общественост знае за възродителния процес в България от 80-те години на миналия век, но не знае нищо или знае малко за издевателствата над сто­тици хиляди българи от началото на ХХ век - за убийствата и мъченията над мъже и жени, деца и старци, на­силствено прогонени от родните им огнища през 1903, 1913, 1914, 1920 - 1924 г. с една-единствена цел - обезбългаряване на земи, векове обитавани от българи. Не знае нищо или знае малко за техните нерадостни и злощастни бежански съдби. А издевателствата над това мирно тракийско население са извършвани както от турските, така и от гръцките власти.

ТРАКИЯ ­ КРЕПОСТ НА БЪЛГАРЩИНАТА

Тракия е стратегически район, който свързва Изтока и Запада. Неслучайно още от най-ранните периоди на човешкото съществуване тези земи са били обитавани и материалната култура от онези далечни времена е дошла до наши дни. Археологическите проучвания доказват, че най-старите заселници тук са били траките. Точно кога и откъде са дошли, не се знае. А дали преди траките е имало обитатели по тези места, също не се знае. Оставяме този въпрос на историците.

Неслучайно много по-късно всички владетели на Балканския полуостров, включително и българските владетели от Първото и Второто българско царство са искали да владеят тези земи.

Известно е, че българският народ е формиран от смесването на траки, славяни и българи. Така че в жилите ни тече тракийска, славянска и българска кръв. В историческите си и етнографски проучвания Георги Аянов например пише, че през VI и VII век, когато славяните и българите дошли на Балканския полуостров, по нашите земи те заварили тракийски племена. Харесали природните дадености на този район и се заселили завинаги, водейки битки с ромеите, защото Византия ревниво го пазела от прииждащите племена, понеже той бил връзката на нейната столица Константинопол със Западните й провинции: Македония, Албания и др.

По сведения на византийските писатели хронисти Прокопий и Маврикий в средата на VI век целият Балкански полуостров е бил пославянчен. Византийските императори били принудени да признаят и да се примирят с това присъствие, което, в крайна сметка, имало и положителни страни - славяните предпазвали империята от варварските нападения на хуни и авари.

Заварените тракийски племена били претопени и погълнати от славяните и българите, особено по тече­нието на реките Марица, Струма и Места, до Солун и Константинопол. Това било и първото пребиваване на българите по тези земи, обобщава Георги Аянов.

Други историци съобщават, че след образуването на българската държава и разширяването на нейните граници движението на българите към южните предели се засилило. За това допринесли походите на български царе към Солун и Одрин. Неслучаен е този интерес на българските владетели към тях. Отчитали значимостта на плодородната земя, на водните ресурси - край Одрин минава река Марица, в която в непосредствена близост до него се вливат Тунджа и Арда и обилно напояват равното Одринско поле. Отчитали са благоприятните пътища, които водят до Егейско море и залива Енос. И затова те водели не една и две битки за Одрин и за земите около него.

През 813 г. хан Крум превзема града и го превръща във важен административен и военен център и област на българската държава.

През 1003 г. цар Самуил отново го превзема и го прави житно средище, търговски и административен център на южна Тракия.

Двеста години по-късно цар Калоян нанася в този район тежко поражение на рицарите кръстоносци и разбива мита за непобедимостта им. Тук цар Калоян пле­нява и Балдуин Фландърски. Победата на цар Калоян има изключително голямо значение за по-нататъшното му управление и за престижа на България в Европа.

Много по-късно - през XX век - в най-новата ни история потомците на цар Калоян пак оттук, от Одрин, ще разнесат славата и героизма на Българската армия по целия свят.

ИСТОРИЯТА РАЗКАЗВА ЗА СЛАВНИТЕ

ПОДВИЗИ НА МОМЧИЛ ЮНАК

Момчил юнак деспотства в Беломорска Тракия през ХIV век и е една от най-изявените личности в средновековната ни история. За него народът е скътал спомен на защитник и народен закрилник, на герой, за когото са създадени много песни.

В своята книга „Момчил юнак” (в библиотека „Бележити пълководци и военни дейци”) Васил Гюзелев пише:

„Момчил юнак. Къде е родното му място - родопчанин от Източните или Средните Родопи, от с. Факия или от другаде, не е точно определено, но се знае, че от тази част на Родопите, която е била ту в Сръбско, ту в Българско, ту във Византийско, от Тимок до Мелник.

Но това, което точно се знае, той е бил „деспот”, признат от византийския самозван император Кантакузин, който е привлякъл Момчил юнак в борба със законния малолетен император Йоан Палеолог и неговата майка императрица Анна”.

Момчил юнак е дипломат, умее да използва вътрешните борби на Византия за свои цели, има контакти с владетелите на другите балкански страни. При вътрешните междуособици на Византия той успява да получи и признание, и територия за своето деспотство със столица град Ксанти, наричан доскоро Царево от българите мохамедани - название, останало като наследство в народната памет от времето на Момчиловото деспотство.

Не се знае точно кои са били границите на това деспотство с точните очертания, разказва Васил Гюзелев, но в него са влизали земите между долното течение на Места и средното течение на река Арда, които са го допирали до Бяло море, а на север до владенията на българската държава.

Момчил юнак предпазвал българското население от грабежите и убийствата на турците, прииждащи от Мала Азия. Властта му почивала на социална основа - прогонил феодалните владетели и народът, защитен от него, живеел спокойно.

За кратко време Момчил юнак успял да разшири територията на своето деспотство и достигнал чак до областта Мара (около днешния Момчилград). Името на този град е дадено от тракийския историк Христо Караманджуков. Така, преименувайки град Мастанли, признателните потомци обезсмъртиха имета на Момчил юнак.

Когато влизаш в този родопски град, още на входа му те посреща величественият паметник на Момчил юнак, може би единствен в България и на Балканския полуостров.

Момчил юнак бил далновиден военен стратег. Бил и първият сред владетелите, който предупредил балканските народи за грозящата ги опасност от нашествието на една непозната, помитаща всичко по пътя си сила от юг, от Мала Азия - османските орди, привлечени от Йоан Кантакузин, който бил избрал за столица Димотика в Беломорска Тракия.

Водейки междуособна война с малолетния император Йоан и неговата майка Анна, Йоан Кантакузин привлякъл на своя страна турците. А те това чакали. Целта им била - стъпвайки на Балканския полуостров, още с първите си набези да опожарят и плячкосат всичко.

Единствен Момчил юнак, българския деспот, който притежавал войска от 5000 пешаци и 300 конници, в далечната 1344 г. се противопоставил на тези страшни турски набези. Бидейки преди това съюзник на Йоан Кантакузин, той вече влиза в люти битки както с неговите войски, така и с турските орди. Обединил и организирал усилията на беломорските българи за предотвратяване на турската опасност, той става първата жертва в защита на България и всички държави на Балкански полуостров, а така също и на Европа в борбата с турските завоеватели.

На 7 юли 1344 г. пред стените на своята крепост Перитерион, близо до столицата Ксанти, предаден от своите, в жестока схватка с войските на Орум паша и византийците Момчил юнак загива геройски. Пред красивото и огромно тяло не скрил сълзите си и неговия враг Йоан Кантакузин.

Така балканските държави, настръхнали една срещу друга, не съзрели своя заник, станали лесна плячка на османските турци.

А Момчил юнак бил популярен със своята сила, храброст и обаяние навред по Балканите и навсякъде водел битки в защита на онеправданите и подтиснатите от феодалните владетели народи. Затова, ако днес се направи анкета сред балканските народи с един-единствен въпрос: „Чий герой е Момчил юнак?”, всички ще кажат: „Наш е!”.

А ние, родените в Родопа планина и потомци на тракийци от Беломорието, с гордост ще провъзгласим: „Наш е!”, защото далечните ни прадеди са се борили под знамената му, рамо до рамо с него, и първи са издигнали с телата си стена пред турското нашествие в Европа.

Храбростта и героизмът на Момчил юнак, неговата саможертва са възпети от народа в легенди и песни не само от нас българите, но и от другите балкански народи. 

На 17 октомври 1995 г. в Стара Загора тракийско дружество „Одринска епопея” организира общоградски тържества по случай 650 години от героичната смърт на Момчил юнак. Заключителното тържество се проведе в кино „Жельо Диманов” в присъствието на Костадин Карамитрев, председател на Съюза на тракийските дружества в България, общественици и граждани. Слово за геройствата му изнесе изтъкнатият историк проф. Стайко Трифонов.

В този ден бе ознаменувано още едно събитие. По предложение на тракийско дружество „Одринска епопея” Общинският съвет удостои със званието „Почетен гражданин на Стара Загора” актьора, тракиеца, старозагореца Васил Михайлов, пресъздал образа на друг цар на Беломорието - Капитан Петко Войвода.

„ЦАРСТВОТО” НА КАПИТАН ПЕТКО ВОЙВОДА

Докато Момчил юнак живее в Тракия в епохата на завладяването на Балканите от турците и падането на България под турско робство, Капитан Петко войвода живее в Тракия, но в епохата, когато България чрез мощна революционна борба и Руско-турската освободителна война се освобождава от петвековното турско робство.

Две далечни епохи. Едната бележи заника на България, а другата - зората на нейното възраждане. Но и през двете епохи закрилят България едни от най-верните й синове, израсли из недрата на народа, без царски потекла, но припознати от народа за негови водачи от ранга на царе.

Колко е точен поетът Никола Гигов, като казва за тях: „Момчил юнак е вечерницата, а Петко войвода - зорницата на Родопа планина”. Момчил юнак и Капитан Петко Войвода са били и гордост, и утеха в годините на мрак, потисничество и борба. В тях народът е търсил упование, сила и надежда за отхвърляне на тежкия робски ярем. Знаем кой е Капитан Петко Войвода, но ще хвърлим накратко поглед към определени моменти от неговия живот.

Роден е на 18 декември 1844 г., на връх Никулден (по стар стил), в бедно земеделско семейство, в тракийското село Доганхисар, Беломорска Тракия. Унаследил здрави семейни добродетели честност, почтеност, трудолюбие, чувство за справедливост, нетърпимост към неправдата, той се откроява сред връстниците си като буден и здравомислещ младеж. Още 17-годишен става хайдутин, изразител на народното недоволство от бейове и чифликчии. И оттогава дейността и подвизите на Петко войвода се превръщат в съществена част от революционните борби за освобождението на България и Тракия от турско робство.

Амбицията му за професионални мащабни действия в революционната борба го отвеждат във Военното училище в Атина, където за една година получава теоре­тична военна подготовка. Практически опит за водене на бойни действия придобива в Александрия, Франция, Италия. В Италия се среща с големия италиански революционер Джузепе Гарибалди.

Годината е 1869. По това време Гарибалди води борба за освобождение на Италия от чуждо потисничество и обединение на отделните области в единна държава. Петко Киряков се включва в отрядите на Гарибалди и участва в походите и бойните действия срещу Австрия за освобождение на провинция Ломбардия, в която се намира и родното място на италианския национален герой. Името на Петко Киряков е намерено в тайните австрийски архиви като сподвижник на Джузепе Гарибалди.

Гордост за България и за Съюза на тракийските дружества в България е фактът, че днес в центъра на Рим, на Хълма на гарибалдийците, се издига паметник и на великия българин Капитан Петко Войвода. Издигнат е през 2004 г. по повод на неговата 160- годишнина. Това показва, че заслугите на нашия национален герой към Италия са високо оценени от италианското правителството и Община Рим.

В този смисъл определено можем да кажем, че българинът, който пръв прокара пътя към Европа още в далечната 1866 г., е прославеният борец за свобода на поробените европейски народи Капитан Петко Войвода.

Вкусил от европейската култура, докоснал се до френския и италианския език, изучил тайните на революционната борба, връщайки се на Балканите, Капитан Петко Войвода възстановява по тракийските земи своята революционна дейност. Още на път за България, в Атина, той отправя печатно Възвание към българите, които живеят в този град и всички потиснати християни в Турско да се запишат в неговия бунтовен отряд. Впоследствие отрядът прераства в дружина, дружината - в нередовна войска с нови правила за действия и една-единствена възвишена цел: пълно освобождение на балканските народи от турското потисничество.

Наименува дружината си Първа революционна родопска дружина, което ще рече, че е очаквал втора и трета. Сам разказва на своя библиограф и съвременник Филип Симидов, че е предвиждал да изгради много дружини, които да покрият всички части на Родопите. Всяка дружина да си има свой войвода, подчинен на главния войвода и неговия щаб, всеки войвода да се избира от четниците за една година. Четниците избират и подвойводата, и касиера. Тези демократични принципи са залегнали в Устава, който е изработен и се приема от дружината. Тоест Петко войвода предвижда да изгради войскова част на базата на знанията, които е получил във Военното училище в Атина, и на опита, който е придобил от Джузепе Гарибалди. Петко войвода е предвиждал за година-две тези дружини да подготвят населението за въстание и освобождението на Тракия и Родопите.

„Де се е чуло и видяло в едно царство два царя…”

С неописуема радост Петко войвода и неговите сподвижници посрещат обявяването на Руско-турската освободителна война през 1877 г. Турските войски се оттеглят от Беломорието и се насочват на север за борба с русите. Използвайки тази обстановка, Петко войвода без особена трудност завладява Мароня, определя я за столица и установява своя власт. Разпраща свои разузнавачи да събират сведения за хода на войната и движението на турците.

В това време турските войски и родопския башибозук вилнеят, разказва историкът Стою Шишков. Повече от 20 български села са опожарени. По най-варварски начин населението е изклано и ограбено. С бързи и смели военни действия войводата завладява всички български села от Беломорието. По този начин основава в Османската империя свое владение, в което сам той властва и управлява. И българският народ го величае, слави и обявява за цар, възпявайки го в песни:

 Де се е чуло, видяло
в едно царство два царя -
в Стамбул султан царува,
в Мароня Петко войвода.

Познавайки добре гръцкото духовенство и гръкоманите, Петко войвода очаква да бъде предаден от тях, а след това - да бъде нападнат и обкръжен от турците. Той се готви за този момент - запасява се с храна, създава строга стража, която не пропуска свободното преминаване през освободените от него земи. Всеки е бил подлаган на разпит и проверка. По този начин войводата цар брани успешно владенията си. При нападение на отделни села от турците той веднага изпраща чети в защита на населението. Турците не смеят да проведат по-активни действия срещу Петко войвода, защото не са знаели какво ги очаква там.

След тридневен бой при Караагач, Гюмюрджинско, с руските войски турците не издържат, разпръсват се, бягат към Родопите, а една турска част от с. Ташлък попада в освободените от Петко войвода територии и влиза в бой с една от четите му. Не след дълго турците се предават. Петко войвода взема оръжието и знамето на турската военна част като трофей, а двамата турски офицери и пленените войници ги натоварват на гемия и ги изпращат по живо, по здраво невредими.

Петко войвода много вярва и се надява, че неговият роден край ще бъде освободен и русите ще дойдат, че той ще им предаде освободените земи, които ще влезнат в пределите на отечество България.

На 19 февруари 1878 г. в Мароня на храмовия празник на църквата „Св. Харалампий” се отслужва тържествен молебен, на който присъстват българи от околните села. Това е първата свободна църковна служба, на която гръцкият свещеник Филип освещава с тържествен ритуал знамето на „царството” на Петко войвода. Тясна се оказва църквата, както и нейният двор за присъстващите. Сред всички тях се откроява тракийският войвода с прекрасната си златиста носия. Това ни предава Филип Симидов, биографът на Петко войвода:

„След всичко това царстващият войвода дал воля на населението да се весели. Писнали гайди, кавали, завили се хора. Народът празнувал свободата. Населението за пръв път почувствало какво безценно и свято нещо е свободата”.

С подписването на Санстефанския мирен договор Мароня и родният край на Петко войвода остават извън границите на България. Въпреки това той не напуска своето „царство” и столицата Мароня, води жестока битка с двехилядна турска войска, обкръжила града.

ИСТОРИЯТА РАЗКАЗВА ЗА ТРАКИЯ - ОГНИЩЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДУХОВНОСТ

СВЕТИТЕ БРАТЯ КИРИЛ И МЕТОДИЙ

Родният град на славянските първоучители е Солун. Кирил, чието кръщелно име е Константин (името Кирил той приема при замонашването си), е роден през 826 (или 827) г., а Методий - през 815 г.

Баща им Лъв е военен управител на Солун, а майката Мария е славянка. В Краткото Кирилово житие, известно и като Успение Кирилово, е посочено:

„Отечеството на този преподобен наш отец Кирил беше прославеният наш град Солун, в който и се роди. Той беше роден българин”.

Фактът, че Кирил владее отлично български език, защитава това твърдение. Но дали то наистина е вярно, все още не се знае. Съществуват дори хипотези, че двамата братя са от аристократичен български род, близък на царя, емигрирал във Византия поради междуособици, свързани с българския престол.

„Действително това е възможно - пише историкът Божидар Димитров. - В средата на 8-ми век няколко български владетели при династични борби били свалени от трона и принудени да имигрират във Византия, заедно с останалите им верни аристократи, където получават висши аристократични служби”.

И по-нататък историкът стига до извода, че Лъв, бащата на братята, е аристократ, служил в царския двор в Преслав и Плиска. Двамата братя и техните ученици разпространяват славянската писменост, с която се укрепва християнската вяра у моравските и панонските славяни, у българите, а оттам и у други славянски народи. Делото на двамата братя е признато и от православната патриаршия в Константинопол, и от католическата църква в Рим. Старобългарската литература се разпространява на запад и север и това е един от най-големите приноси на България не само към славянските народи, но и към човечеството въобще. Неслучайно един от най-изявените славяноведи акад. Николай Державин казва:

„В това отношение многострадална България е люлка на славянската култура и общославянската заслуга на българите е твърде велика”.

Ние се гордеем, че по земите на нашите деди са се раждали и велики българи за всички времена не само за България, но и за цялото славянство и въобще за човечеството.

Гордеем се, че всяка година България, а и светът правят поклон пред тленните останки на първоучителя Кирил в Рим.

Гордеем се, че днес светите братя Кирил и Методий са покровители на Европа, че българският език е признат като официален език в Европейския съюз.

ПЪРВИЯТ БЪЛГАРСКИ ЕКЗАРХ АНТИМ I

Родното място на Антим I е Лозенград, Одринска Тракия, разположен в полите на Странджа (сега в територията на Турция). Роден е в многодетно семейство. Светското му име е Атанас Михайлов. Според историците 1816-а е годината на неговото раждане. До 1835 г. Атанас учи в родния си град, в училище, където се преподава на гръцки език, а след това е изпратен да учи занаят в Цариград, но той учи без желание.

Увлечен от едно описание на Света Гора, напуска Цариград и заминава с лодка за светата обител. Подстригват го в гръцкия манастир Каракал под името Антим. В Хилендарския манастир се учи да чете и пише на български език. Запознава се с Паисиевата история, която оказва голямо влияние за бъдещото му развитие.

После учи в най-реномираното за времето си светско училище в Турция в Коручешме - градче, разположено на Босфора (днес квартал на Истанбул). През 1844г. постъпва в Богословското училище на остров Халки и завършва с първия му випуск. Навсякъде чувства пренебрежителното отношение към българите и става свидетел на насилствено налагане върху българите на гръцко самосъзнание. И затова след време, където и да работи като учител или свещенослужител утвърждава българското самосъзнание на своите ученици българчета и на българското население. Навсякъде той проповядва Божието слово на родния си език, а не на гръцки.

През 1849 г. постъпва в Одеската духовна семинария със стипендия, издействана от руския консул в Измир. Продължава образованието си в Московската духовна академия, която завършва през 1856 г. с магистърска степен по богословие. Заради изрядните си качества е ръкоположен в йеромонашески сан лично от митрополит Филарет Московски.

От Русия Антим се завръща в Цариград и Патриаршията го удостоява с архимандритско достойнство. Известно време е преподавател и ректор на Богословското училище на остров Халки.

През 1861 г. архимандрит Антим е ръкоположен за Варненско-Преславски митрополит, а през 1868 г. - за Видински митрополит. Същата година отхвърля църковното подчинение на Цариградската патриаршия и повежда борба за независима българска църква.

На 20 февруари 1870 г. излиза султански ферман за учредяването на Българската екзархия. През март 1871 г. митрополит Антим е избран за член на Привременния синод на Българската екзархия и участва в Църковно­народния събор от 1871 г. На 16 февруари 1872 г. митрополит Антим е избран от Църковно-народния събор за български екзарх.

Екзарх Антим I подпомага морално и материално революционното движение за освобождаване от турско иго. През есента на 1875 г. в екзархийския дом в Цариград той се среща с български революционери, дава им пари за подготовката на Априлското въстание. След жестокото потушаване на въстанието през 1876 г. по инициатива на екзарх Антим I са събрани доказателства за турските жестокости в Перущица и за клането в Батак. Екзарх Антим I ги обобщава в доклад, който изпраща до посланиците на великите сили в Цариград. Той уведомява и правителствата им за турските зверства, като на свои разноски изпраща Марко Балабанов и Драган Цанков в Западна Европа, а сам оглавява делегация до турското правителство в защита на българския народ.

Така с активната си дейност екзарх Антим I предизвиква свиквaнето нa Цaригрaдскaтa послaническa конференция през декември 1976 г. Въпреки натиска на турския външен министър, той отказва да изпрати благодарствен адрес от българския народ до султана и конференцията с думите: „Не можем дa блaгодaрим нa прaвителство, което коли, беси и угнетявa нaродa!”.

През януари 1877 г. Антим I проваля специално свикано „Велико народно събрание” в Цариград, като уж се „подхлъзва” в банята. Единствена цел на събранието е била екзарх Антим I да отрече публично турските кланета.

На 14 април 1877 г. с везирска заповед екзарх Антим I e свален от екзархийския престол и е осъден на смърт за държавна измяна. Изпратен е на заточение в Мала Азия.

В писмо до руския император Александър II екзарх Антим I описва тежкото положение на българския народ и моли императора да се застъпи за България. Прочитайки го, Александър II се просълзява и написва на него знаменателните си думи: „Да се освободи България!”.

Дейността на екзарх Антим I след освобождението

През март 1878 г., непосредствено след освобождението на България от турско робство, в резултат на обща амнистия екзарх Антим I отново заема екзархийския си пост и взема дейно участие в изграждането на новата българска държава. От 14 февруари до 16 април 1879 г. е председател на Учредителното народно събрание, което избира подкрепяния и от него проект за Конституция. От 17 април до 26 юни 1879 г. председателства Първото Велико народно събрание във Велико Търново, което избира Александър Батенберг за първи български княз. Екзарх Антим I е избран и за председaтел на Първото обикновено нaродно събрaние, но откaзвa.

Екзарх Антим I се връща във Видин и поема ръководството на Видинската митрополия. Той завещава цялото си състояние за построяването на катедралата „Св. Димитър”, за изграждането на читалище и за развитие на просветното дело във Видин, като построява голяма двуетажна прогимназия (която днес носи неговото име).

През 1887 г. е депутат в Третото Велико народно събрание, което избира Фердинанд Сакскобургготски за български княз и го предупреждава да спазва Конституцията.

Неговият земен път завършва през 1888 г.

Екзарх Антим I е един от най-образованите българи за времето си. Отдаден изцяло на народните дела. Гледан накриво и от турските властници, и от Патриаршията, и от представителите на великите сили.

Когато министрите на империята го посрещат студено и говорят сърдито, той стои пред тях навъсен, упорит и горд, готов да работи за освобождението на народа си, без да се страхува нито за сана си, нито за живота си, с ясното съзнание, че служи на България. Екзарх Антим I е и учен, и оратор, разумен и паметлив. Дълбоко религиозен, благотворителен и милостив. Доверчивостта е характерна за всички искрени, откровени и честни хора. И често страда от това си качество. Но щом веднъж се уверява, че се е предоверил, веднага оттегля доверието си без колебание и завинаги. Избирането му за екзарх навремето означава преди всичко, че българският народ има вече свой легитимен политически представител пред Високата Порта, т.е. признаване на българския народ за отделна етническа единица в Османската империя.

Екзарх Антим I довежда докрай своите битки за самостоятелна българска църква, за български училища.

До тази година нямаше паметник на Антим I в България. По инициатива на тракийското дружество „Антим I” в Бургас, на Съюза на тракийските дружества в България и лично на председателя му Костадин Карамитрев на 26 март 2010 г. бе издигнат бюст паметник на първия български екзарх в София, до паметника на одринци в градинката на църквата „Св. Никола”, а на 17 октомври 2010 г. бе открит и осветен негов бюст паметник в двора на българската църква „Св. Св. Константин и Елена” в Одрин. Това е и първият български паметник в Турция.

Междувпрочем, църквата „Св. Св. Константин и Елена” в Одрин е построена през 1869 г., а е осветена три години по-късно, когато е създадена Българската екзархия начело с Екзарх Антим І.

ЕКЗАРХ БЪЛГАРСКИ ЙОСИФ I

Тракийци се гордеем и с втория български екзарх с изключителен принос за българското Възраждане и за националноосвободителното движение в Тракия и Македония, отдал 38 години на борбите за освобождение на тези български земи.

След Руско-турската освободителна война от 1877­1878 г. е създадено Княжество България, а Южна Бъл­гария е обособена като автономна област в рамките на Турция под името Източна Румелия. За българите, които живеят в Тракия и Македония (тогава са над един милион и половина) робството продължава. Седалището на Българската екзархия остава в Цариград.

През цялото време от освобождението на България до Балканската война начело на екзархията в Цариград стои Екзарх Йосиф I. Проф. Стайко Трифонов го определя като:

„Една от най-големите фигури в нашата история. Не­оценима е неговата заслуга за издигане, укрепване и утвърждаване на просветното и църковно дело в Тракия и Македония. Той създава интелигенция от учители и свещеници, която поема в свои ръце освободителното дело и борбата за укрепване на националното самосъзнание на българите. Факт, който буди уважение и гордост, че въпреки тежките условия за българщината в тези земи, а и усилията на турци и гърци да задушат народното пробуждане не само у тракийските българи, са безуспешни.

Данните потвърждават, че през учебната 1909-1910 г. само в Източна и Западна Тракия почти във всяко село е имало училище, 132 забавачници, 6 прогимназии, една мъжка и една девическа гимназии. Всичко 310 български училища с 292 учители, 11660 ученици, 170 черкви и параклиси въпреки жестоките методи на асимилация от гръцката пропаганда”.

И всичко това е създадено под ръководството на Българската екзархия и дейното участие на Екзарх Йосиф I.

Светското му име е Лазар Йовчев. Роден е в бунтовния град Калофер на 5 май 1840 г. Петгодишен остава кръгъл сирак. Отличава се като любознателно и даровито дете. Завършва четирикласно училище в родния си град при известния възрожденски учител Ботьо Петков, бащата на Христо Ботев.

От 1862 до 1864 г. с подкрепата на родолюбиви българи учи във френския колеж в Бебек (Цариград). Оценяйки способностите на Лазар, калоферските първенци го изпращат да продължи образованието си в Париж. Там той завършва литература в Сорбоната, изучава правни науки, запознава се с постиженията на европейската култура.

През 1870 г. Лазар Йовчев се връща в Цариград и се включва активно в обществения живот на българската колония. Сътрудничи на български вестници и списания. Сам редактира списание „Читалище”. Прави впечатление на културата общественост със своя интелект, култура и интелигентност. Екзарх Антим І го привлича като секретар на екзархията. Тук се замонашва и получава името Йосиф.

За своята народополезна дейност на 12 април 1877 г. екзарх Антим І е отстранен от турското правителство и заточен. На неговия пост е провъзгласен Йосиф І. И от тогава до края на живота си той без резерви отдава себе си на освободителното дело на поробените български земи. Умира на 20 юни 1915 г. в София.

Възраждането на българите от Източна и Западна Тракия започва 20-30 години по-късно от възраждането на Тракия, останала на север, в територията на България. Причините за това забавяне са изследвани подробно от проф. Атанас Ширков и Христо Карамонджуков. И двамата идват до извода, че основната причина за това е голямата откъснатост и отдалеченост на тези тракийски земи от големите културни цантрове в България.

Но най-важното е, че въпреки жестоките изпитания тракийците запазват българския народностен дух и изцяло го предават на поколенията. До Илинденско­Преображенското въстание и Балканската война те не позволяват на гърци и турци да затрият българския етнос по тракийските земи, населявани петнайсет века от предците ни. Голяма заслуга за това имат апостолите на духовността и особено духовните водачи екзарх Антим І и екзарх Йосиф І. Със своята духовна и просветителска дейност те създават армия от просветни кадри - учители, свещеници, родолюбци, които подготвят българското население по тези земи за великите събития през 1912 г., когато се случи чудото на България.

БЪЛГАРСКОТО ЧУДО ПРЕЗ ХХ ВЕК

„Всичко е свършено, българските войски нахълтват в самия град.” Това е последната телеграма на Шукри паша, командващ турските войски в Одринската крепост, до правителството в Цариград. Датата е 13/26 март 1913 г.

Българският народ посреща с нескрит възторг обявяването на Балканската война. През есента на 1912 г., след създаването на Балканския съюз, България заедно със своите съюзници се изправя срещу петвековния поробител за реализиране на своята справедлива кауза - освобождението на братята роби от Тракия и Македония, останали под турско иго след решението на Берлинския конгрес от 1878 г.

Справедливият и освободителен характер на Балканската война от 1912-1913г. обяснява и проявите на масов и личен героизъм. Всеки се стреми да застане под бойните знамена. Освен доброволците от страната, идват и много българи от чужбина (Франция, Италия, Америка, Русия и др.), за да участват във войната. Стара Загора е център на тези събития.

Вестта за мобилизацията превръща града в развълнувано море. Народът ликува, с цветя и музика се стича към сборните пунктове.

На 30 септември в Стара Загора, в днешната сграда на Строителния техникум, се установяват Главната квартира и Щабът на Българската армия. В този ден в църквата “Св. Богородица” цар Фердинанд чете Манифеста за обявяване на войната с вековния поробител. Освободителното народно дело е благословено с тържествен водосвет от митрополит Методий Кусев.

В града пристигат висши офицери и военни кореспонденти. 110 са представителите на световния печат - от Русия, Англия, Германия, Италия, Чехия и др.

Утрото на 5 октомври 1912 г. е тихо. Но още в ранни зори частите на старозагорската Осма тунджанска дивизия са преминали границата ни с Турция. Те първи ще срещнат врага, първи ще атакуват Одринската крепост и ще получат своите отличия.

Превземането на Одринската крепост е венецът на бойната слава на българската армия и България. Бъл­гарското командване начело с ген. Радко Димитриев започва подготовката за щурмуването на Одринската крепост, смятана дотогава от европейските военни експерти почти за непревземаема. Подготовката включва покриване на всички блестящи части от униформите на войниците (копчета и др.) до увиване на конските копита с плат.

Под командване на ген. Георги Вазов щурмът на форта „Айваз Баба”, като един от най-слабо защитените от турците (според българското разузнаване), започва през нощта на 12 срещу 13 март, при лунна светлина към 3-4 часа. Сапьорите режат телените ограждения. Пехота, артилерия, авиация действат в синхрон.

В 6 часа сутринта българската войска с мощно „Ура!” раздира тишината, разкъсва обръча на турската отбрана на форта „Айваз Баба” и навлиза в Одрин.

Радиостанциите в целия свят разнасят новината „Одрин падна!”, „Българите превзеха Одрин!”. А турският офицер Хасан Джамал, участник в боевете за Одрин, записва в дневника си:

„Над крепостта, която ни вдъхваше чувство за победа, беше издигнато бяло знаме. Войниците излязоха от своите окопи и в безредие отиваха в казармите. Тъжни и опечалени, всички вървяха един подир друг, замислени, мнозина плачеха”.

В това време българската войска от 8 часа с победен марш провежда своя парад по улиците на Одрин. С радостни възгласи и сълзи българското население, което е преобладаващо в града, приветства от прозорците и улиците своите освободители.

Над тепетата на Султан Селим джамия се издигат български знамена. Ликува Одрин, българският град, ликува цяла България.

С файтон полк. Генко Мархолев е изпратен да доведе Шукри паша, коменданта на Одрин, при българското командване. В първия момент Шукри паша отказва, но заедно с началника на щаба е отведен при ген. Георги Вазов, а след това при ген. Никола Иванов, командир на Втора българска армия, и предава сабята си. Като пленник в София остава 100 дни.

От Одрин потегля по пътя на пленничеството най­дългата колона пленници от Балканската война: 50 000 войници, 12 000 офицери, 15 генерали. Пленени са 16 турски знамена и 600 артилерийски оръдия.

В заповедта на ген. Георги Вазов от 13/26 март към балгарските войници четем:

“… днес вие покрихте България със слава, а нашата армия - с лавров венец! Светът има да се чуди на вас, доблестни синове на България, че можахте в 3 часа да превземете една от най-силните крепости. Само вашата лъвска храброст би могла да устои на бясното съпротивление на врага, вие вписахте вчера и днес нова славна страница в нашата история.

Гордея се, че съм ваш началник! Гордея се, че съм българин!”.

В спомените си ген. Никола Иванов пише:

“Нека не се стесняваме от нищо, а да разказваме на днешните и бъдещите поколения за подвизите, извършени от родната армия, за да им внушаваме увереност в светлото бъдеще на България!”.

Веднага след тази величава победа започват да пристигат военни делегации от далечна Америка, Япония и от цяла Европа, водени от генерали, които цъкат с език пред невижданото чудо, сътворено от българите. Наричат го мистерия и прилив на мъжество. Учат се от българското военно изкуство, чийто венец е Одринската операция. А това, което най-много учудва военните стратези, с което основателно се гордеем, е, че българската авиация първа в света използва самолета като бойно средство. Първите полети на българските самолети над Одрин с нашите летци Радул Милков и Продан Таракчиев са за разузнаване. Впоследствие летците ни бомбардират турски военни обекти. Това всява ужасяващ страх и паника у турските войници - дотогава те не са виждали такова нещо.

Тези и още други нововъведения впечатляват военните специалисти от целия свят, а и фактът как една още малобройна армия успява да въведе толкова ефикасни мерки и методи за водене на бой. Така целият свят се прекланя пред подвига, героизма и саможертвата на българските войни. И всички тези бойни действия са се ръководели от нашия град, едва отърсил се от пепелищата, но готов да помогне на поробените съотечественици от Тракия и Македония.

Този ден 13/26 март, денят на възторга, на победата, на превземането на Одринската крепост, българското население от Тракия го нарече първи ден на своето освобождение. Нарече го Ден на Тракия.

Какво се случи после? Не заглъхнали още възторзите и тържествения звън на камбаните, а българското население в Тракия, опиянено от своето освобождение, трябва да изпита най­страшния погром в историята на България - своето разорение, съпроводено с нечуван геноцид. Още в деня на подписването на Лондонския мирен договор руското правителство подканва балканските съюзници с негова помощ да разрешат по мирен път спорните въпроси. То призовава българското правителство да направи някои териториални отстъпки на Сърбия и Гърция и предупреждава, че при евентуална война има опасност страната да бъде нападната от Румъния и Турция. Определена е среща в Солун. Българското правителство обаче протака срещата. То изпада напълно под влияние на Тройния съюз и неговите обещания за присъединяване на цяла Македония и поставя високопарни ултиматуми на Русия. Така се стига до фаталната дата 16 юни 1913 г., когато Фердинанд заповяда на българските войски да нападнат Сърбия и Гърция. Очаква се съюзниците да се поставят пред свършен факт и насила да се „вразумят”. Получава се това, което предвижда Русия. Само след два месеца през юли 1913 г. пред очите на цялата световна общественост и великите сили се извършва реокупация от турския башибозук и турската войска на току-що освободените български земи, реокупация на Одринска и Беломорска Тракия. Целта на Турция е, без да се спазват никакви международни договорености и подписания Лондонски мирен договор, без да се подбират средства и методи, Тракия да бъде обезбългарена. Турция не иска да се раздели с късчето българска земя, с която все още остава в Европа.

Така всяко българско село в Беломорска и Одринска Тракия се превръща в Батак, подложено на поголовно опожаряване и грабежи. Населението е пропъждано и карано като добитък. Изнасилвани са моми и невести. Посичани са майки, деца и старци. Писъците не стихват ден и нощ.

Така българите са прогонени насила от родните си земи, имотите им са заграбени, Тракия е обезбългарена.

И днес се питаме в недоумение: Защо световната общественост е била глуха и сляпа пред факта, че един народ и то през ХХ век е избиван поголовно от ятагана на турския башибозук и турските власти?

Но и до днес тракийската памет е жива. Тя разказва на поколенията. Тя разказва чрез свидетелствата на очевидците в тези трагични събития, колкото и малко да се останали те. Разказва и чрез съхранените спомени у потомците, предадени им от майки, бащи, баби и дядовци.

ДВИЖЕНИЕТО “ТРАКИЙСКАТА ПАМЕТ РАЗКАЗВА”  

ДВИЖЕНИЕТО В СТРАНАТА

От контактите ми с тракийци от Стара Загора и цялата страна - бежанци и потомци на бежанци, се впечатлих от съхранената в тях памет. Разказите им за разорението си приличат, защото отразяват събития, станали по едно и също време, макар и на различни места в Източна и Западна Тракия и Мала Азия. Постепенно в мен назря идеята да се запише тази памет за поколенията.

В края на 90-те години на миналия век, на ХХI конгрес на СТДБ във Варна, предложих инициатива за разгръщане на движение „Тракийската памет разказва”, посветено на 85-годишнината от разорението на тракийските българи.

Инициативата се поде и се превърна в пътуване в миналото на тракийските българи, събуди съхранената памет за преживяното и предадено от майки и бащи.

Движението „Тракийската памет разказва” предизвика интерес не само сред тракийци, но и сред родолюбивата българска общественост. То показа, че родовата искра не е загаснала, че огънят тлее и ще се разпалва и през ХХI век, за да се осъществят идеалите на тракийци, оставени ни като завет.

След старателна подготовка почти във всички големи тракийски дружества се проведоха конференции на тази тема. Всяка конференция имаше свой почерк, своя физиономия. Паметта разказваше за историческите събития през 1913 г., за войводите Димитър Маджаров и Руси Славов, обезсмъртили своите имена с героичните си подвизи в защита живота на насила прокудените тракийски българи от родните им места.

Любомир Милетич, хранителят на тракийската историческа истина, авторът на книгата „Разорението на тракийските българи през 1913 година”, бе постоянно цитиран на всяка една от конференциите. Бе подчертавано, че той е издигнал най-внушителния и величествен неръкотворен паметник на тракийци - свидетелство за техния непоколебим дух и непокорен нрав пред поробителя. Във всички конференции се обръщаше основно внимание на документалната част. На първо място разказваха очевидци, съвременници на трагичните събития, ветерани, колкото и малко да са останали до днес. На второ място - разказваха потомци на тракийци бежанци съхраненото в тях като онаследена памет. Разказваха и най-младите потомци.

Най-положителното в провеждането на всички тези конференции със сигурност бе участието на младите тракийци от Хасково, Пловдив, Стара Загора, Варна, Кърджали, Казанлък, Русе и др. Те участваха и като разказвачи, и като „манекени” на тракийски народни костюми от различните краища на Тракия, Странджа, Родопите, Мала Азия, Одринска и Беломорска Тракия, Стара Загора, Хасково, Казанлък, Пловдив.

В Кърджали месеци преди провеждането на конференцията бе привлечено вниманието на културната общественост. В общогражданския комитет бяха включени представители на културните институции. Ентусиасти начело с покойния Георги Дачев направиха филм по темата на конференцията.

При стегната организация, силна емоционална зареденост и изключително разнообразие на формите, показващи тракийския бит и култура, премина конференцията в Пловдив.

А в Хасково конференцията се проведе в най-голямата зала на града. Вълнуващите разкази, талантът на ръководителките на Клуба на жените в града показаха на обществеността силата на българския дух, съхранен у тракийци. Младежите като приемници на родолюбието и неувяхващата му сила внесоха свежа струя.

Историята сякаш оживя на конференцията в Казанлък, когато в залата се появи 95-годишната баба Фошина, бежанка от Мала Азия. Ученици от Художествената гимназия в града пресъздадоха на бяло платно моменти от трагедията на тракийци.

Във Варна ням свидетел на разорението на Тракия бе паметникът на Неродената мома, направен от нейния брат. И всичко това бе пресъздадено и с музика, и в стих. Научни трудове и съобщения, сборници, стихосбирки, видеокасети, албуми, интервюта - всичко това беше използвано на конференцията в морската ни столица. 95­годишната Мара Пенева, родена в деня на обявяване на Илинденско-Преображенското въстание в Тракия, раз­каза с неподправена изповед за преживяното. Разказ за историята на една майка, София Панайотова, направи нейната внучка. Телевизия „Скат” от Бургас отразяваше активно всички прояви.

По инициатива на клубовете на жените и тракийските дружества в страната действително се разгърна движение за събиране на тракийска памет. Това движение не бе затворено, а стана достояние на широката общественост. Тракийската кауза по един убедителен начин намери още повече защитници, които бяха чували за трагедията на тракийци, но не се бяха потопили в ужасите й. А сега очевидците разказваха. Активното участие на младите тракийци (трето, четвърто, а даже и пето поколение) подготвя почвата за приемственост, за по-нататъшното развитие на тракийската кауза и през ХХI век.

Освен възпоменателните национални тракийски събори в Маджарово и на Илиева нива, безспорни доказателства за извършените зверства над мирното българско население в началото на ХХ век привнесоха и проведените конференции.

През цялата година средствата за масова информация отразяваха всички прояви на движението „Тракийската памет разказва” и припомняха епизоди от разорението. Това способства да се промени образът на тракийската организация сред българската общественост в полза на тракийци.

КОНФЕРЕНЦИЯТА В СТАРА ЗАГОРА

Дружеството в Стара Загора бе едно от първите в страната, което откликна на тази инициатива и организира своята конференция. Оправда ли тя предварителния замисъл? Да! Защото предизвика голям интерес не само сред тракийци, но и сред цялата старозагорска общественост. Форумът показа кои сме ние, а младото поколение прояви особено голям интерес към историята ни.

Цялостната подготовка за конференцията се извърши от ръководството на тракийско дружество „Одринска епопея” и жените тракийки.

В конференцията се откроиха два момента. Научна част с изнесените научни съобщения от историци спе­циалисти, с материалите за проф. Любомир Милетич и войводите Димитър Маджаров и Руси Славов. Чрез тях беше разкрита жестоката трагедия, сполетяла българското население от Тракия през 1913 г. В документална част прозвучаха разказите на очевидци на събитията и на потомци на тракийските бежанци. За това, за което говореха, всички те потвърдиха жестокостите, преживени от предците ни.

Народните песни, които се пяха на конференцията, също разказваха за онова зловещо време.

Конференцията завърши с ревю, подготвено от младите тракийци. Бяха представени народни костюми, изработени от сръчните ръце на тракийките от Беломор­ска и Одринска Тракия, от Мала Азия, Родопите, Странджа.

НАУЧНА ЧАСТ

Доц. д-р Цонка Каснакова,

научен ръководител на конференцията

ВСТЪПИТЕЛНО СЛОВО

Победите на българския народ в Балканската война през 1912 г. и установяването на Балканския съюз разкриват добри перспективи за реализирането на националните интереси на България - освобождението на голяма част от българското население от чуждо иго и приобщаването му към българската държава. На 29 юни 1913 г. цар Фердинанд започва война срещу Сърбия и Гърция. В същото време границите с Румъния и Турция остават напълно открити. На 13 юли 1913 г. Румъния навлиза в Южна Добруджа. В същия ден турските войски нарушават границите по линията Мидия - Енос и навлизат в Южна България. Така България се оказва във война със своите четири съседки - Сърбия, Гърция, Румъния и Турция. Българския народ е подложен на нечувани изпитания от всички страни. В тази 45-дневна война загиват 33 000 души, а над 50 000 души са ранени. Според последвалия Букурещки мирен договор България загубва Южна Добруджа, Вардарска Македония, Битолско, Одринско, Серско, Демирхисарско и други. Турция отказва да освободи Източна Тракия и засилва варваризма там. Цар Фердинанд е принуден да лавира и маневрира - изтегля българските войски от турската граница и оставя в безпомощност незащитено българско население в Тракия. Оставено на произвола на съдбата и на турския шовинизъм, то е подложено на невиждан геноцид - масови кланета, грабежи, опожаряване на селата. Целта на турското правителство е била да няма повод България да протестира за тези земи. Така се развихря кървавата касапница в Тракия, обхванала Димотишко, Софлийско, Ференско, Ивайловградско, Дедеагачко, Свиленградско, Гюмюрджинско, Ксантийско, Лозенградско, Визенско, Мидийско, Бунархисарско, Малкотърновско, Василиковско, Одринско и много други. Историята и ние няма да забравим геройската съпротива и борбата с безчестието на селата Кадъкьой, Пишмен, Теслим, Булгаркьой, Покрован, Хухла, Юбрюкерен, Арнауткьой, Каярджик, Башклисе, Малък и Голям Дервент, Доган Хисар, Сачанли и др.

Димитър Маджаров и Руси Славов организират чети от храбри патриоти и поемат закрилата на населението - организират разузнаване, поща, куриери, повдигат духа на народа за самозащита и насочват населението към спасителния бряг - българската граница на река Арда. На това място в района на с. Ятаджик (днес гр. Маджарово) проточилата се няколко километра бежанска колона е нападната в засада от башибозук и редовна турска армия и въпреки охраната от четите са избити над 2000 души - жени, деца, мъже и старци. Цяла седмица в река Арда и в Малката река са текли кървави води и човешки трупове. Четниците събирали ранените и из­плашени бежанци и ги превеждали на българския бряг.

Над 20 000 са спасените от четите на Димитър Маджаров и Руси Славов. Тежката съдба и нуждата ги е разпръснала из цяла България. Изгубили са и род и роднини, но не са забравили и никога няма да забравят кървавата трагедия в Тракия и Маджарово от 1913 г., предавана им от бащи, деди и прадеди.

Невена Даскалова,

доктор на историческите науки,

етнограф, потомък на тракийски българи

от с. Дервент, Беломорска Тракия

ТРУДЪТ НА ЛЮБОМИР МИЛЕТИЧ „РАЗОРЕНИЕТО НА ТРАКИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ ПРЕЗ 1913 ГОДИНА” - ИЗВОР ЗА ИЗУЧАВАНЕ НА ДУШЕВНОСТТА НА ТРАКИЙЦИТЕ ПРИ ЕКСТРЕМАЛНИ УСЛОВИЯ

Войни, войни, войни. В учебниците по история обикновено за тях се съобщават данни за причините, поводите, ходовете и резултатите. Много рядко се отделя внимание на човешките страдания, мисли, чувства, начини на действие при необикновени, изключително тежки условия. За човешката нравственост, мотивация за действие, поведение по-често откриваме данни в художествената литература.

Въпреки, че изследването на Любомир Милетич е сериозно историческо-документално творение, в него се открояват отделните човешки личности със своята душевност - душевността на тракийските българи.

За стойността на едно произведение и неговата не­преходност изключително значение има нравствеността на твореца. В тази насока Любомир Милетич не е просто събирач, архивар на факти от трагедията на тракийските българи. Той страда, съпреживява. Неговото човеколюбие излиза извън семейния кръг и се простира върху значителна част от страдащия български народ по време на поредната катастрофална за българите война. Докосването до подобно изследване, начинът на възприемане на фактите до голяма степен се определят от нравствеността, познанията, душевността на читателя. Този, който е видял войните с очите си или който от ранно детство е слушал разказите на родители или други близки за тези трагични дни, може много по-дълбоко да проникне в душите на страдащите по време на страшното разорение през 1913 г. Такъв читател, докоснал се до изследването на Любомир Милетич, сякаш беседва със страдащите. Мислено пита, укорява или се възхищава. Ние нямаме право да бъдем съдници. По-скоро, вниквайки в тази душевност, би било добре да преценим кои от качествата на нашите предшественици са живи и присъщи на нас, от кои би следвало да се освободим, кои да утвърждаваме, защото ние, волно или неволно, дълбоко в подсъзнанието носим цялата палитра от качества, чувства, мисли на нашите предшественици. Четейки за страданията, жестокостите, последиците от трагедията на тракийците, се питам защо българите проявяваме толкова голяма наивност в определени моменти. Често пъти в разказите на хората за онези страш­ни събития четем изрази от рода на: „това ни подмами”, „ние не подозирахме”, „повярвахме им”, „излъгахме се”. Фрапиращ в тази насока е случаят в с. Булгаркьой. Всички се доверяват на врага, събират се вкупом на площада, за да чуят „словото” на коменданта. Случайно попадналият в селото Спас Добрев, убеден, че не е да добро това повикване и знаейки какви ще бъдат тези „словоизлияния”, взема мерки и по този начин избягва кървавата сеч. Така постъпват още няколко булгаркьойци. Другите безпрекословно изпълняват и заповедта за предаване на оръжията, които са им оставили българските войски.

Силно развито е чувството за вяра в доброто. Бедните тракийци не могат и да допуснат, че е възможно да съществува подобна нечувана жестокост и, горчиво съжалявайки, споделят: „Грозно се излъгахме”.

Защо се стига дори дотам, че да посрещнат враговете си с „добре дошли”, какъвто е случаят в с. Дутли. Всичко това е прекрасно, ако не беше по време на война, ако и в отсрещната страна човещината съществуваше. Не носим ли една вековна последица, чийто израз е покорност? „Покорно ще ви служим, само да останем тук…” - ще молят други тракийци за земята си, която е изконно тракийска, българска.

Изключително голям страх обхваща и мало, и голямо. Това е естествено в такива екстремни ситуации. Но у предците ни този страх често преминава границите и причинява хаос, суматоха, безредие, губене на чувство са самообладание, попадане в клопката на безизходицата. В тази насока се наблюдават известни различия в отделните села, където значителна част от страдащите се спасяват и оцеляват.

Питаме се защо тракийци толкова много се доверяват на другите претенденти за владеене на тези богати земи. Вярвайки, че са една вяра - християнската, тракийци не могат да си дадат ясна сметка, че и сред гърците ще се намерят мнозина с развихрили се най-долни страсти, защото е война, а войната озверява, настьрвява. И наистина би ли следвало тракийци да се доверят на едноверците си и да чакат помощ от тях, след като дори и владиката на Дедеагач - грък, от когото нашите просят помощ, им казва: „Както клаха нашите, така ще колят и вас”. Наистина има и добри хора, които с риск на живота си приютяват в домовете си цели български семейства, но колцина са те! Подобни случаи на закрила тракийци са намирали и у турски семейства.

Същевременно не може да не се види дори от тези, които не познават съдбата на тракийските българи, че те са изключително трудолюбиви. И в най-малкия промеждутък на покой те бързат да довършат полската работа. В тази насока не признават колебание. Те са честни и искрени. Може би затова живеят с мисълта, че и другите са като тях. Не им е чужда издръжливостта. Денонощия прекарват извън домовете си. Хранят се едва ли не само с корените на растенията. Да носиш на гърдите си дете на 15 дни, да преминеш през този ад на нечовешки изпитания и да запазиш рожбата си, както тракийската българка, не е ли това постъпка, достойна за почит и преклонение? Да предпочетеш смъртта пред оскверняването? Не една и две моми и невести, годеници не могат да понесат срама и само след дни или месеци най-много умират, терзаейки се от случилото се. Не една от тях ще каже пред любимия си: „Не съм веке за тебе, аз трябва да умра”.

Не може днешният читател да не се възхити от благородството на нашите тракийки, от способността им да си помагат в онези изключително тежки дни. Мъж със сина си спасява десетки деца от удавяне в река Арда, докато неговите собствени деца са незнайно къде. Колко големи усилия струва на майките да изоставят собствени пеленачета, за да спасят по-големите си деца и да не видят с очите си жестоката им смърт, или пък да оставят някъде на завет до някой храст невръстна рожба с искрица надежда, че Бог може да помогне. Действително често пъти някоя по-здрава жена или по-здрави мъже спасяват не едно и две пеленачета. Войводите Руси Славов и Димитър Маджаров събират изоставените и ги връщат на майките, молейки ги да положат последни усилия в тази нечовешка драма, но да спасят децата си.

Нека завърша с нещо, което ни кара да се преклоним пред душевността на тракийци, за които са присъщи в твърде голяма степен човечността, добротата, християнския морал и български дух, за които сам Любомир Милетич е записал:

„Само за характеристика на тогавашното състояние на духовете и способността на българина запази присъствие на духовете и ще приведа няколко от тия писма”.

Отнася се до кореспонденцията на войводите с представители на тракийци от Дедеагачко.

2 октомври 1998 г.

Калинка Генчева,

учител историк,

потомка на тракийски бежанци

АКАДЕМИК ЛЮБОМИР МИЛЕТИЧ

Акад. Любомир Милетич е един от най-изтъкнатите български учени в областта на езикознанието, етнографията, диалектологията и историята. Написал е много трудове в тези научни области и е издал ценни исторически, езикови и други материали и документи.

Роден е на 1 януари 1863 г. в Щип, един от центровете на Българското възраждане в Македония, почива на 1 юни 1937 г. в София. Следва Славянска филология в Загребския университет. През 1989 г. е приет за действителен член на БАН. Дълги години (1911-1925 г.) е подпредседател, а от 1926 до 1937 г. е председател на Управителния съвет на БАН. Той е един от основателите и преподавателите във Висшето училище в София (днес Софийски университет „Св. Климент Охридски”).

През 1888-1892 г. работи там като преподавател, през 1892-1934 г. е професор и ръководител на катедра по Славянска филология, през 1903-1904 г. е декан на Историческия факултет. Два пъти, от 1900 до 1905 г. и от 1921 до 1922 г. е ректор на Софийски университет „Св. Климент Охридски”.

Акад. Любомир Милетич е председател на Македонския научен институт, а през 1925-1936 г. е редактор на списание „Македонски преглед”. Той е почетен доктор на науките, член на много чуждестранни академии и научни дружества. Името му на талантлив учен е утвърдено в Петербург, Краков, Прага, Загреб, Лвов, Будапеща, Цариград, Рим. Научните си възгледи формира под влияние на младограматическото направление в езикознанието.

Полага основите на славянското езикознание в България, пръв чете лекции по сравнителна граматика на славянските езици във Висшето училище. Автор е на много изследвания в областта на етнографията, историята, фолклора, историята на българския език и на българската диалектология. Изследва въпроси, свързани с прехода на българския език от синтетизъм към аналитизъм, с възникване на българската членна форма и нейното историческо развитие. Обръща внимание на съвременното състояние на българската диалектика (главно източните говори).

Проучва езика, бита, книжнината и историята на българските преселници в Трансилвания, Банат, Влашко и Молдова. Издава езикови и исторически паметници, придружени с езикови анализи, които са принос към българският език. Прави проучвания и за българските павликяни, за католическата пропаганда в България през XVII век, за старото население в Североизточна България. Описва живота и характера на древните славяни, българо-румънските културно-исторически отношения - с оглед да се разкрият нови страни от културната история на българския народ.

Акад. Любомир Милетич се утвърждава преди всичко като виден общественик и български патриот, който е съпричастен с усилията на България да реши въпроса за окончателното национално освобождение на всички българи. Той съпреживява особено силно трагедията на българското население в Източна и Западна Тракия през 1914 г. Ето защо през зимата на 1913 г. и пролетта на 1914 г. извършва три пътувания в посочените области. Там се среща със стотици българи, принудени да напуснат родните си места в Одринска и Беломорска Тракия и да се преселят в България, където първоначално ги очаква преодоляването на много трудности. Към всичко чуто и видяно той се отнася критично, за да установи неговата истинност. Ето защо книгата му „Разорението на тракийските българи през 1913 година” съдържа достоверна информация и е един от важните извори за събитията в Одринска и Беломорска Тракия по онова време. Към труда си видният академик прилага богат снимков материал.

Поради много и различни причини вниманието на българските историци е било насочено главно към Македония и Добруджа. Не така е положението с изследването на съдбата на българите в Източна и Западна Тракия. В своя труд акад. Любомир Милетич разказва за първи път подробно за събитията, случили се по тези земи след избухването на Междусъюзническата война. Особено потресаващи са жестокостите, извършени в гр. Фере. Тях авторът сравнява с жестокостите в Батак по време на Априлското въстание през 1876 г. Но Батак е само едно село, а в Западна Тракия са извършени масови кланета в цели 17 села. В Армаганската долина костите на избитите българи лежат непогребани два месеца. По­къртителна е съдбата на населението от с. Булгаркьой.

Акад. Любомир Милетич ни остави една забележителна книга. Нея трябва да прочете всеки българин, който обича своята родина и съпреживява страданията и жертвите на своя народ.

Георги Туртуриков, учител по история

ДИМИТЪР МАДЖАРОВ -

СИМВОЛЪТ НА НАДЕЖДАТА И СПАСЕНИЕТО НА ТРАКИЯ

Всеки народ в определени трудни за него моменти изпитва остра нужда от това да си създаде национални герои, в които да намери упование и на които да може да повери съдбата си. Дали защото историята ни е изпълнена с превратности или защото просто е такава нашата народопсихология, но казаното важи с особена сила за нас, българите. Изправени неведнъж пред сериозни изпитания, ние винаги сме намирали начин да се съхраним и оцелеем и то благодарение на цяла плеяда от герои, които всеотдайно и себепожертвователно са защитавали нашата чест и достойнство, териториална цялост и национални интереси.

Сред имената на хилядите такива бележити личности безспорно се нарежда и това на Димитър Маджаров. За някои той и до днес остава неизвестен. Но за българите от Тракия, които през злополучната 1913 г. преживяват най-страшната трагедия в новата ни българска история, името му се е превърнало в символ на надеждата и спасението.

Кой в същност е Димитър Петков Маджаров?

Роден е на 15 декември 1882 г. в с. Мерхамли, недалеч от гр. Фере, Западна Тракия. Вуйчо му Кръстьо Петков е осиновен син на стария български поборник, легендарния Капитан Петко Войвода.

Целият житейски път на Димитър Маджаров е изцяло свързан и отдаден на мечтата му да види отечеството си свободно и обединено. Още през 1902 г. той се озовава при вуйчо си във Варна, където става съпричастен на идеите на българското национално-освободително движение. Занимава се с набиране на оръжие и пряко участва в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. След разгрома му се установява в Бургас, където живее и работи сред оцелелите въстаници, подпомагайки ги с каквото може. Активната му дейност от този период го прави организиран член и деятел на Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация. През 1907 г. участва в агитационната чета на Стамат Икономов, която от август до зимата на същата година действа в района на Странджа, Малко Търново и Лозенград, като се стреми да възстанови разпокъсаната революционна мрежа и да повдигне духа на населението от този край.

С обявяването на 5 октомври 1912 г. на Балканската война Димитър Маджаров постъпва в отряда на Михаил Герджиков и като помощник-командир на взвод участва в освобождаването на редица градове и села по Черно­морското крайбрежие между Странджа и гр. Мидия на югоизток. Радостта и опиянението от победата над Турция тогава са огромни и никой не подозира още каква опасност надвисва над Тракия.

Противоречията и взаимните подозрения между довчерашните съюзници от Балканската война ги довеждат до нова война - Междусъюзническата. Турция се възползва от това, като реокупира Източна Тракия, а гръцките войски навлизат в Дедеагач. Последиците за българското население по тези земи са жестоки. То е подложено на брутален погром и физическо унищожение. Показателен в това отношение е фактът, че, ако преди Освобождението на България българското население в Одринска Тракия е наброявало 600 000 души (т.е. две трети от местното население), то през 1913 г. то намалява на половина. Така етническият характер на Източна Тракия е бил напълно съзнателно и насилствено променен.

В това време на страшни изпитания единствена опора българското население намира в четите на Димитър Маджаров и Руси Славов, които действат в района на Дедеагач и Гюмюрджина. Огромна е тяхната заслуга за спасяването на близо 12 000-18 000 българи, изведени от Дедеагач и подгонени към река Марица от специален турски конвой. На 23 октомври 1913 г. четите на двамата войводи устройват засада и нападат конвоя, освобождават нещастния керван и го съпровождат до българската граница. Тази страница от българската история е изпълнена с трагизъм и потресаващи сцени. За това свидетелства и самият Димитър Маджаров:

„На 4 октомври прекарахме народа, а на 8 октомври се върнахме, като вървяхме пред реокупационните български войски. Веднага, щом минахме границата през Арда, по пътя намерихме грозни зрелища… в един дол имаше трупове на около 100 души - жени и деца; там имаше малки деца, хващани за краката и умъртвени, като са били удряни о земята. Други, съвсем малки, още в повой, и връз тях туряни камъни, та така затиснати са умрели. Повечето от труповете, които бяха почнали да се разлагат, бяха все на жени и деца”.

След тази покъртителна картина, която ни разкрива геноцида, упражнен над българското население през тази злощастна година, е повече от ясно защо Димитър Маджаров е възприет от тракийските българи като войводата спасител. За тях, изтерзаните българи от Тракия, той се бори с оръжие в ръка и след Първата световна война, вече срещу новите завоеватели в лицето на гръцките окупационни войски.

При променени условия българското национално­освободително движение в Тракия навлиза в нов етап. През есента на 1922 г. се стига до създаване на Вътрешно-тракийската революционна организация и Димитър Маджаров през следващите години се налага като един от най-влиятелните и авторитетни нейни ръководители. Дори и след като през 1926 г. организацията е принудена да се саморазтури, войводата продължава патриотичното си дело, като сформира нова организация под името Комитет за свободата на Тракия. През септември 1929 г. на конгреса на организацията в Пловдив Димитър Маджаров е избран за председател на ръководното й тяло. Това е поредно признание за огромните му заслуги и авторитет.

Години по-късно, вече след края на Втората световна война, когато през 1946 г. в Париж се свиква поредната мирна конференция и съдбата на Западна Тракия отново е в ръцете на великите сили, войводата Димитър Маджаров заминава със специалната тракийска делегация за френската столица, за да отстоява за сетен път българските интереси.

Така и не успява да осъществи мечтата си да види Тракия свободна и българска. Умира през 1949 г., но я оставя вечно жива в сърцата на безброй признателни му българи.

Участници в събитията

РАЗКАЗВА МЛАДЕН ГЕОРГИЕВ ЧАКЪРОВ -

 роден в с. Еникьой, Одринска Тракия

Бил е на две години при прогонването им през 1913 г., седемнайсет години е бил председател на тракийско дружество „Одринска епопея” в Стара Загора

Спомените за село Еникьой (Ново село) са разказани от баща ми Георги Архондиев Чакъров и майка ми Керана Младенова Чакърова. Ползвал съм някои данни от и кратката история за селото от Димитър Шивачев.

Поява и развитие на селото

След навлизането на турците на европейска земя, на първо време в Източна Тракия, започнало масовото унищожаване на българското население. Бейове, спахии и разни аги разгонили българите от хубавите села, от плодородните земи, преселили, ги без да поемат каквато и да е отговорност за това. В областта започнали да навлизат масово военни и турци преселници, които грабели имотите и тормозели завареното население. Българите живеели под непрекъснат страх, обеднели и гладували. Появили се много болести и най-вече холерата, която унищожила половината от населението, особено в селата покрай голямата река Ергене. Това наложило беззащитните малки селца да се групират и да потърсят подходящо място за ново село.

Нашето село също се обединило с други пет села - Добралия, Студен кладенец, Райково, Кърлъкът и Та­понарят. Намерили по-високо място, което да не се залива от реката, когато придойде. Тъй и нарекли селото си Ново село (Еникьой). То било разположено на десния бряг на река Ергене на 60 км южно от Одрин и на 15 км от Узункюприя. Мястото на селото било много хубаво - слънчево, заобиколено от големи гори. Нямало само вода за пиене. Водите в селото били горчиви. Хубавата вода за пиене се намирала на километър от селото, наречена Бялата язма. Майка ми разказаше, че независимо от разстоянието снабдяването с питейна вода било задължение на момите и момците. Ходели групово за вода с песни и весели закачки, така че не чувствали трудността и умората.

Нашето село е обработвало част от землището си, а останалата, по-плодородната, била включена в турските чифлици.

Към 1750 г. настъпило по-спокойно време. Благодарение на трудолюбието и по-благоприятните условия на живот населението се стабилизира, забогатява и селото става едно от най-богатите в Узункюприйска околия.

Селото е имало 165 000 дюллюми (декара) земя - гори, ливади и др. Будни и съобразителни първенци от семействата Топалови, Ренчеви, Пашови, Дукови и други, които ръководели селото, чрез службите в Одрин и Цариград осигурявали документи - крепостни актове, за да не могат турците да вземат имотите на хората. По сведения на Георги Джондаров, който бил секретар-бирник на селото, към 1890-1895 г. от общинските документи било видно, че движимото и недвижимото имущество на селото възлизало на 9 000 000 български златни лева. Имали 500 чифта волове, 200 коня, 500 дойни крави, 300 биволици, 14 000 дойни овце.

Селото брояло към 400 къщи с 3 000 жители.

Първенци скотовъди били родовете Расчеви, Топалови, Касабови, Шивачеви, Чакърови и др. Членове от тези семейства участвали в селската управа. Според твърдението на стари жители на селото за бързото развитие - материално и духовно - са допринесли преселници от вътрешността на България: занаятчии, учители, свещеници, търговци от Карлово, Сливен, Копривщица и др.

Еникьой се славело с богати традиции. Зачитали празниците Гергьовден, Коледа, особено Богоявление и др. Докато се извади кръста от водата момите пеели песента „Димано, бяла кадъно”, а момците играели лудо хоро с песента „Грабни рано, Стано ле”:

Грабни рано, Стано ле,

грабни коня за вода,

кон вода не пие,

най си гледа брегове,

на брегове малина,

до нея мома Калина,

мома вода налива,

а момъкът разлива.

Село Еникьой се славело и с големи сватби, с много свирачи - гайдари и др, имало много пехливани (борци). Прочут борец в селото е бил Димитър Георгиев. На една голяма сватба се борил с двама турски пехливани. На сватбата бил поканен беят от близкия чифлик и когато българинът победил двамата турски пехливани, беят отишъл при героя, потупал го по рамото и му казал: „Браво, баш пехливанин!”. Подарява му едно теле. Оттогава фамилията на Димитър е Бабаджанови.

Селото се славело с хубавите песни, красивите носии, особено на жените - везани ризи, блузи, сукмани, терлици и др. Жените ходели с много шарени кърпи. Всички дрехи били изработвани на ръка от самите моми за чеиз.

Благодарение на дълбокия български корен, на християнската вяра и единството жителите на селото първи се опълчили против гърцизма и плащането на данък на гръцкия владика. Голяма част от по-будните и по-учените еникьовци взели активно участие в борбата за Българска екзархия, за български епархии, за църковни и училищни права. Няколко пъти били канени в Одрин и Цариград по тези въпроси. Най-активно за това действал Никола Генчев, затова бил наказан от турските власти, обвинен като подбудител. За тези си прояви еникьойци били лишени от фрeнските вестници, излизащи в Цариград към 1869 г. Но въпреки наказанията от властите те първи в Узункюприйска околия отказали да плащат данък на гръцкия владика. Благодарение на настояването им по-рано от другите села получили разрешение да открият българско училище и българска църква. Първият учител бил от Копривщица, а свещеникът от Котел. Гръцките владици настоявали в българските църкви да се пее на гръцки език, но поп Рашко Заев бил против това. Гърците го наклеветили пред турските власти, че бил бунтовник и в последствие свещеникът бил жестоко наказан.

Към 1890 г. в Еникьой израстват образовани млади хора, които учели в Одрин и Цариград. След завършването на образованието си заемали службите на свещеници, учители, секретар-бирници и др. Някои от тях след 1913 г. се завръщат в свободна България и стават много известни. Такъв например е Антим Шивачев, издигнат за владика в Ловеч, а по-късно става преподавател в Духовната семинария в София. Бил много надарен човек. Стоял близо до народа, много държал за съселяните си. Голяма била заслугата му при оземляването на еникьовци и др. Починал през 1938 г. в София.

Имало е и хубаво, и лошо, но все пак хората били на родна земя, сред свои роднини, близки. С голяма радост и надежда посрещнали вестта за падането на Одрин. Очаквали, че след това ще настъпи дълготраен мир и спокойствие. Но… уви! Докато българските войни изпълнили достойно дълга си към отечеството, българската дипломация и управляващите нищо не направили за укрепването на Тракия. За сметка на това започнала Междусъюзническата война. Изтеглили българската войска от Тракия, оставили малко кавалерийски части -постове. Турците очаквали точно това. Нарушили мирния договор и започнали настъпление към Одрин. Първата и най-голяма жертва било с. Булгаркьой, чисто българско село. В него били избити към 300 мъже, селото било ограбено и запалено. Населението от околните села започнало да бяга към майка България. Управата на нашето село отишла в Узункюприя при българската администрация - околийски управител и др., за да питат дали и те трябва да напускат селото. Отговорили им, че е постигнато споразумение с турски военни, турците да не преминават река Ергене. Хората се успокоили, но само след 10-15 дни на 6 юли 1913 г. тур­ците започнали бързо настъпление, селото ни било запалено от южната страна. Една част от хората останала, не могла да избяга. На другите пътят им бил преграден от башибозук, върнали ги в селото и ги накарали да работят до прибирането на реколтата. Към септември ги освободили и еникьойци се насочили към България. Така завършва скръбната и тежка история на село Еникьой.

Група тракийци имахме удоволствието отново да стъпим на родна земя, по-специално на групата от с. Еникьой. Това стана възможно благодарение на тракийското дружество „Одринска епопея” в Стара Загора и най-вече на неговото ръководство, а още по-точно - благодарение на неговата енергична и делова председателка Петра Мечева, която организира екскурзия с маршрут по родните места почти по цяла Източна Тракия - от Одрин до град Кешан, град Родосто и Цариград.

На 2 юни 1993 г. в 11 часа бяхме в центъра на с. Еникьой пред турската община. Турците ни посрещнаха равнодушно, на въпросите ни отговаряха спокойно (ползвахме нашия преводач).

Всички с очите си видяхме, че с. Еникьой е разположено на хубаво място, съвсем близо до шосето за Одрин и Узункюприя, на два-три километра на север от река Ергене. Почти равна и плодородна земя. Селото е със стари къщи покрити с керемиди. Само общината е сграда, построена от турците, и до нея има нови постройки.

Като се вгледах на юг към голямата река в паметта ми просветна всичко, за което са ми разправяли майка и татко, очите ми го виждаха в момента. Спомних си, че ми разказваха за водата от Бялото аязмо.

Гледах… гледах… тази красива природа и плодородна земя. Проклинах жестоката ни съдба. Поклоних се и плаках за поробения роден край.

15 декември 1996 г., Стара Загора

РАЗКАЗВА ГЕОРГИ АРНАУДОВ

Дядо ми имал чифлик в с. Павлово. Бил доста заможен. Посрещнал българската армия, приветствал вой­ниците с „Добре дошли!” и както тръгнал да се изкачва по стълбата, там и си останал - получил сърдечен удар съвсем млад. Бил и много културен човек. Търгувал в Пловдив, Солун, Цариград. Още през 1910 г. в Пловдив един турчин от с. Водица му казал: „Паскале, ти си българин, ела си в България. Имаш имот и ние имаме имот. Дай да ги разменим - колкото трябва ще доплатим”. Пък дядо Паскал рекъл: „Да дам имота си? Пръста си да забия в тази земя, корени ще пусне. За нищо на света, тя е свята земя и не я отстъпвам на никого”.

Но събитията не чакат. Баща ми почувствал това. Моли майка си (баба ми) да вземат това, което имат - около 300 глави едър добитък и покъщнина, и да потеглят за България. Но малко след това турският башибозук започва да настъпва.

Баща ми и чичо ми и още 18-20 човека образували чета, за да спасяват близките села. Един ден, когато пак излезнали, пътя им пресякла лисица и чичо ми казал: „Това не е на хубаво. Лисицата предвещава нещо лошо. Дайте да се върнем”. Момчетата казали: „А бе, чорбаджийски копелета, къде сте тръгнали, като си жалите толкова живота, връщайте се, както искате!”. Двамата братя се върнали, а не след малко турците направили засада и всички 18-20 човека от четата били избити до един.

След това баща ми и чичо ми били арестувани и изпратени в Одринския затвор. Издадена им била смъртна присъда. Но баба ми, която по произход е гъркиня от Солун, се вдигнала и отишла в руското, английското и френското посолство, за да накара дипломатите да видят как в Одрин без обвинение бесят българите по дърветата. Благодарение на това смъртните присъди и на двамата били отменени. Освободили ги. И след това всички дошли в България, направо в Стара Загора. Целият род на майка ми и всички сме дошли в Стара Загора. Тук и си останахме.

РАЗКАЗВА КОСТА ДИНКОВ КИРОВ

Роден на 21 юни 1897 г. в с. Булгаркьой, Одринска Тракия

Село Булгаркьой… През нощите го направиха на нищо. Това беше през 1913 г., Междусъюзническата война. Тогава тръгнахме за България. Сетне ни поведоха към Анадола, там щяха да ни асимилират, да ни потурчват вече. В нашето село нямаше потурчени. Като отидохме в Мала Азия, сварихме много турци. Идваха да ни изказват своите съжаления към нас българите, поробените.

РАЗКАЗВА БЛАГА АТАНАСОВА ПЕЕВА

Родена съм на 27 юни 1920 г. в с. Каракъсъм, Одринско. Помня огромния двор, изпълнен с пернат и едър добитък. Помня мойте две малки приятелки. Помня голямата чешма пред нашата къща - три огромни корита, построени от моя дядо с ангария. Всички уважаваха за това дядо ми. Чак до Цариград идваха за сладката вода от тази чешма.

Веднъж дойде синът на един бей с трите си ханъмки. Бяха с кола. Легнах на земята да търся краката на конете, и виждам - краката ги няма. Със смях големите хора ми обясниха, че това било автомобил. Тогава за първи път в живота си видях автомобил.

В селото живеехме само три български семейства. Нямахме църква. Единствената църква в Одрин, която не беше гръцка, бе католическата. За да спаси семейството си от погърчване, дядо е приел католическото вероизповедание. Това ни спаси от потурчване. Бях на пет навършени години и си спомням как стражарите дойдоха да ни изселят насилствено от родното ни място. Били сме определени за Анадола, където неминуемо щяхме да бъдем потурчени. Не се наложи да ни изпращат там, защото се намеси френският консул в наша защита и като католици ни изселиха в България.

Каракъсъм за мен беше много хубаво село. Нямаше никаква кал по улиците му. Пак дядо ми, понеже е бил много умен човек, отново на ангария, е постлал с пясък цялото село и при дъждове в него нямаше кал, вървяхме по чиста пясъчна земя.

Другото, което си спомням, е изпращането. Помня как цялото село се стече да ни изпрати до моста. В селото ни имаше мост над една рекичка. Дотам дойдоха всички наши, включително и турски съселяни. Наши, защото, както казах, бяхме само три семейства българи и на моста стражарите бяха трима на коне. Със сълзи и прегръдки се разделиха възрастните и не се върнаха никога по родните места. Ние, малките, стояхме изплашени. По-късно усетихме на гърба си тежката бежанска неволя. Когато ни изселиха, дойдохме най-напред в Стара Загора, а от оттам ни изселваха на няколко места. Помня, в с. Голям Манастир неволята беше много жестока - нито вода имаше, нито жилище ни дадоха, живеехме заедно с добитъка в една стая. Затова се дигнахме оттам. Накрая отидохме в Тополяне.

РАЗКАЗВА ГРОЗЬО ДИМОВ ПЕТКОВ

Роден на 1 януари 1918 г. в с. Дервент, Беломорска Тракия

Аз съм роден, както се казва, в Беломорието. Мойто село беше голямо. Имаше две хиляди жители. Бях малък, но помня много неща. Родителите ми бяха много предприемчиви хора. Баща ми имал 600 кози, а майка ми, макар и неграмотна, понеже живеели под турско робство, му помагала. Те бяха много любознателни и човечни.

Една нощ забиха камбаните и всички мъже бяха събрани в черквата. Започна гръцката окупация над Тракия. На сутринта подкараха жените към пристанището на Дедеагач. Без да пускат мъжете. Тогава жените протестираха и принудиха гръцките полицейски и военни власти да пуснат и мъжете.

И така, каквото можахме взехме. Отидохме на пристанището на Дедеагач, където ни обградиха с бодлива тел. На сутринта започна товаренето на кораба. Беше нещо много мъчително, защото там нямаше пристанище и с няколко големи лодки трябваше да идем до мястото на товаренето. Морето се вълнуваше. А хората… Лодката - приближена, стълбата - спусната, един негър хваща хората и те се изкачват по стълбата.

И тръгна одисея, страшна за нашето село, както и за всички тракийски села. Параходът пътуваше и спираше до някое пристанище, но там излизаха само гърците, които не ни искаха. Това продължи повече от десет дни.

Не знаех в кой град ни свалиха и ни настаниха в казармите и по къщите. Ние бяхме с няколко семейства в една стая. Всяко семейство бе обърнато с глави към стената. И понеже стаята има четири стени, значи в стаята бяхме четири семейства. Така продължи шест месеца. Страдания. Глад. И много хора, разбира се, измряха. Когато ни върнаха обратно в с. Дервент, нашите къщи бяха заети от гърци. Нямаше къде да се подслоним освен под навесите. Идваше зима. Трябваше да бягаме към България. Тръгнахме само с един вързоп.

Спомен от самото преселение.

В Дедеагач ни качиха на влак. Към влака прикачиха още вагони и след това на гара Свиленград бяхме под карантина един месец. И оттам ни закараха в Харманли, като всички тракийци ни разделиха по гръцките села. Това стана по решение на Дирекцията на бежанците в София.

Ние бяхме изселени в с. Ефрем, Харманлийско. Когато отидохме там, гърците естествено трябваше да ни пуснат и ние влязохме в техните къщи. Дадоха ни земя и нашите родители започнаха да работят. В Тополовградско, също в гръцко село, бяха настанени от по-рано много дервентци. И така от Дервент се преселиха 250 къщи. Или, с други думи, то стана втори Дервент. Там имаше бежанци и от други тракийски села и малко македонци.

РАЗКАЗВА АТАНАС ВАСИЛЕВ АНТОНОВ

Роден на 16 декември 1899 г. в с. Османли, Одринска Тракия

Помня всичко. И сега, след 80 години, като отида в родния край, си спомням всичко. Помня, че, макар и през турско време, беше спокойно, нямаше и войни. Ходех на гръцко училище. Имам завършен 3-ти клас. Дойде Балканската война. Дойде българската войска. Посрещнахме я с цветя, сол и хляб. Празнувахме. Но радостта беше за малко. След това настъпиха тревожни години, тревожни дни и часове. Турците настъпиха през 1913 г. Тогава нашите селяни искаха да се вдигнат за България. Обаче излязоха няколко чорбаджии от селото, казаха: „Как ще оставим този имот, покъщнина, добитък!”. Минаха българските войски и викаха: „Бягайте, вдигайте се, турците идат, колят и бесят!”. Нашите пак се въздържаха. Някои села избягаха с покъщнината и добитъка си. Като дойдоха турците, настъпи тревожна нощ. Те бастисаха къщите, взимаха парите, насилваха жените. На майка ми опряха нож в гърдите. Семейството ни се състоеше от десет души. Шест деца е родила майка ми. Три момчета и три момичета, дядо, баба, майка ми и баща ми на една софра седяхме. Съмна се и турците дойдоха. Взеха всичкия добитък - 150 овце, крави, волове. И като стана десет-единайсет часа, тогава бимбашията дал заповед да запалят селото. И от четири места селото започна да гори. Всички жители се събраха на мегдана. Който можа взе по една бохчичка дрехи, който не можа остана така. И оттам ни закараха в Хапса, малко градче на пет километра от там. Едно денонощие изкарахме на открито. После ни затвориха в някакъв хан. Един от турските офицери научил, че сме имали хубави моми, искаше да види най-хубавата, обаче за да се гаври с нея. Асан пехливан от Хапса, турчин, който познаваше добре селяните и ги обичаше, дойде с жена си, донесоха фередже, момата се облече с ханъмски дрехи, изведоха я и я заведоха у тях. Вечерта турският офицер проверил, но не могъл да я намери. Те казаха, че е заминала за България. Освободиха ни от този хан, спахме една вечер в едно село. Но какво да правим там - селото бе изгоряло. Дойдоха турците от околните села и се заселиха там. Ние бяхме докарали всичко, дори сно­пове, които бяхме оставили на хармана. Те ги овършаха за тях. И ни казаха: „Ние оставаме тук, а вие отивайте за България”.

Отидохме в с. Кочаш, на пет-шест километра от Маджарово. Войводите Димитър Маджаров и Руси Славов бяха дошли вечерта, но боевете вече бяха спрели. На сутринта рано дойдоха и ни освободиха. Няколко човека отидоха в Маджарово да видят онази страшна картина. Като се върнаха, разказаха за убитите хора, удавени в реката, която била кървава. С една дума - ужасна картина!

Царицата, чула, че има такива и такива бежанци, наредила да пратят от околните села коне, които да ни закарат до Ебибчево. И тогава тръгнахме за България. Минахме край с. Урумкьой. Там нашата акушерка баба Злата почина. Наближихме Ебибчево (днес Любимец). Изведнъж един от воловете падна. Явно си беше счупил крака. Изтеглихме вола на една страна. И тогава един наш българин от с. Османли - голям българин! - Димитър Добрев, се впрегна на мястото на вола. Той заедно с другия вол теглиха колата пет километра до Ебибчево. Това никъде няма да видите. А ние бяхме свидетели на тази картина. Стигнахме до вагоните. Едни потеглиха за Ямбол. А ние - за Стара Загора.

РАЗКАЗВА АТАНАС КАМБУРОВ

Роден в с. Каяджик, Беломорска Тракия

Български потомци, чеда на велики и славни прадеди. Говори ви българин от Беломорска Тракия. Изминаха години от онези дни на зверство и мъчения, на страдания и мъки, които изтърпя българския народ от Източна и Западна Тракия през 1913 г. Една трудна и изтощителна война свърши и увенчания със славата на Люле Бургас български войник, той, който превзе Одрин и си изплете венец от подвизи и слава, трябваше да замине на запад, за да се бие със своите до­вчерашни съюзници - сърби и гърци.

Беше 20 юли 1913 г. Илинден. Хора от Каяджик видели в Одрин около 200 души опълченци с едно барабанче да отиват на изток. „Турция идва!” - казваха те. Дойдоха в село и ни казват да бягаме. Поставиха тогава на един връх двама младежи - Атанас Грахтев и Ангел Кючуков, - на пост. На 26 юли сутринта те дойдоха рано в село и казаха: “Башклисе гори, да бягаме кой накъде му видят очите!”.

Тръгнахме с впрегнати коли, с около 80 коне и катъри, натоварени с покъщнина, през стръмни долчини и гъсти гори. Към 7 часа сутринта турците пристигнали в напуснатото село. После се пръснали във верига и тога­ва намериха и убиха двама души.

Турците дойдоха в местността Шутлицас с най-висок връх Дуброва чука. А керванът влезе в Дервентската мера. Турците се виждаха. Ангел Карабаджаков, Христо Въртигоров и Атанас Келешев, които се обадиха с бойни пушки, спряха турците и керванът продължи за България между Пелевун и Чекердекли - Атеренската мера. Стигнахме по тъмно. Юбрюирен. Спряхме на един връх. Отдолу бе селото - празно, тъмно. Започнахме да викаме. Никой не се обади. Най-после се обадиха двама 95-100-годишни старци: „Арда е придошла - казаха, - Сюлбикен и Адачели са пълни с аскер…”.

На сутринта се върнахме. Всичко наоколо - гора и височини. На една нива излязоха въоръжени турци. Спряха ни. Керванът, уплашен, се отби. Постлаха турците една бохча и започна обир. Един по един като овце минавахме, хвърляхме злато и сребро. Жените хвърляха и книжни пари, но турците не ги искаха.

Направиха и втори обир и чак тогава хванаха гората. Керванът потегли. Към два часа следобед излязохме на шосето за Черни рид. Беше голям пек. Въобще - жална картина. Едното дете на гърба на майката, другото бащата носи на ръце, третото, 5-6 годишно, плаче, умира за вода. Керванът се чуди кой път да хване. Тогава дядо Грудьо каза: „Да идем в Покрован. Там са католици и попът ще ни пази!”.

В Покрован седяхме около 17 дни. Купувахме по 10- 15 килограма жито и го мелехме на ръчен камък (хромел). Децата ходеха из царевиците, събираха тученица. Едно точено листо отгоре, друго отдолу, а в средата тученица без мазнина, без нищо в подница насред двора.

На седемнайстия ден керванът тръгна за Ортакьой с Хатип ага, мухтарин от турската махала, и попа, качени на коне. Стигнахме накрай града между два тютюневи склада (сега на това място е градината на гимназията). Казаха: „От пет години нагоре деца, мъже - на един край, жените - на друг край.”

Тогава видях мъже да плачат: „Свършено е с нас!”. Преброиха ни, както овчар брои овце или кози, и ни поведоха. Минахме Лъджа, Зорзолан, Халачли, Мандрица. Там спахме, а на другия ден пресякохме Дервентската река, Делиорман и отидохме право в Крушево, в българската махала. Излязоха турци и спряха жандарите, които ни водеха. Имало и комити, казват. Керванът потегли и отиде в селото.

Тогава започнахме да работим. Всеки ден ставаха убийства и кражби. Някои села от Димотишка околия, като Башклисе, Караклес и Крушево, минаха по-леко през огъня на тези мъчения. Те бяха населени с турци. Село Каяджик беше подложено на безмилостно ограбване. А притежаваше около 18 000 овце и 1000 глави говеда, казани, бакъри.

На 3 октомври следобед двама конни жандари от Софлу - гърци, дойдоха в селото и казаха: „Обявена е автономия. Идваме да ви пазим. Излизайте. Довечера ще дойде и войска!”.

По мръкване дойдоха около 200 души башибозук и заградиха селото. Почна се престрелка. Край реката в една стара къща хванаха четирима души и ги закараха в Белчовата воденица. Там ги мушкали с щикове, вързали ги с главата надолу в улука и ги затискали с камъни. Те са пищели около две денонощия. На 4 октомври башибозуците тръгнаха като вълци от къща в къща, по изби и тавани. Когото намереха, водеха го на площада. Събраха 43 души пред черковния и граматиковия дюкян. Началниците седяха в граматиковия дюкян. Жените от цялото село бяха събрани. Булки и моми се забрадиха с чембери. Турците откриваха чемберите, за да видят белите млади лица, после влачеха жените без пощада, за да се гаврят с тях. Майките викаха за помощ, пищяха. Турците ги мъкнеха за косите, удряха ги с приклади, мушкаха ги с щикове по месата. Селото заприлича на пазар. Турци и цигани с наши коли добитък влечаха каквото могат. Като се мръкна, жените се пръснаха по махалите по 40-50, за да се пазят, а мъжете бяха затворени в католическата църква. Тогава започна голямо мъчение. Със свещи и кандила пърлеха бради, вежди, мустаци и коси. Мушкаха с щикове.

Към два часа след полунощ, вързани по двама с пояси, ги повели към къщата на Петър Караиванов под селската кория. Там, в дълбоките ровове, започнали да ги секат с брадви. Реки са текли в рововете. За едно денонощие 50 души бяха избити. Селото трепереше от писъци - нямаще милост, нямаше жал. Кръв и зверства, блудство и мъчение. 30-40 жени бяха укрити в къщата на Димитър Кючуков. А неговият сват Атанас Топалов знаеше скритите пътеки в гората. Решиха да бягат заедно в Софлу. Печалното шествие тръгна през неизбродни гори в тъмнина като в рог, за да търси спасение в Софлу. 12 000 българи са слезли в градовете за помощ, търсейки спасение от кланетата и зверствата.

На 21 срещу 22 октомври вечерта турци и гърци решават с колове, ножове и брадви, да унищожат българите, като ги натикат в Марица. Но по обяд дошло писмо от един грък, преселен във Варна, писано с участието на руския консул - да се гледат добре българите. Софлу остава в Българско.

На 22 октомври цял ден се говореше, че турците са се изтеглили отсреща. Марица беше граница между България и Турция. На 23 октомври в 10 часа казаха, че иде Руси Славов. Аз изскочих на улицата и го видях. В една ръка държеше пушка, а в другата - сабя. Хората от четата му - и те с пушки. Най-отзад - четирима-петима души, а в средата бял кон с багаж водеха. Аз тръгнах подире им. Отидоха направо в околийското. Там имаше турски войници. Замръзнаха. Изстрел не се даде. Следобед началници и войници като добитък ги прекараха в Турско. Към 24 откъм Фере дойде войската и пита кое село е най-пострадало. „Каяджик” - казахме ние. „Утре заминаваме за Каяджик, трябва да ни покажете пътя.”

На 25 тръгнахме за Каяджик. Излязохме на ямача срещу селото. Отгоре - равна поляна. Турските чадъри се белееха. Нашият капитан извика турският чаушин.

Разгъна картата и каза: „Мястото ви не е тук. На 4-5 километра по-нататък е Бела река”. „Знаем - каза чаушинът, - но още нямаме нареждане да се изтеглим.”

Влязохме в селото. А вътре - печална картина. Всичко бе покрито с бели кости. Костите на изкланите и намушканите с щикове. Голи черепи. Навсякъде - кръв и пръст. Войниците взеха да събират костите, а аз поведох група войници към Белчовата воденица и там разсякоха улука и погребаха четиримата нещастници. Заровиха ги пред воденицата до една черница.

Скъпи потомци, говори ви българин от Беломорска Тракия. Слава на българските жени, техните деди и прадеди, хора, на които кръвта е прецедена през пет цедила и е останала чиста българска кръв.

Турското робство е било тежко и с това, че тогава българите не са познавали четмо и писмо, нито са знаели, че е имало български царе и българска държава. Робството породи и Петко войвода от Доганхисар, накара го да се бори за поробения народ.

Всичко това, потомци, ви казва Атанас Камбуров от с. Каяджик. От 9-10-годишна възраст дядо ми е бил сирак и около 16-годишен ходел да аргатува по турските бейове и от турския хляб хранел Петко войвода. И двамата са се борили за свободата цели 16 години, като слу­жели на поробения народ до 1878 г., когато Русия освободи България от петвековното робство.

За Източна и Западна Тракия робството продължи шест века. Руският народ даде над 200 000 жертви за нас, не по-малко от 150 000 руски жени останаха вдовици и над 50 000 деца останаха сираци. Нашият народ няма да забрави добрините от братята руси.

МЕМОАРНА ЧАСТ

Разказват поколенията

МИЛЕЕМ ЗА ОНАЗИ НАША ГОЛЯМА БЪЛГАРИЯ

Спомени на Евгена Костова Димова, родена в Търново, Одринска Тракия, през 1907 г.

Разказва дъщеря й София Атанасова от с. Бузовград, община Казанлък

Родена съм на 7 май 1907 г. в с. Търново в семейство на трудолюбив земеделски стопанин. Бяхме пет деца - две момчета и три момичета в семейството на Рада и Коста Стоянови. Най-малката ми сестра Неделя по време на страшните събития беше на 40 дена. В същия дом живееше и чичо ми Иван с двете си деца.

Двете семейства живеехме весело и задружно. Седемте деца се чувствахме като истински братя и сестри. Бащите ни се трудеха неуморно - единият по нивите като земеделски стопанин, а другият - по полето с овцете като овчар. Майка ми и чина ми домакинстваха и се грижеха за нас, децата. Но през 1913 г. дойде ужасният ден. По време на жътва.

Всички бяхме на нивата. Към обед приближи конник, който ни предупреди, че трябва да бягаме, защото турската войска идва и ще коли и унищожава всичко по пътя си. Всички уплашени хукнахме към дома. Баща ми впрегна волската кола, събраха каквото можаха от покъщнината, натоварихме колата, качихме двете най­малки деца в колата, две - на магарето, а аз на 6 години и по-голямата ми сестра Катерина, която беше на 10 години, тръгнахме пеш. Най-малкото сестриче, което беше на 40 дена, майка ми носеше на ръце. Много се безпокояхме за чичо, който с овцете беше надалеч, защото не можахме да го предупредим за нашето тръгване. Потеглихме със свити сърца, без да знаем къде отиваме, само и само да се спасим от смъртта.

На другия ден стигнахме до Одрин, където беше складът на българската войска. Там детските ни души бяха възмутени как всички грабеха от склада кой каквото свари. В това време колата ни се счупи, но никой от българската армия не ни се притече на помощ. В това време на улицата излезе от дома си турчин и ни помогна. Така ние можахме да продължим пътя си към България.

На третия ден пристигнахме в Стара Загора. Там ни разпределиха и ни изпратиха в с. Арнаути, понеже имахме овце и бяхме голямо семейство. С много трудности нашите родители ни изхранваха, но болката, че сме чужденци, не ни напусна дълго време. Ходихме и в Гръцка Тракия и отново се върнахме, но в с. Розово и там се заселихме завинаги.

През целия ми живот този тежък спомен по времето на бягството от скъпото ми и много богато родно място - красивата и богата Беломорска Тракия, остави дълбока следа и голяма тъга. Не мога да се похваля с добри обноски и добро отношение от страна на местните хора към нас. Ние завинаги си останахме чужденци в България. Аз твърдо в душата си съм убедена, че сме повече българи в сърцето си отколкото местните жители и много повече милеем за България и то за онази наша голяма България, която достигаше до Бяло и Мраморно море.

8 ноември 1998 г.

СЪРЦЕТО НА ТАТКО МЕ ЧАКА

Спомени на Пейо Савов от с. Булгаркьой, Източна Тракия

Разказва дъщеря му Костадинка Димитрова от Казанлък

Лежа по корем, подложил юмруче под брадичката и се опитвам да разбера къде съм. Не смея да мръдна от страх, но от що, от какво - не разбирам. Изглежда дълго съм спал, та сънено отварям очи…

О, Боже, какъв е този ад край мене? До мене лежи бебе в пеленки, стегнато със син повой. По лицето му лазят орляк зелени мухи. То разперва ръчички, а малките му пръстчета треперят безпомощно. От очичките и нослето му падат бели червейчета, които се търкулват на тревата. Аз тръпна. Те всеки момент ще налазят и мене. Накъде? Оглеждам се наоколо, без да ставам…

Кален горски път, голяма зелена локва, жабуняк. В нея много деца - спят, лазят, лежат. Гърчат се, скимтят като кученца. Чуствам ужасен страх! Над мене детенце се измуши от пеленките, като пашкул, свило юмручета, търкаше нослето си, от което бликаха онези омразни бели като ориз червейчета. Понечих да ги размажа… но чух бързи стъпки и останах неподвижен. Гледах с едното си око изпод юмручето. В този момент в локвата пльосна голото тяло на съвсем малко детенце. Някакъв крак го обърна и го натисна в тинята. Не се чу ни плач, ни вик. Тинята погълна малката главичка, а този огромен крак бавно се повдигна и стъпките изчезнаха. Бях вцепенен. Всеки момент очаквах огромният крак да се стовари и на моята глава, затова не помръдвах през целия ден. Беше страшно горещ ден. Около мене лазеха още десетина деца. Разбрах, че съм най-големият от всички, но какво да направя, като много ме е страх, а и краката ми тежат като тухли. Опитвам се да си спомня какво се беше случило, кой съм?…

…А ето, татко се опитва да избяга от големия куп избити мъже на Бойдиновия мост, но го застигат трима турски аскери, набождат го на щиковете си и го хвърлят върху купчината. После изляха няколко тенекии газ и запалиха полуживите хора. Най-отгоре, като житен сноп, гореше татко… Затова сега ме е страх!

После бягахме в гората и последното, което си спомням е, че бяхме гладни, та една вечер с бати и още три­четири момчета слязохме по дерето в селото. В храстите се бяха скрили кози, овце, кокошки, избягали след опожаряването на селото. Хванахме една коза и три кокошки и ги занесохме в гората. Жените набързо ги сложиха да врат в газени тенекии. Какъв късмет! Вече двайсет дни не бяхме хапвали хляб. Ядяхме жито, корени, па­рички от глог и диви ябълки.

Веднъж изплашен дотърча чичо Стоян и каза, че трима турци на коне идват към нас. Сигурно са видели дима. Ритнахме тенекиите, да загасим огъня. Грабнахме току-що заврялото козе месо и хукнахме накъдето ни видят очите. Бягахме и ръфахме суровото месо, а после… После - ужасни болки в корема, повръщане, диария до кръв цяла неделя. Майка ми се умори да ме носи на гръб. Жените я хокаха. Викаха й: „Остави го, Дино, не виждаш ли че умира! С това плакане и нас ще издаде на турците. За резил ще станем пред децата си”. Аз все по-здраво стисках мама за врата и вече нищо не помня. Сега съм тук! Защо? Не вярвам да ме е хвърлила. Това е голям грях. С мама всяка неделя ходехме на църква. Не! Мама не е грешна! А защо съм тук?

Сепвам се! Чувам женски гласове. Събирам сили да извикам, да се обърна по гръб, но… нямам глас. Гърлото ми хърка и започвам да вия като чакал. Гласовете се усилват… Чувам стъпки близо до мен. Някой се надвесва и извиква: „Стано, бай Димитре, елате да видите чудо!”. Боже, сън или късмет е това! Кака ме грабва и се мъчи да ме изправи на крака, но аз не мога да стоя прав. Тогава здраво затегна престилката си, сложи ме в нея и потънахме в гората. Всички вярваха, че някъде наблизо са майките ни.

Горките майки. Не знаеха каква е съдбата на осемте момичета, отишли да жънат на бай Димитър. Избягали от нивите и се лутали цели двайсет дена. Търсели близките си из гората. Милите жетварки ме носеха, хранеха ме с кисели ябълки. Събираха в ръчениците си по някоя шепа жито, дъвчеха го и го даваха в устата ми.

Един ден ни настигна селянин на кон и каза да се съберем всички и да тръгнем към Дедеагач. Там всички бежанци ще получат помощ и ще се реши къде ще живеят. По пътя се събрахме с мама. Горката ми майчица! Беше се състарила. Прегърбена и забулена с черна мандила, тя стискаше здраво ръката на бати и ни гледаше обезумяла, скътала в сърцето си мъката за татко и вината за мен и кака…

Годините минават, а споменът за оная кървава неделя през юни 1913 г. не изчезва. Вече превалих 90 години, а всяка нощ съм мислено в родното село Булгаркьой, приседнал до мама на прага в очакване на татко. Ех, да можех приживе да видя татковия гроб, да сложа китка и свещичка да запаля, но поръчах на децата да идат при корена си, да занесат шепа пръст от моя гроб на купчинката кървава пепел на Бойдиновото мостче. Щом разровят пепелта, ще открият малко живо въгленче - това е сърцето на татко, което още е живо и още ме чака.

ЦЕЛИ СЕМЕЙСТВА НАМЕРИЛИ СМЪРТТА СИ

Спомени на баба Султана, родена в с. Тьойбелян, Мала Азия

Разказва правнучката й Елена Гогова, ученичка в Строителен техникум, Стара Загора:

Султана Иванова Налбантова е родена през 1908 г. в с. Тьойбелян, Мала Азия. Има трима братя - Христо, Стефан и Кольо, и една сестра - Златка. Помни къщата, чешмата в селото, църквата. Турците искали да вземат младите момчета в селото за войници, но те избягали в Тракия. И цялото население на селото изпратили в Тракия, независимо от добрите отношения на българите с турците. Пътували с параход от Мала Азия до Тракия по Черно Море. На първо време, поради липса на къщи, бежанците са се приютили на голяма поляна, близо до гр. Шипчи. На тази поляна една жена от с. Карачкьой си пасяла овцете. Тя се ядосала, че й пречат да пасе животните, и за да ги прогони, пуснала в близкия кладенец, от където бежанците си вземали вода, отрова. На сутринта хората, които първи отишли да пият вода от кладенеца и пили, се отровили и починали. Цели семейства намерили смъртта си тук. Султана също загубила едното си братче - Кольо.

След този инцидент бежанците се разпръснали по околните села и се подслонили в къщите на местното население. Семейството на Султана Налбантова (баба ми) се настанило в с. Карачкьой. Ходили са в гръцко училище и там ги учили на гръцки език. Когато говорели на български език помежду си, те били бити и изтезавани. В училището на гръцки език били обучавани и по-възрастните.

Много често в селото идвали гръцки войници, които претърсвали къщите на бежанците и търсели оръжие. Мъжете били затваряни в църквата, където били подлагани на жесток побой.

Баба ми си спомня, че гърците идвали да тършуват и у тях. Родителите u били на реката да перат. Тя люлеела малката си сестра Златка. Гърците тършували и взели пушката на баща й, която той носел от Мала Азия. Той също е бил затворен и няколко дена изтезаван в църквата.

Когато баба навършила 12 години, семейство Налбантови отиват да живеят в с. Сюлбекюн (дн. Малки Воден). По-късно се установяват за постоянно в с. Ефрем.

РАЗОРЕНИЕТО НА ЧЕТИРИМА БРАТЯ ОТ КАРАКАСЪМ, ОДРИНСКО

Разказва Иванка Антонова, дъщеря на Атанас Антонов:

Най-малкият брат на баща ми Георги Атанасов след завършването на Одринското военно училище постъпва в Цариградското военно училище. Скоро след започване на занятията се обявява Балканската война. Сред турските юнкери се чуват възгласи „София или смърт!”, „Тия дни ще поим конете си на река Марица край Пловдив и ще пием кафето си в София”. Тази ненавист на турците към България и други лични събития го карат да вземе окончателното решение за бягство от училището и Турция. Уговаря се с други две български момчета на връх Димитровден - 22 септември (стар стил), да отидат на литургия в екзархската църква и там да се укрият. За да се снабди с цивилни дрехи, се свързва с Фрер Фавиян от френския колеж.

Същия ден, с пакети в ръка в Екзархията го посреща свещеник Стефан, който по-късно става митрополит, а през последните си години екзарх. Той обещава да заведе момчетата в семинарията. Там над цивилните дрехи навличат монашеско расо, а юнкерската униформа изгарят. В очакване да се уреди бягството ги настаняват в болницата „Евлоги Георгиев”. Нощем дежурят, дебне ги опасност от нападение на турците. Чакат помощ само от руските войски на бойните кораби. След 15-20 дни се уреждат документите - руски паспорт, с който ще отплуват от Цариград за Одеса. Колко тревоги, вълнения ги съпътстват, докато се качат на парахода „Петър Велики” и заплуват по Черно море, само те си знаят.

В Одеса - пак митарства. Добират се до българското консулство, което им урежда нови документи за отиване към България.

В Русе за първи път той, българинът, стъпва на българска земя. Преживяното не може да се опише. В София е вече бежанец. Налага се да се върне в родното село. Поема към Одрин, но градът е обсаден. Отправя се към Димотика, после към Куллели Бургас и Каракасъм. По пътя го среща въоръжен опълченец - разпитва го подробно какъв е, що е, за къде е тръгнал. Последният го отвежда при своя капитан. И там е подложен на дълги разпити, съмнения, обиск, трябвало е да дава подробни обяснения, докато повярват на искреността му. На следващия ден двама опълченци, които пътуват по служба, го съпровождат до Каракасъм. Първото село, което вижда през войната е Елчили. Тъжно, напуснато от жителите. Само някое измършавяло куче ще залае и ще млъкне. Изоставена кокошка ще прехвръкне и ще се сгуши в някой плет.

В Каракасъм е разквартируван конен гвардейски полк. Предават чичо ми на командира, който вече познава с неговите родители. Нарежда на д-р Васев да го отведе при майка му и баща му, които живеят на чуждо място. Родната им къща е опожарена. Инвентарът е разбит и разграбен. Добитъкът - изклан. Първото разорение на семейството.

Иван и Христо Антонови завършват Френския колеж в Одрин и по-късно остават на работа във Френската католическа гимназия като учители по български език. Само те са били българи, останалите преподаватели са били французи. Чичо ми Иван създава първата българска граматика, по която са учели в католическото училище. Дванадесет години са били учители там. Затова през 1912 г. заради тяхната родолюбива и просветна дейност са арестувани в Одрин и пратени в Ялък къшла. Заедно с тях са били арестувани и други еснафи от града.

Като опасни люде биват задържани в Ялък къшла, а по-късно отведени в Цариградския затвор при строг контрол. Митарствата им не свършват дотук. Цялата група е изпратена на заточение в Измит (в миналото - Никомедия) в Мала Азия. Нямат никакъв контакт със света. Живеят при ужасно лоши условия.

Веднъж калугерка от Френския пансион в Одрин попада при заточениците. Чичо Иван научава за нея и иска от управата среща с нея. Разрешават му, но при условие калугерката да гледа през едно прозорче към групата заточеници. Те били измършавели и в окаян вид и тя не познала братята. Един от чичовците ми настоявал да се видят отблизо. Щом заговорили на френски, тя познала в измъчените хора учителите Иван и Христо Антонови. След тази среща френското дипломатическо представителство и обществеността проявяват интерес към заточениците и чрез свои представители и калугерката занасят бельо, дрехи, храна и настояват за облекчение на затворническия режим.

Освободени са едва след приключването на войната. И отново започват преследванията. Единствено защитено място тогава в Одрин се оказва Българската католическа гимназия, защото над нея се е веел чужд неприкосновен флаг и там са се приютявали всички угнетени българи. Когато Одринския край става за кратко български, чичо Иван работи в управлението на Караагач, а чичо Христо е изпратен за учител в Карловско. Следва ново настъпление на турците и семейството им, прогонено, отива в България.

Два пъти е разорено семейството на дядо ми. Всичко е унищожено. А стопанството им е било голямо. В него е работил баща ми.

Последни прокудени от родния край са били баща ми с четирите си деца, баба и дядо. И, както казваше чичо Георги, това беше третото разорение на нашето семейство.

Въпреки страданията българският дух в тях оставаше непрекършен. Дядо до края на живота си вярваше, че ще се върне в родния дом. Анастас, баща ми, с тракийско добродушие и трудолюбие, макар и без подслон, ни отгледа - нас, петте си деца. Сестра му Блага години наред усърдно участва в живота на тракийското дружество в Стара Загора. Чичо Христо учителства, после заминава в София и постъпва на работа в железниците. Чичо Георги завършва военно училище и почти в края на военната си кариера през 1938 г. бе преведен в Стара Загора на длъжност помощник-командир на 12 пехотен полк. Иван Антонов продължи да бъде общественик - участва в оземляването на бежанците, получаване на дворни места за строеж на жилища и други. Никога не забрави тракийските неволи и затова отдаваше умения и сили за осъществяване на тракийската кауза, включваше се активно в живота на тракийската организация и като неин член, и като неин председател, а синовете му Георги и Антон са едни от основателите на Младежкото дружество към тракийското дружество в града. Антон бе и секретар. Разорението не унищожи тракийския дух на прокудените. Направи ги по-издръжливи за градивни дела.

ГРЪЦКО СЕМЕЙСТВО СПАСЯВА НАШЕТО СЕМЕЙСТВО

Разказва внучката на бежанци Мария Видева:

Спасители на нашето семейство са гъркът Стратис и жена му Хрисула. В онези страшни дни на кланета и палежи една жена, една майка бягала през гората на с. Булгаркьой с едничката мисъл да спаси четирите си дечица от озверелите турци.

Най-малкото дете - момченце, било на пет месеца и тя го носела на ръце. Всички били натоварени с много багаж - вързопи с дрехи и храна. Майката носела в сукмана си зашити пари - наполеони и сребърни пари, които също много тежели. Тази жена е била баба ми.

От дългото вървене и почти бягане тя страшно се уморила. Скрита под едно дърво, след дълго размисляне отвързала престилката си, вързала я на едно дърво и в нея поставила малкото си момченце. Простила се с него, като му говорела: „Сине ле, сине, от днеска вятър ще люлката ти да люлей, листата ще те завиват, дъждът ще ти е водица, слънцето - мила сестрица, а гората - майчица…”.

Леля ми, която била на 14 години, като разбрала, че оставят братчето, заплакала. Върнала се, отвързала престилката и взела бебето. Решили да се редуват да го носят и отново тръгнали да търсят къде да се скрият. В корията ги намерил дядо ми, който с още няколко мъже помагал на бежанците. Един грък, приятел на дядо ми, ги подслонил в тяхната къща. В избата те престояват 40 дена. Същият грък приятел успял да ги качи на гръцки кораб, с който пристигнали в България. В началото се настанили в с. Самоводене, а след това се преместили да живеят в Стара Загора.

Докато бяха живи, баба и дядо непрекъснато говореха и благославяха този грък, който се казвал Стратис, а жена му - Хрисула. Баба ми винаги, когато се сетеше как е искала да остави едното си дете - сина си, много плачеше. Той й беше най-милият от всички, а може би с това изкупваше вината си. На смъртния си одър, тя със сълзи на очи искаше прошка от него.

Спомени на Руса Петкова Папазова, родена в с. Домуздере, Беломорска Тракия

Разказва внучката й Катя Врабчева:

Бях дванадесетгодишна. Великденски пост м. март 1923 год. Рано сутринта с. Домуздере беше пълно с гръцка войска. Камбаната биеше тревога. На камбанарията се бяха покачили гръцки войници и наблюдаваха селото. Кехаята се развика: “Всеки да вземе багаж, колкото може да носи и да се сберат на мегданя.” Майка се зачуди какво да вземе. В два чувала туряше храна, по дребни съдове. Големите бакъри, тави и казани цялата махала нахвърлиха в един запустял долап (кладенец). Облякоха на децата по две ризки, по два чифта чорапи. Мама ми рече: “Русе, тука в ризката ти заших едни пари. Да ги пазиш!” А тя отиде и закопа нещо под крака на разбоя (стана). Аз скришом сторих същото. Разших си ризката, извадих златните пари и ги зарових в градината. Когато бяхме в морето и мама реши да купи вода от един лодкар с моите пари, аз си признах, че съм ги закопала в градината. Татко нощуваше тогава на Кумето, защото се агнеха овцете. На Кумето бяха кошарите и харманите. Гръцките войници отишли там и накарали всички овчари да подкарат стадата си към селото. Те оставили агънцата в кошарите, че били слаби и немощни. Когато се върнахме след шест месеца обратно, намерихме костичките им на куп пред вратите на кошарите. Отидохме на мегданя. Строиха хората, а от двете им страни във верига вървяха гръцките войници. Който се опиташе да избяга го застрелваха. Замръкнахме на Кумето на път за Дедеагач. Гърците не искаха да вървим по тъмното и останахме да нощуваме там. На сутринта ни подкараха, бързаха, който не бързаше го блъскаха с пушките. Стигнахме в Дедеагач. Големи параходи свиреха със сирени на около 500 метра навътре в морето. Товареха ни на лодки и ни извозваха до парахода. Това товарене на батаж и хора с едни макари беше страшно за гледане: викове, плач, търсене на близки… ужас! В парахода заварихме от дру­ги села схора. Те се нахвърлиха да ни вземат от храната и най-вече водата. Пътувахме три дни и нощи. Всички се бяхме натръшкали по палубата и трюмовете. Имаше много болни, а когато някой умреше го изхвърляха в морето. Пристигнахме на Олос (пристанището Волос на о. Крит). От там с влакове ни разпръснаха по гари, градове, чифлици - гр. Ларса, Герли, Велещине, Салъшлар… Ние бяхме в един чифлик близо до гр. Фершеле(а). Глад. Ходехме да берем диво зеле, варяхме го и така карахме докато започна да зрее житото. Тогава видяхме да жънат с жетварки. Майките ни водеха да събираме с тях изпад­налия клас. Стривахме по някой клас и го изяждахме. Татко започна да пасе овцете на чифлика. Чифликчията даваше хляб на работниците. Тогава вече се наядохме. По-хубав и по-вкусен хляб през живота си не съм яла. Но радостта ни беше за кратко. Както си почивал докато пладнували овцете, татко неусетно го ухапала отровна змия. Докато отидат до Фершеле на доктор, отровата се разнесла навсякъде по тялото му и той умря след дълги мъки. В същото време аз се разболях от заушка и от болки и температура губех съзнание. Унасяше ме в сън и не разбрах, че татко е умрял. Когато се съвзех помолих бате Кирко да ме заведе при татко да го видя, а той през сълзи ми каза: “Вчера го погребахме.” Осиротяхме на чуждо място, без покрив над главите си. Спяхме под сенките на дърветата. След 2-3 седмици ни казаха, че ще се връщаме в Дедеагач. Натовариха ни отново на параходите. Този път ни даваха храна, но беше много лоша. Който яде от тази царевица го скъса корем. По Богородица се върнахме в Домуздере. Вкъщи намерихме всичко с главата надолу. Гърците са търсели пари, ценности и бяха изкопали до основи къщата. В хамбара в една голяма каца на дъното намерихме малко ечемик и на една поличка в одаята кваса за хляб. Майка ни даваше да ядем по трохичка квас и печен ечемик. Ходехме по деретата да търсим шипки, за да хапнем нещо. Намирахме някоя дива лоза, но гроздето не беше узряло и щом хапнехме ужасно ни заболяваше корема. От това ли от болест ли на 20 години почина и бате Кирко. Майка много се отчая. Събрахме паламуда и го продадохме. Парите казаха, че ще дадат по Ивановден. Когато майка отиде в Дедеагач за парите, някой се бил разписал и взел нашите пари. От мъка и безизходица тя дори не си спомняше как е паднала в Дедеагачката река. Върна се мокра и премръзнала от студ. След няколко дена почина. Така на 13 години аз останах глава на семейството и се грижех за братчето си Бойчо на 8 г. и за сестричката си Стана на 4 г. Много народ измря през зимата на 1924 г. От много къщи измряха всички. Гладувахме повече от есента. Ходехме при войниците да чакаме, когато се нахранят и изтърсват платнищата да съберем по някоя трошица хлебец. Залягахме върху снега, за да запазим повече и така като птички вкусвахме по нещичко. Когато съвсем изнемощявахме събирахме се по 3-4 души и отивахме в турските села да просим. Някои се смиляваха и ни даваха хляб, булгур, ошав, други насъскваха кучетата по нас. Много хора избягаха през гората в Стара България. На сираците взеха да дават помощи храна. Заговори се да се изселваме и ние отвън Балкана. Започнаха да си правят паспорти. Ние обаче бяхме малки и така и щяхме да си останем в Гърция, ако не беше ни взел със себе си вуйчо Бойчо. Калеко Гозгук си остана там, не пожела да остави родните места. През 25 г. пак по Великден пристигнахме в Свиленград с влак. Там ни държаха под карантина 2-3 седмици. Че като заваляха едни дъждове, добре че ни направиха палатки. И пак плъзнаха болести и колко народ пак се затри. От Свилвенград отидохме в Хасково, къ­дето ни посрещнаха кака Райка (дъщеря на вуйчо Бойчо) и бате Кирил, които бяха избягали преди година от Домуздере. Това са накратко, мъките, които преживях­ме за тези две години. Нежелани от гърците, напуснахме родните огнища сиротни и безимотни, но никога няма да забравим за хубавите години и плодородните земи, отнети ни насилствено.

ВГРАДЕНАТА ТРАКИЙСКА ПАМЕТ

Построените паметници от тракийската организация предизвикват размисъл. Изграждаме ги за поколе­нията, зашото вграждаме в тях тракийска памет. А историческата истина, която вграждаме ние, тракийци, е истината за Тракия, за борбите на тези българи за освобождение, за героизма и силата им, за запазване на българския дух и народност. За тези борби и за трагедията на тракийци все още малко се знае, говори и пише. Какво ни разказва вградената тракийска памет?

ПАМЕТНИКЪТ В СЕЛО АВРЕН

През ноември 2000 г. в Кърджали се проведе заседание на клубовете на жените тракийки от Пловдив, Бургас, Хасково, Стара Загора, Момчилград, Крумовград и др. На входа на Тракийския дом се срещнахме с Димитър Андонов, кмет на с. Аврен, община Крумовград. Той ми разказа за ужасяваща трагедия на 42 жени и деца, станали жертва на геноцида над тракийци през 1913 год. Това предизвика у мен голям интерес. Още повече, че през 2001 г. предстоеше провеждането на Вто­рия конгрес на Тракийския женски съюз в България.

Посетих Аврен. В центъра на селото ме впечатли величествен паметник, висок над шест метра, с площадка около него издигната от земята на 1 метър, оградена с красива желязна ограда. Зачетох се в написаното от четирите му страни.

От южната му страна прочетох:

„През есента на 1913 г. 42 жени, девойки и деца от с. Манастир, Гюмюрджинско, бяха отвлечени от турския башибозук и след жестоки изтезания зверски избити в землището на с. Аврен в местността Думанли. Нека този паметник напомня, че националните вражди са гибелни за народите, а братското сътрудничество - тяхното светло бъдеще”.

На северната страна са изписани имената на избитите: Петра Петкова Драганова - 22 г. Мата Кирева Папазова - 44 г. Калина Кирева Папазова - 18 г. Кольо Кирев Папазов - 12 г. Вълчо Кирев Папазов - 9 г. Нада Стамова Кисьова - 50 г. Вълчо Стамов Кисьов - 10 г. Митра Стамова Кисьова - 8 г. Мара Стамова Мурджева - 28 г. Кирчо Стамов Мурджев - 6 г. Райна Стамова Мурджева - 2 г. Злата Стамова Мурджева - 45 г. Кирчо Стамов Мурджев - 13 г. Ангел Стамов Мурджев - 8 г. Тонка Стамова Мурджева - 4 г. Злата Райчева Джингова - 35 г. Гиньо Райчев Джингов - 11 г. Коста Райчев Джингов - 10 г. Никола Райчев Джингов - 5 г. Кера Райчева Джингова - 3 г. Коста Гинев Джингов - 12 г. Руса Николова Джингова - 26 г. Вълка Николова Джингова - 2 г. Райчо Николов Джингов - 4 г. Митра Костова Дингова - 60 г. Вълча Момчилова - 60 г. Кера Стоянова - 50 г. Велика Петкова - 22 г. Злата Вълчева Трошанова - 23 г. Петра Вълчева Трошанова - 18 г. Елена Гинева Гъзьова - 24 г. Мара Дингова Шабанова - 40 г. Иван Дингов Шабанов - 7 г. Злата Вълчева - 45 г. Стойчо Вълчев - 12 г. Злата Георгиева Шабанова - 45 г. Бяла Георгиева Шабанова - 20 г. Митра Гергиева Шабанова - 25 г. Петра Стоянова Врангова - 60 г. Стана Стоянова Врангова - 15 г. Руса Стоянова Врангова - 23 г.”

Историята на паметника е описана в книгата на Илия Славков „История на с. Аврен”.

Годината е 1913-а. Опиянени от победата, доволни от Лондонския мирен договор, но с амбицията за още слава, българското правителство и цар Фердинанд пропускат златния шанс за България. Най-плодородните земи на Балканския полуостров - Източна и Западна Тракия, за които векове наред близки и далечни владетели са водели битки, не проявяват никаква грижа, за да защитят завоюваното с толкова кръв и човешки жертви.

„Разузнаването е не толкова минало, колкото бъдеще” - казва ген. Тодор Бояджиев. Точно това не прави българското правителство по онова време - не пуска в действие своето разузнаване, както то успешно е работело по време на Балканската война. И още една грешка. Предоверява се на своите съюзници Сърбия и Гърция. Докато българската войска печели битка след битка по бойните полета на Тракия, те тайно сключват споразумение как да разпределят завоюваните земи. Румъния също има претенции. Турция, макар и победена - също. Всичко това става независимо от подписването на Лондонски мирен договор, според който Беломорска и Одринска Тракия се присъединяват към България. Целта на цар Фердинанд е Цариград. Това му неблагоразумие коства скъпо на България. В началото на юли 1913 г. Междусъюзническата война е в разгара си. Гърция, Сърбия и Румъния нахлуват в България. В същото време гърци и турци тайно се споразумяват за обезбългаряване на Беломорска и Одринска Тракия. За намеренията на Турция и Гърция българското правителство нищо не знае. Българската войска се изтегля от освободените земи и оставя населението без военна закрила. Българската администрация, установена в освободените земи на Източна и Западна Тракия, си работи спокойно, неподозирайки, че българското насе­ление е подложено на нож, а селата - опожарени. В началото турци и гърци действат предпазливо и плахо, но щом разбират, че българите са беззащитни и че българската войска се е изтеглила към Македония, започват поголовна сеч и избиват де кого сварят. С други думи, извършва се небивал погром на всичко българско по тези земи.

Жертва в касапницата стават и тези 42 жени и деца от беломорското село Манастир. Населението на селото не се предава, геройски се брани от турския аскер. Но на 5 септември 1913 г., когато с. Манастир е нападнато за втори път, жителите му, знаейки за турските жестокости, масово напускат селото и бягат кой накъдето види. Голяма част от хората се крият в горите и престояват там цели 25 дена. Хранят се с треви, дренки и каквото намерят из гората.

Турците намират част от тях - 50 жени и деца и шестима въоръжени мъже. Водачът на турците Билел Чауш приканва жените да се предадат, но те отказват, знаейки какво ги чака. Започва жестока битка, продължила три часа и половина. Един от българите пада убит. Убити са и няколко жени и деца. Патроните на останалите българи привършват и те решават да пробият обръча и да потърсят спасение за жените и децата, като намерят българската войска и съобщят на властите в Гюмюрджина.

Така останалите 42 жени и деца попадат в ръцете на турците. Цели четири-пет месеца тези манастирски жени и деца са укривани по турските махали и села, като била проявявана към тях голяма жестокост. Близки и роднини, както и българската войска започват да ги издирват. Страхувайки се, че престъплението им ще бъде разкрито, турците решават да се отърват от тях, като ги унищожат. За този ужасен замисъл те избират потайно скалисто място в местността Мъгленик в землището на с. Аврен. Завързват жените една за друга, доубиват ги с пръти и камъни и ги блъскат в пропастта за храна на дивите зверове, които ги разкъсват и довършват. Близките на изчезналите след много издирвания попадат на следи - дрехи, престилки и др., които ги отвеждат на мястото на кървавото престъпление. Събират останките от труповете и ги погребват в общ гроб.

Това жестоко убийство става достояние на българската общественост на 20 февруари 1914 г. (вж. в. „Мир”, бр. 4150). Обнародвано е следното съобщение:

„Около с. Аврен завчера са намерени в един дол трупове на 37 жени, моми и деца, избити и изклани. Клането е извършено преди един месец. Цялото Гюмюрджинско население е ужасено”.

На скалата, от която са хвърлени изкланите невинни жертви, днес има поставена паметна плоча, на която пише:

“На това място 1913 г. са зверски избити 42 жени и деца от с. Манастир, Гюмюрджинско”.

Посещавайки мястото, човек се убеждава, че неслучайно екзекуторите са избрали за кървавото си деяние точно него - отдалечено от населени места, тъмно, усойно, зашумено. Погледнеш ли надолу от скалата, от която са хвърлени жертвите, те побиват тръпки - тъмна, дълбока и страшна пропаст, в която като че ли и днес се чува ехото от писъците на майките и децата. Човек неволно се вглъбява в мислите си: „Боже, Боже, страданията на невинните жертви са останали вечна тайна на тази земя и тези стръмни канари. Те са единствените неми свидетели на всичко, станало по многострадалната земя българска!”. И само мълчиш и недоумяваш!

Жестокостта на поробителя се врязва в съзнанието на миролюбивите авренци, които също са дали скъпи жертви в кървавите събития от онова време. И у потомците назрява идеята в чест на жертвите да бъде издигнат паметник. Инициативата е подета през 1931 г. от тракийското дружество в Крумовград и активно разработена от Мара Михайлова, „бялата амазонка”, както я наричали, съвременничка на жертвите, изпитала също турския геноцид, бежанката от с. Чобанкьой, Гюмюрджинско.

Като журналистка Мара Михайлова обикаля Родопа планина, изучава бита и културата на тукашното население, на българите християни и българите мохамедани. Умее да контактува с това родопско население. Ползва се с голямо уважение и почит еднакво и от турци, и от арменци, и от цигани, и от българи мохамедани и българи християни. Тя е една от основателките на Тракийския женски съюз в България през 1933 г.

Запознавайки се с жестоката участ, сполетяла нейните връстнички от с. Манастир, Мара Михайлова не само подкрепя идеята, но и става инициатор и организатор на осъществяването й - да се издигне паметник в с. Аврен, в който да бъде запазена историческата истина за трагичната съдба на тези тракийски жени и деца.

В село Аврен се провежда събрание, на което се избира Инициативен комитет за строителството на паметника. Инициативата се довежда до знанието на София, до Централното ръководство на Съюза на тракийските дружества в България. Въпреки желанието и амбицията на всички се събират само 5304 лв. - сума недостатъчна за издигането на паметника. Събраните средства се внасят в БЗКБ - Крумовград.

Неосъществената идея не се изоставя, просто се отлага във времето. Минават 50 години, но хората на с.Аврен не забравят, че са дали обет пред майките и децата на Тракия да увековечат паметта за жертвите. Тогава държавата отпуска средства и за по-малко от две години паметникът е построен. На 17 октомври 1964 г. е открит.

На тържествения ритуал при откриването присъстват потомци на бежанци, представители на българската общественост, жители от с. Аврен и околните села, тракийци от страната. Стичат се съвременници на събитието, близки и роднини на загиналите, разпръснати из по градове и села, останалите живи след 50 години от с. Манастир. Събират се за поклонение и почит. И така заявяват на света, че нищо не е забравено, че поколенията помнят.

Тракийският женски съюз на своя Втори редовен конгрес, проведен на 23 март 2001 г. в Созопол, взе решение да организира Национален тракийски женски събор в с. Аврен.

Оттогава всяка година тракийки от цялата страна се събират тук в последните дни на септември - дните на разорението на тракийските българи, за поклонение и почит пред жената тракийка, която изгоря в пламъците на борбата в защита на българската идентичност и вяра. За поклонение и почит пред тези жени, които излязоха по-силни от злодеите и не преклониха глава, а посрещнаха смъртта, вместо да предадат народ и вяра. Те полетяха в пропастта с прекършени тела, но с непоколебим дух. Имената им, написани на паметника, вечно ще напомнят за тяхната святост.

ИЛИЕВА НИВА -

МЯСТОТО НА ДЕТСКАТА ГОЛГОТА

Всяка година Илиева нива събира потомци на тракийски бежанци. Всяка година те застават с мъка и болка в сърцето пред величествения мемориал, открит в годината на едновековния юбилей на Съюза на тракийските дружества в България в памет на най-невинните жертви на турския геноцид - децата. Всяка година тракийци и техните потомци идваме тук, на тази земя, попила яркочервената детска и майчина кръв, тази земя, свидетелка на майчиното страдание, отчаяние и безнадеждна борба да спаси живота, който е дала. С болезнена тръпка се вглеждаме във всяко дърво и камък на този красив български край, погълнал и детските сълзи и плач, и писъците на майките от ужасите, и топлината на гърчещите се детски телца, прерязани от турския ятаган. Безмълвно и дълбоко всичко в този край пази историческата истина и скътаните досега страшни тайни стават достояние на потомците.

Годината е 1913-а, краят на септември и началото на октомври. Бежанска колона, подгонена от турци, тръгва от град Фере на Бяло море и стига до река Арда, до мястото на днешната Илиева нива, покрай шосето Ивайловград - Крумоград.

Пътят на бежанската колона е съпроводен със страдание, кръв и жертви. Ще се позова на разказите на очевидци, записани в книгата на акад. Любомир Милетич „Разорението на тракийските българи от 1913 година”. Тракийският войвода, спасител на своите братя и сес­три от с. Мерхамли Димитър Маджаров и Ангел Т. от с. Окуф, очевидци на събитието, разказват:

„На 4 октомври прекарахме народа, а на 8 октомври се върнахме, като вървяхме пред реокупационните български войски. По пътя намерихме грозни неща. В един дол имаше трупове на около 100 жени и деца, хващани за краката и умъртвявани, като са били удряни в земята. Други, още съвсем малки, в повои и връз тях туряни тежки камене, та така затиснати, са умрели. Повече от труповете, които бяха почнали да се разлагат, бяха все на жени и деца”.

Друг очевидец - 40-годишният Христо Дамянов от с. Сачанли разказва:

„Много деца са се издавили, а пък на шосето оставяни деца като мравки, повече от 200, само на пътя имало 100 захвърлени”.

Самият проф. Любомир Милетич също разказва от местата на събитията, които е посетил:

„На първи декември стигнахме Саржовата колиба. На плета от ляво намерихме на една черга малко дете на около една година. Вън от оградата видяхме останки от трупове на две момичета на около 5-6 години. Кучетата ги бяха яли, черепите наполовина бяха оцелели, на едното момиче още ризката и долните дрешки - цели. Косите на двете момичета едно в друго вплетени. Наблизо видяхме друг череп остатък от гръбнак на малко дете и ризка”.

А за Армаганската долина, „долината на смъртта”, проф. Любомир Милетич споделя:

„Тук вече се натъкнах на следи от страшна сеч: скелети, особено много детски, оглозгани от кучета, и черепи, отделно разнесени ризки, чорапи, разни дрехи - женски раздрани ризи, червени шалове, каквито носят жените от с. Сачанли и с. Манастир, женски коланчета, нанизи от маниста. Малко по-долу намерих трупове на три пеленачета - полуразложени, на едното липсваше черепа. По-нататък от друго дете само един крак обут в чорап, запазен, а гръбначето по-далеч от реката. Имаше и други деца на две-три години, имаше и на шест месеца”.

А ето какво разказва подпоручик Ангелов от 3-ти конен полк в Гюмюрджинско:

„На 7 декември 1913 година стигнах до колибата на дядо Ангел, която беше опожарена. Видях една жена, която плачеше. Тя бе снаха на дядо Ангел. До самата му къща видях три деца убити - две на земята, а едно побито на кол. Детето беше нанизано, колът минал през търбуха и излязъл на гърба на детето, другите две деца заклани, нагоре дрехите им, пожарът сетне ги засегнал. Търбусите им бяха спукани, кожата на лицето стоеше, кучетата ги бяха дърпали. Жената беше тяхната майка. Попитах я: - Защо заклаха децата? Тя отговори: - За пари. Клаха ни децата да кажем къде има пари. Преди тях идваха други, взеха ни всичко и ние нямаше какво да дадем”.

Тези примери са достатъчни, за да покажат жестокостите на освирепелия турски башибозук над мирното българско население. И това става във второто десетилетие на ХХ век, когато Европа отдавна се смята за цивилизована! И при съществуването на свободна България!

В знак на съхранената памет потомците на тракийските бежанци и Съюза на тракийските дружества в България изградиха мемориал, който включва паметник на майката бежанка и страдалка с невръстно дете в ръце, параклис „Св. Петка Българска” и чешма. Построяването на такива величествени мемориали като този на Илиева нива, на мястото на детската голгота, показват, че нищо не е забравено.

Построяването на паметника

Идеята за построяване на този паметник е на Димитър Славков, председател на тракийското дружество „Димитър Маджаров” в Кърджали, подета е и е реализирана от Костадин Карамитрев, председател на СТДБ, в годината, когато се честваше 100 години от създаването на тракийската организация.

На 25 юли 1995 г. в Кърджали се проведе национално съвещание. Тогава се огласи идеята за поставяне на паметник на загиналите 200 тракийчета близо до с. Чучулигово (днес Глумово), Ивайловградско. Ивайловград се числеше тогава към Кърджалийска област. Беше избран и Инициативен комитет с председател: управителят на Оловно-цинковия завод в Кърджали инж. Руси Дафинов, и членове: директорите на ОББ - Стефан Деков, и на Булбанк - Петър Георгиев, както и други банкери и бизнесмени.

Основни движещи фигури по построяването на мемориала бяха, разбира се, Костадин Карамитрев и Димитър Славков. Същия ден, вечерта, в кв. „Гледка” в църквата „Св. Богородица” отец Боян Саръев отслужи панихида в памет на децата жертви.

Първата копка беше направена на 27 юли 1995 г.

Ще запомня този ден - 27 юли, сряда, 1995 г. Димитър Славков заведе нас, участниците в националното съвещание на мястото, където щеще да бъде паметника. Заведе ни точно на поляната край пътя на с. Чучулигово, където неговият баща му е разказал за трагедията. Той е бил очевидец на ужасите. А Димитър Славков сподели разказаното от баща му:

„След непоносимо трудния преход бежанската колона стигнала до българската граница - на един километър от река Арда, и се настанила да почива. Жените водели със себе си по пет-шест деца. Изневиделица изскочили турци. Създала се страшна суматоха. В ужаса жените не успели да съберат децата си, всичко станало светкавично. Имало загубени много пеленачета и деца по на годинка, които лазели по поляната като жельвички (костенурки). Те са били посечени и избити”.

Димитър Славчев предложи паметникът да бъде на тази поляна. Но отец Боян Саръев посочи място на 100 метра от тук, по на юг, защото там поляната е по-голяма и наблизо има изворна вода - важно условие за бъдещите поклонения и събори.

Мястото беше осветено от отец Боян Саръев, а после Костадин Карамитрев, Димитър Славчев и той направиха първа копка. Отец Боян Саръев освети и чешмата, от която течеше тънка струя вода. Всеки от нас постави камък на мястото на първата копка. Образува се малка могилка от камъни като начало на бъдещия паметник на жертвите - пеленачетата и лазещите дечица. В следващите дни на август клубът на жените от Кърджали с председател Василка Колева излезе с призив до всички български жени:

Помогнете за построяване на детски паметник!

Уважаеми дами,

През зловещата 1913 г. от „долината на смъртта” Армаган баир над град Фере, Гърция, потеглила колона от 20 000 българи към освободените предели на майка България. В тази колона е имало и много невръстни дечица. Преходът е бил особено тежък и мъчителен в участъка Коджаейме до с. Планинец, където се е разиграла страшна трагедия, избити и загинали са над 200 деца. В тяхна памет Съюзът на тракийските дружества в България ще издигне паметник край с. Глумово, Ивайловградско, който ще бъде открит през 1996 година, когато ще се отбележи 100-годишнината от основаването на тракийската организация в България.

Тракийското дружество в Кърджали разкри специална сметка за набиране на средства за детския паметник. Тя е: с-ка 17191-1000243110 ДСК Кърджали.

До паметника ще бъдат построени параклис и чешма.

Призоваваме всички жени да откликнат според въз­можностите си.

Клуб на жените

при Тракийско дружество, Кърджали

На 28 декември във в. “Тракия” излиза съобщение:

Инициативен комитет с председател Русин Дафинов от град Кърджали, Съюзът на тракийските дружества в България и тракийско дружество „Димитър Маджаров” - Кърджали, обявяват конкурс за изграждане на паметник за загиналите тракийски деца при разорението на тракийските българи през 1913 година.

Паметникът ще се изгради в местността Илиева нива, покрай шосето Кърджали-Ивайловград до разклона за с. Глумово.

Паметникът трябва да изразява трагичната съдба на децата тракийчета и признателността към майка България спасителка.

Паметникът ще бъде с височина до 5-6 метра, съчетание на бронз с мрамор или от други местни материали.

В съседство с паметника ще се изградят тракийска чешма и параклис, обединени в една идея - тракийско минало, настояще и бъдеще.

Проекти и оферти, в т.ч. и за стойността на паметника, ще се приемат на адрес: София, ул.”Стефан Караджа” № 7а, Съюз на тракийските дружества в България; Кърджали, ул.”Тракия” № 11, тракийско дружество.

Срокът за подаване на офертите, проектите и други материали - 30 декември 1995 г.

Експертен съвет от изтъкнати тракийски общественици и дейци на културата одобри проекта за детски паметник на скулптура Емил Пенчев. Архитектурното оформление на тракийския кът около паметника се извърши от арх. Белчева.

Започна набирането на средства. Всички тракийски дружества от страната се включиха в дарителската кампания.

Дружеството в Кърджали даде 968 003 лева, Хасково - 79 761 лева, Пловдив - 28 000 лева, Стара Загора - 36 400 лева, Варна - 36 848 лева, Сливен - 3 900 лева, Ям­бол - 15 885 лева, Русе - 10 000 лева, София - 1 600 лева, Търговище - 1 000 лева, Созопол - 3 677 лева, Елхово - 2 000 лева, Троян - 951 лева.

Наред със строителството на паметника се построи и параклисът „Св. Петка Българска” със средства и материали от фирма „Бетоник” АД - Кърджали, с управител Господин Желев, на стойност 1 286 370 лева.

А управителят на ВиК г-н Джелебов със собствени средства и материали построи чешма „Тракия” на стой­ност 187 000 лева.

С дарение и извършване на услуги се включиха: Пътно управление - с 92000 лева, завод „Комсомолец” - с 65 000 лева, община Ивайловград - 318 000 лева. Общата стойност на паметника е 34 782 001 лева и всички средства са дарение на граждани, фирми, патриотични организации и движения.

В този общ подем на дарителство особено значение има дарението на един родолюбец. Паметникът е по­строен в частната собственост на тракийския бежанец Илия Русков. Той подари своята нива на Съюза на тракийските дружества в България. По идея на Костадин Карамитрев и в знак на благодарност СТДБ наименува местността на името на дарителя - Илиева нива. Неговият внук Илия, тогава студент по икономика в Хасково, се радва на почитта и уважението на своя дядо.

Всяка година в дните на поклонение това историческо място ни напомня за преживяната трагедия от жената майка и нейните деца.

Тракийският женски съюз излиза с послание към жените от България и целия свят да пазят живота и да надигат глас срещу войните, за спазването на Конвенцията на ООН в защита на правата на детето, за мирен детски свят, за свят без експлоатация на детския труд, без мизерия и глад, за свят на грейнали детски очи и радостни усмивки.

По инициатива на Тракийския женски съюз съвместно с Движението за християнство и прогрес „Св. Йоан Предтеча” се създаде традиция всяка година на това място в параклиса „Св. Петка Българска” да се извършва кръщене на невръстни тракийчета - потомци на бежанци, и на деца - потомци на българи мохамедани, които да се въвеждат в лоното на християнската вяра.

На всяко кръстено дете Тракийския женски съюз заедно с кръщелното свидетелство на отец Боян Саръев връчва и послание със следното съдържание:

Послание

към ………………………….,

който (която) получи своето Христово кръщение

в параклиса „Св. Петка Българска” от отец Боян Саръев

на тракийския мемо­риал „Илиева нива”.

През 1913 година на това място е пролята кръвта на 200 невръстни деца - тракийчета, посечени от турския башибозук.

Мило дете, помни жертвите, които е дала Тракия, за да я има днес България.

Помни своя роден корен.

Не забравяй, но не отмъщавай!

Бъди патриот! Помни Тракия! Обичай България!

Председател на Тракийския женски съюз:               

Петра Мечева

Ще направя отклонение.

Буди тревога фактът, че когато се полагат огромни усилия българите мохамедани да се приобщят към своя християнски и български корен, чужди сили бродят из Родопите и пречат на този процес, извършват нова асимилация над българското население сега, при това с участието на българи.

През 2001 г. нелегитимен, самозван Институт по източноевропейска хуманитаристика водеше точно такава дейност. Използваше различни средства, за да докаже, че българите мохамедани принадлежат към друг етнос, наречен “помашки”. Убеждаваше ги да върнат турските си имена и мохамеданската религия. И това ставаше в противовес на дейността на патриотичното Движение за християнство и прогрес “Св. Йоан Предтеча”, ръководено от апостола на християнската вяра сред българите мохамедани в Родопите отец Боян Саръев.

Този институт, който провеждаше антибългарска политика, подкрепян от чужди сили и средства, работеше в Смолян - сърцето на българската Родопа планина. Ръководител на този институт беше българката Евгения Иванова. Препоръчахме на Евгения Иванова и нейните съмишленици да се осъзнаят, да се вгледат по-дълбоко в родовия корен на българите мохамедани и да насочат своите усилия в укрепване на българската народност и единство.

Ние, тракийците, бежанци и техни потомци, продължаваме своята съзидателна дейност, строим християнски църкви, параклиси и паметници, съхраняваме на­шата родова памет. Ние, тракийците, бежанци и техни потомци, заявяваме, че няма да отмъщаваме за мъките и страданията, но нищо няма да забравим. Ще се противопоставяме на всяка антибългарска пропаганда, ще пазим България.

В своето историческо развитие българите от Източна и Западна Тракия и Мала Азия са пожертвали себе си, бащино огнище, роден край, за да спасят българско­то си име и християнската вяра. Те винаги са проявявали непоколебимост в защита на националността си и с това са формирали величието на българския дух, силата на националната ни идентичност и достолепието на нашата българска орис.

ПАМЕТНИК НА НЕРОДЕНАТА МОМА ВЪВ ВАРНА

Годината е 1913-а. Българка върви по селска улица, хванала четири­годишното си момченце за ръка. Жената е в напредна­ла бременност. От другия край на сокака се задават две заптиета - турски войници. Очите им се вторачват в трудната жена. Започват да спорят какво дете носи в корема си тази гяурка - момче или момиче. Хващат се на бас. Спорът трябва да се разреши. Но как? Наближавайки бременната жена, която върви с детето, турците я хващат и я повалят на земята. Порят корема й и изваждат гърчещо се детско телце от утробата на майката. Детето е момиченце. Спорът е решен. Майката умира на място, новороденото също. Свидетел на тази нечувана жестокост става четиригодишното момченце. То се скрива в близките храсти и гледа с изцъклени от страх очи как турците колят майка му и се гаврят с неродената му сестричка. Увлечени от животинската си страст и доволни от стореното, злодеите заптии забравят за момченцето, не го търсят. Така то, скрито и онемяло от страх, остава живо. Тази жестока картина се запечатва дълбоко в детското му съзнание и го съпътства цял живот - и в сънищата, и в игрите, и навсякъде.

Минават години, детето пораства, но споменът за неговата майка и неродената сестричка е вечно жив, гори и пари като въглен сърцето му. Да отмъсти не може и няма как. Решава със собствените си ръце да направи паметник на неродената си сестричка. С длето дълбае над твърдия камък и извайва образа й - така, както я носи в своето съзнание. По това време той живее във Варна. Готовият паметник монтира в двора на къщата си. При новото жилищно строителство къщата е съборена.

Паметникът остава в междублоковото пространство. Впоследствие е изнесен оттам и е монтиран на широката улица пред жилищния блок. На това място посетихме паметника със съпруга ми, с председателя на тракийското дружество „Капитан Петко Войвода” във Варна Никола Чернев и други тракийци през август на 1995 г.

Положих китка цвете пред паметника и дълго време се взирах в образа, изваян от брата й с любов, с мъка по нея и с незатихнала ненавист към поробителя.

Паметникът с пиедестала е висок два метра и изобразява красива девойка с огнени очи, в които пламти жажда за живот.

Никога няма да забравя това. То е покъртително и като история, и като вграждане, и като пример, който не ще намерим никъде по света.

Тракийското дружество „Капитан Петко Войвода” във Варна и Клуба на жените тракийки към него решиха всяка година на 1 юни - Деня на детето, да организират поклонения в памет на детето тракийче, станало жертва на турския геноцид. Пътник, минавайки оттук, не може да не се спре и да положи цвете пред фигурката на белокаменната девойка, в която е вградена истината за едно страшно минало от разорението на Тракия.

През 2002 г. паметникът изненадващо бе преместен за пореден път. Махнат бе от улицата и сега е в двора на вилата на потомците. Никой не знае каква е причината за това един символ на турския геноцид над тракийските българи да бъде скрит от хорските очи.

Замислих се после и осъзнах: това явно е някакъв Божи знак, че душата на детето, измъкнато свирепо от утробата на майка му, е неспокойна. Паметта за тази жертва не дава покой и на живите потомци. Потомците на мъчените. Потомците на мъчителите. А са минали толкова десетилетия оттогава.

Иван Демирев от Варна съхранява спомена за тази трагедия в стихотворение:

НЕРОДЕНАТА МОМА

Тя стои и изваяна в цял ръст.

Слънчева, трогателно смирена.

Пътнико, поспри и стори кръст!

Таз мома не е била родена.

 

Тези жадни за живот очи

никога не виждат светлината.

Нежните u хубави черти

виждал ги в представите си брат й.

 

Гънело се малкото телце

във разпраната със бяс утроба.

Плакало невръстното момче:

„Майчице, не ще те видя в гроба!

 

Ако има, знайте, в мен живот,

вечно ще ви нося в паметта си.

И не ща ни слава, ни имот.

Паметник ще вдигна на сестра си.

 

Нека види цялата земя:

Тракия е вече разорена.

Майка ми башибозук закла.

И видях сестра си неродена”.

 

И стои изправена в цял ръст.

Слънчева, трогателно смирена.

Пътнико, поспри и стори кръст!

Ето я момата неродена.

Това е само един случай от тракийското разорение. Раната е все още отворена, кърви. Всяко поколение по своему съхранява печалната памет за предците си, тя все още е жива и призовава, че нищо не е забравено. И днешните потомци продължават да разказват…

МЕМОРИАЛНИЯТ КОМПЛЕКС В МАДЖАРОВО

В листовка, написана и разпространена от община Маджарово на събора през октомври 2005 г., четем кратка справка:

ТРАКИЙСКИЯТ ПАНТЕОН КОСТНИЦА

Паметник светиня

През 1928 г. по инициатива на Младежко-културно благотворително дружество „Тракия” в памет на загиналите българи тракийци през 1913 г. се организира за първи път събор край с. Ятаджик (днес град Маджарово). Решаваща роля имат тракийските организации в селата Ятаджик, Долни Главанак, Горно поле, Малко Попово и други, които провеждат свои събрания и вземат решение за организирането на събора.

През същата 1928 г. учителят Димитър Делибозов от Казанлък, който учителства в Ятаджик, организира събиране на човешки кости със своите ученици с цел да направят общ гроб на загиналите. Тази идея се осъществява по най-скромния начин. По спомени на очевидци този гроб е бил направен на 15-20 метра югоизточно от сегашния паметник. В началото на 1949 г. тракийската организация взема решение за построяването на паметник.

Строителството продължава около два месеца - от края на юли до края на септември 1949 г. Главен майстор е Станил от Хасково, а негов първи помощник е Вълчо Шенков от Ятаджик. В изграждането се включва цялото население на Ятаджик. С волски коли са превозени камъните от местностите Бей кузу и Патрон кая.

Откриването на пантеона става на събора през последната неделя на септември 1949 г. в присъствието на войводата Димитър Маджаров, председателя на тракийската организация Никола Спиров и Ламби Данаилов. Спомени за трагичните събития, станали през 1913 г. разказва войводата Димитър Маджаров. Три месеца по-късно той умира в Кърджали.

По инициатива на Костадин Карамитрев през 1993 г. по проект на арх. Агура е извършена реконструкция на Тракийския пантеон и е оформено прилежащото пространство.

През 1996 г. Съюзът на тракийските дружества в България изгради Параклиса на бежанците „Св. Петка Българска” и паметника Тракия без граници. По този начин бе оформен Мемориалният комплекс, изразяващ почитта и преклонението на съвременните по­томци пред трагичната участ на тракийските българи.

Никола Инджов

ТРАКИЙСКА ИСТОРИЯ

Това е моят край, посечен

от мълния. До бор и бук

спокойно северът далечен

се смесва със далечен юг.

 

И три езика като трите

реки събират се в едно.

И приказките на жените

тъкат все същото платно.

 

…Там - Търновград със меч и скиптър,

тук - времена без брод и път.

Там - златен храм, тук - скит на скитник,

там - славата ни, тук - срамът.

 

Там - синя кръв, а тук - пролята.

 Там - потекло, а тук - съдба.

Там - цар! Тук - царство… Там - позлата,

тук - стряха с пиле на гърба.

 

Но тук - Триречие златоусто,

а там - езикът на змия.

Тук - люлка, гробница там пуста.

Тук свят се брани, там - земя…

 

И трите ми реки корава

сълза отмиват, люта пот.

Там - заник слънце, тук - изгрява!

Там - царедворци, тук - народ!

 

Недялко Динев  Стефан Милев

МАДЖАРОВО

Маджарово - една голгота. 

Поклон на вас, тракийци. 

И Арда кървава протекла. 

в ония дни нелеки. 

Маджарово - трагична нота, 

тук костите си бели 

в тракийската душа отекла 

оставяли навеки!

Скалите тук и канарите, 

и подвига си славен 

видели ужаса, мълчат… 

навек обезсмъртили. 

Те помнят воплите, сълзите, 

прегърнали се братски 

стенанията и страхът 

във братските могили! 

Батак и Перущица свеждат 

глави пред тези мъченици! 

И тихи ветрове нареждат 

плача на майки и вдовици… 

ТРАКИЙСКИТЕ КАМБАНИ НА ЦЪРКВАТА

„СВ. СВ. КОНСТАНТИН И ЕЛЕНА”В ОДРИН

Три камбани бяха дарени от тракийци на възстановената българска църква „Св. св. Константин и Елена” в Одрин.

Още през 1993 г. при посещение в Одрин тракийци от Стара Загора изпратиха писмо до тогавашния президент на България Жельо Желев за окаяното състояние на църквите „Св. вмк. Георги Победоносец” и „Св. св. Константин и Елена” и за това, че държавата не полага никакви грижи за тези български светини. И не само старозагорци, а всички тракийски дружества, посещавайки този древен български град, пишеха, настояваха за възстановяването на църквите.

Оттогава Съюзът на тракийските дружества в България стана инициатор и двигател на това родолюбиво дело, докато исканията ни не се превърнаха в общо национално движение и отговорните български институции - Министерски съвет, Президентство, както и родолюбивата българска общественост не се обърнаха с лице към този проблем.

Вторият редовен конгрес на Тракийският женски съюз през 2003 г. в Созопол прие специална декларация, с която се обърна към Светия Синод на Българската православна църква и към българската общественост за възстановяване на двете църкви в Одрин.

Тази декларация беше връчена лично на патриарх Максим на заседание на Светия Синод, на което бяха поканени председателят на Съюзът на тракийските дружества в България Костадин Карамитрев, зам.- председателя Делчо Порязов и Петра Мечева, като председател на Тракийския женски съюз. На заседанието бе обсъден въпросът ТРАКИЙСКАТА ОРГАНИЗАЦИЯ И БЪЛГАРСКОТО ПРАВОСЛАВИЕ.

Случайно ли беше това, че при откриването на възстановената църква „Св. Св. Константин и Елена” присъстваха над 4 000 тракийци от цялата страна? Коя обществена организация в България е способна да организира над 40 автобуса за проява извън граница?

ТРАКИЙЦИ ДОЙДОХА ПРИ КОРЕНА СИ!

Идеята камбана да бъде дарението на тракийци възникна в студения зимен ден на 7 януари 2008 г. в двора на българската църква „Св. Св. Константин и Елена” в Одрин, когато проф. Стефан Данаилов, министърът на културата по това време, направи първата копка за възстановяване на светинята.

Първоначално Костадин Карамитрев, Димитър Шалапатов и моя милост решихме да бъде изработена камбана с тегло 250 кг. Изпълнението бе предоставено на Тракийския женски съюз и тракий­ско дружество „Одринска епопея” - Стара Загора. При осъществяване на идеята, вместо една предложих да направим три камбани: едната 40 кг, другата 80 кг и третата 180 кг. Фирма изпълнител беше ЕТ „Велиганови” - Пловдив. Бе открита и специална сметка в Първа инвестиционна банка - Стара Загора.

За набиране на средства за изработка на камбаните се обърнах още към тракийските дружества, клубовете на жените тракийки в страната и към старозагорската общественост.

Изказваме благодарност за това, че откликнаха на повика ни, на тракийско дружество „Антим І” - Бургас, с председател Желязко Матев, тракийско дружество „Войвода Руси Славов” - Пловдив, с председател ген.- майор Нонка Матова, тракийско дружество „Георги Сапунаров” - Хасково, с председател Атанас Грозев, тракийско дружество в Сливен с председател Димитър Пантелеев, тракийско дружество „Севтополис” - с. Копринка, с председател Марийка Димова, тракийско дружество „Одрин” - с. Бузовград, с председател Софийка Атанасова.

Основни дарители бяха фирми и физически лица от Стара Загора - сем. Николай Далакови (3000 лв.), ЗОН­ТА клуб - Стара Загора (1500 лв.), Николай Колев (1000 лв.) - Стара Загора, „Ритъм-4-ТБ” ЕООД - Стара Загора, и много членове на тракийското дружество в Стара Загора, старозагорци и др.

На всички дарители от страната изработихме и изпратихме свидетелства за дарение, които бяха връчени официално при подходящ случай.

Една седмица преди официалното откриване на църквата в Одрин 14 септември 2008 г. камбаните бяха готови. Строителна фирма дарител на тракиеца Радко Петров и Стефан Стефанов от Стара Загора превози камбаните от Пловдив до Стара Загора и от Стара Загора до Свиленград. Младежи от Тракийското младежко дружество „Капитан Петко Войвода” - Стара Загора, разтовариха тежките камбани в църквата „Св. Богородица”.

Защо именно в тази старозагорска църква?

Защото в тази църква на 5 октомври 1912 г. цар Фердинанд чете манифеста за обявяване на Балканската война. В Стара Загора се установява Генералният щаб и Главната квартира на Българската армия, оттук се ръководят бойните действия по време на Балканската война.

8-ма Тунджанска пехотна дивизия от Стара Загора участва при превземането на Одринската крепост.

Гражданите на Стара Загора знаят заслугите на своя град по време на Балканската война и с това се обяснява тяхното съпричастие в тракийските дела. Неслучайно на освещаването на камбаните присъстваха много старозагорци и тракийци. Към камбаните голям интерес проявиха и медиите от местен и национален мащаб.

Церемонията по освещаването на камбаните се извърши от свещенослужителите Борис, Михаил, Иван и Тодор от църквата „Св. Богородица”.

От името на Управителния съвет на тракийско дружество „Одринска епопея” с благодарствени слова връчих свидетелствата за дарение на фирми и физически лица от Стара Загора.

Осветените камбани пренощуваха в историческата църква и на следващия ден потеглиха за Свиленград, откъдето щяха тържествено да бъдат изпратени в Одрин.

На 14 септември 2008 г., деня на откриването на възстановената църква, под ръководството на генералния консул Ангел Ангелов камбаните бяха подредени красиво в двора на „Св. Св. Константин и Елена”. В двора - поради липса на камбанария. Камбаните всъщност бяха атракцията на тържествата. Всеки искаше да ги пипне, да ги удари и да си направи пред тях снимка за спомен.

Църквата бе възстановена в нейния автентичен вид и бе обявена за паметник на културата.

Тракийския женски съюз и тракийско дружество „Одринска епопея” предложихме идея да се построи камбанария в двора на църквата „Св. св. Константин и Елена”, от която да зазвънят камбаните и да оповестяват през годините, че българският дух е жив, че делото на предците ни се помни.

Предстои възстановяване на българското гробище в Одрин. Това ще бъде пак дело на тракийци.

Така изпълнихме своя дълг - възстановихме двете български светини в Одрин. ПОЧЕТОХМЕ ОТНОВО И ОТНОВО РОДОВАТА ПАМЕТ.

ПАМЕТНИКЪТ НА КАПИТАН ПЕТКО ВОЙВОДА В РИМ

Днес гордост за цяла България е, че в центъра на Рим - на Хълма на гарибалдийците на предан план сред бюстовете на италианските борци за национално освобождение е разположен паметникът на българския национален герой Капитан Петко Войвода, като гарибалдиец. От мястото, където е поставен паметника на нашия войвода, може да се наблюдава най-красивата панорама на Рим.

До паметника на Гарибалди признателна Италия е поставила паметна плоча, на която е написано:

„В памет на българските гарибалдийци, които със себеотрицание и героизъм воюваха за свободата, обединението и независимостта на Италия.”

Паметникът на Капитан Петко Войвода е построен по инициатива на Костадин Карамитрев в чест на 160­годишнината от рождението му с активното съдействие на външния министър на България по онова време Соломон Паси, на българското правителство и правителството на Италия.

Паметникът е дело на скулптора проф. Валентин Старчев и бе тържествено открит на 2 декември 2004 г.

На тържествата, организирани от Голямата община на Рим, Съюзът на тракийските дружества в България и българското правителство, пристигнаха и участваха стотици тракийци от цяла България, българи, живеещи в Рим, италиански граждани и много, много официални гости от България и Италия.

Знаменателен ден, който се вписа в новата история на тракийската организация.

От Стара Загора, от тракийско дружество „Одринска епопея” пристигнаха в Рим 70 активисти тракийци, журналисти, общественици.

След завръщането по този повод журналистът Стоян Стратиев, потомък на тракийски българи от с. Доган Хисар, родното село на Капитан Петко Войвода, направи и излъчи филм за пребиваването ни в Рим и за историческото откриване на паметника на националния ни герой.

Докато се запознавах с житието-битието на двамата революционери, се опитах да си обясня защо Капитан Петко Войвода се е насочил към Джузепе Гарибалди, с какво италианският революционер е пленил българския войвода и разбрах, че в съдбата им има много сходства. Това е съдба на хора, отдали себе си в служенето на другите в националноосвободителните борби в средата на XIX век.

Не съм историк. Просто потърсих общото в съдбите им и направих паралелите:

1.

Джузепе Гарибалди е национален герой, който живее и се бори в средата на XIX век. Световно известен революционер с опит в революционната борба.

Капитан Петко Войвода е национален герой, който живее и се бори в средата на XIX век и без отначало да има революционен опит.

2.

Джузепе Гарибалди се ражда през 1807 г. в Ница, която днес е извън границите на Италия - във Франция.

Капитан Петко Войвода се ражда през 1844 г. в с. Доганхисар, което днес е извън границите на България - в Гърция.

3.

Джузепе Гарибалди се ражда в бедно многочислено семейство на моряк и е любимец на всички. Бащата Доменико Гарибалди желае синът му да стане адвокат, свещеник или доктор, но, за съжаление, били бедни, за да си позволят това. Не искал синът му да стане военен моряк въпреки голямото желание на самия Джузепе.

Капитан Петко Войвода се ражда в многочислено семейство с осем деца и е любимец на всички. Бащата Кирко Кирков е земеделец скотовъд. Петко желае да се учи, но според баща му учението е „глезотия” и не иска синът му да става учен човек, въпреки желанието на самия Петко.

4.

Джузепе Гарибалди участва през 1848-1849 г. в първата революция за обединение на Италия.

Капитан Петко Войвода през 1848-1849 г. е дете и тича след овцете, козите, домашните животни.

5.

Джузепе Гарибалди участва през 1859-1860 г. във втората революция в Италия.

Капитан Петко Войвода през 1859-1860 г. е 16-годишен и за пръв път се сблъсква със социалната неправда и робската участ - убиват брат му Матьо.

6.

Джузепе Гарибалди е честен, безстрашен, обаятелен като личност, защитник на правдата и на поробените народи, независимо къде се намират те - в Европа или Америка.

Капитан Петко Войвода е честен, безстрашен, обаятелен като личност, защитник на поробените и потиснатите, бори се за правдата на християни и мюсюлмани, независимо къде се намират те - в Европа или Азия.

7.

Джузепе Гарибалди е интернационалист, оформя се като революционер в Южна Америка в защита на Уругвайската република.

Капитан Петко Войвода е интернационалист, оформя се като професионален революционер в борбите за обединението на Италия и в защита на критското гръцко християнско население.

8.

Джузепе Гарибалди през 1848 г. излиза с Прокламация за събиране на 1000 бойци в своите отряди, които да водят борба за обединение на Италия. Под знамената на Гарибалди се явяват над 3000 бойци. Освободена е Сицилия. Той е избран за управник. Народът го слави и пее за него песни.

Капитан Петко Войвода през декември 1878 г. създава свое „царство” със столица Мароня, в очакване на руските войски. Народът го обявява за цар, слави го и пее песни за него.

9.

Джузепе Гарибалди е признат от съвременниците си като герой, като военачалник на цяла Италия. Признат е от жителите на всички италиански провинции. Но владетелите на тези държави провинции не му помагат в борбата за отхвърляне на чуждото владичество, страхуват се, че заедно с него ще бъдат пометени и техните владения.

Капитан Петко Войвода е признат от българи, гърци, че даже от турци - народите, които защитава. Да си припомним думите му: „Няма случай българин или турчин да ме е предал, предавали са ме цинцари и гърци чорбаджии”.

10.

Джузепе Гарибалди след обединяването на Италия и създаването на единна държава, освободена от чуждото потисничество, не е признат като герой. Заминава за Франция, участва във Френско-Пруската война. Избран е за народен представител, но Народното събрание не го признава, защото е чужденец. Напуска и Франция.

Капитан Петко Войвода не е признат от Народното събрание като герой. Таксуват го като разбойник. Някой си народен представител Ранков го нарича “гръцко клефти”. С други думи, България не му оказва подходящия прием. Гонен е и от Княжеството, и от Източна Румелия. Няма смели мъже да го защитят. Лежи в български затвор.

11.

Джузепе Гарибалди е признат за национален герой след смъртта му. Има издигнати множество паметници и мемориален комплекс в центъра на Рим - Хълма на Гарибалди. Народът го е възпял в песни и легенди.

Капитан Петко Войвода е признат за национален герой след смъртта му. Има издигнати 34 паметника, включително и в чужбина - в Рим, Италия, в родното му село Доганхисар, Гърция. Предстои издигането на негов паметник в Киев, Украйна. Народът го слави и възпява в песни и легенди. Обявен е за велик българин през 2008 год. в проучване на Българска национална телевизия.

НИКОЛА ИНДЖОВ

ВГРАЖДАНЕ В ЕВРОПА

На всички българи, но особено на нас, тракийците, знаменитият град Рим подари едно върховно изживяване.

Когато съзряхме на Хълма на гарибалдийците изваян в мрамор нашия герой, апостол и светец Капитан Петко Войвода…

Когато чухме националните химни на България и Италия в негова чест. Когато видяхме държавните знамена на България и Италия, сведени пред него…

Сълзи на вълнение осветиха българските очи и ние почувствахме, че в този тържествен момент - 12 часа на 2 декември 2004 година - Вечният град приема за свой вечен поданик Капитан Петко Войвода!

Вечният град приема името му, така както в средновековното минало хиляди италианци, докоснати от богомилското учение, са продължили до наши дни родовете си с фамилии Булгарини или Булгарели, а десетки поселища и днес напомнят със своите названия оная епоха, останала и в топонимията на Италия.

Вечният град приема неговото дело така, както папа Адриан Втори прие някога донесените от Кирил и Методий църковни книги, написани извън триезичната догма с буквите на нова световна азбука - славянската, и ги обяви за свещени.

Вечният град приема мраморният му облик така, както в базиликата “Сан Клементе” прие нетленния прах на Първоучителя Свети Константин-Кирил Философ и превърна криптата с неговия гроб в едно от светилищата на паметта и духа.

Вечният град приема неговите наследници, сподвижници и продължители така, както прие в дружината на Джузепе Гарибалди беззаветни борци за свобода и човешки правдини от всички краища на Италия и от други народи, най-много българи.

В слънчевия декемврийски ден от историческия хълм се откриваше просторна панорама на Рим и пристигналите от България можаха да обгърнат с поглед прекрасните урбанистични пейзажи в подножието на висотата. Но навярно и паметникът на българина се виждаше от всички знатни точки на италианската столица. От Колизея, от монумента на Ромул и Рем, от фонтана “Треви”, от Площада на републиката…

Трябва да осъзнаем, че чрез мраморното си изваяние Капитан Петко Войдова бе вграден в Европа!

Вграден бе в европейското съзнание за приноса на България в борбите за свобода и човешки правдини. Вграден бе в общото европейско минало като опора на общото европейско бъдеще. Вграден бе във философията на съвременния европейски живот.

На Хълма на гарибалдийците в Рим си мислех, че въздигането на паметника тук всъщност означава начална реализация на нашата идея за Тракия без граници.

Да, премахнати са границите между тракийската кауза и съвременната европейска концепция за общност между народите на стария континент. Тракийската кауза се превръща в част от европейската кауза, която е формулирана по същия начин - Европа без граници, Европа без верски и расови предразсъдъци, Европа без войни и въоръжени стълкновения. Живият капитан Петко Войвода носеше като най-знатни ордени за храброст тридесет и три рани по снагата си. Безсмъртният Капитан Петко Войвода там, сред другите гарибалдийци, насред Рим и в сърцевината на нашия живот, носи на днешните хора посланието, че е вграден в Европа в името на своя народ и своя материк!

ВГРАДЕНАТА ТРАКИЙСКА ПАМЕТ В СТАРА ЗАГАРА

КОМПЛЕКС „ПАРК ТРАКИЯ”

Той се оформи като място на вградената памет за предците ни, отразяващ най-важните периоди от историята на тракийската организация.

Самото наименование на „Парк Тракия” е символ не само на това, че Стара Загора е сърцето на българ­ската част на географския район Тракия. То е най-вече символ на паметта за родните места на тракийските българи от Беломорска и Одринска Тракия - българските земи, останали в Гърция и Турция.

В този парк ние вградихме историческата тракийска памет в:

1.

ПАМЕТНИКА НА КАПИТАН ПЕТКО ВОЙВОДА - националния тракийски герой, определен като „велик българин”, участвал в революционните борби за освобождение на България и Тракия от турско робство.

2.

ПАМЕТНИКА НА НИКОЛА КАИШЕВ - възстановител на опожарена Стара Загора, участник в Илинденско­Преображенското въстание от 1903 г., основател и първи председател на тракийско дружество в Стара Загора.

3.

ПАМЕТНИК „ОДРИНСКА ЕПОПЕЯ” - отразяващ приноса на Стара Загора в обявяването на освободителната Балканска война, участието на 8-ма Тунджанска дивизия при превземането на Одринската крепост на 13/26 март 1913 г. - дата, обявена за „Ден на Тракия”, ден на освобождението на родните земи на нашите деди.

И трите паметника са тематично свързани и оформят „Парк Тракия” като исторически комплекс. Името „Парк Тракия” е дадено през 1999 г. по идея на председателя на Общински съвет - Стара Загора, д-р Богдана Димитрова с решение на съвета при кмет на Община Стара Загора проф. Цанко Яблански. Тракийци с благодарност си спомнят деня на тържествения църковен ритуал и общоградското тържество, поставянето на плочата с надпис „Парк Тракия” и освещаването й от Старозагорския митрополит Галактион. Предстоеше на тракийци този парк да го изпълним със съдържание - с моменти от историята на Тракия и Стара Загора. Сторихме го. Поставихме паметна плоча и в мавзолея Костница. Възстановихме паметната плоча на сградата на Гимназията по архитектура, геодезия и строителство „Любор Байер”. Издигнахме паметник на Димитър Карев в с. Горно Ботево - бежанец от с. Балъкьой, Беломорска Тракия, участник в борбите за освобождението на тракийските земи.

ПАМЕТНИК НА КАПИТАН ПЕТКО ВОЙВОДА

Още не бяха отшумели мащабните чествания на 150-го­дишния юбилей на Капитан Петко Войвода през 1994 г. и у мен се зароди идеята в Стара Загора, разположена в сърцето на Тракия, да се издигне паметник на тракийския герой. Чуха се недоволства: „Какво общо има Капитан Петко Войвода със Стара Загора?”

Мотивирах се на пресконференция, проведена на 17.12.1998 г.:

1.

Всеки трети гражданин на Стара Загора е потомък на тракийски бежанци от Беломорска и Одринска Тракия, закърмени и отгледани със спомена за тракийския герой.

2.

Съпругата на Капитан Петко Войвода - Радка Кравчева, е от Казанлък, и в тази връзка той е посещавал нашия край (Стара Загора и Казанлък, Хасково, Тополовград и др.) и по време на борбата.

3.

Последният библиограф на войводата - Константин Божков, е роден в Стара Загора.

4.

Актьорът Васил Михайлов, пресъздал неповторимо образа на Капитан Петко Войвода в едноименния телевизионен сериал е родом от Стара Загора.

5.

Режисьорът на филма Петър Чернев е от малкото градче Мъглиж, което се намира близо до Стара Загора.

6.

В цялата Старозагорска област, в която живеят много тракийци, няма построен паметник на войводата.

Споделих идеята си с кмета на Стара Загора проф. Цанко Яблански, който беше отворен за инициативи, издигащи престижа на града, чийто стопанин беше той. Това стана в с. Горно Ботево в присъствието на Костадин Карамитрев, председател на Съюза на тракийските дружества в България, при откриването на паметника на Димитър Карев на 26 октомври 1998 г.

Малко след това по решение на Управителния съвет на тракийско дружество „Одринска епопея” беше създаден Обществен комитет за изграждане на паметник на Капитан Петко Войвода с председател проф. Цанко Яблански, в който влизаха и д-р Богдана Димитрова, председател на Общинския съвет, представители на об­ществени организации, общественици, бизнесмени.

Общественият комитет реши паметникът да бъде поставен в „Парк Тракия”. Първата копка на паметника беше направена на рождения ден на войводата 18 декември 1998 г. от Костадин Карамитрев, председател на СТДБ, кмета на Стара Загора проф. Цанко Яблански, ген. Димитър Димитров, командир на Лекопехотна Тунджанска бригада, и моя милост, председател на тракийско дружество “Одринска епопея” - Стара Загора.

Освещаването на мястото бе извършено от Старозагорския митрополит Панкратий. Изграден беше и Оперативен комитет, който оглавих като председател на старозагорското тракийско дружество, заедно със сърцатите потомци на тракийски бежанци Георги Сяров, Тодор Грудев и Кръстьо Янев.

Сумата от 20 000 лв., необходима за изграждане на паметника, се набираше от тракийци бизнесмени, от тракийската общественост и граждани на Стара Загора. Самото изграждане беше съпроводено с много трудности.

Какво се случи?

По предложение на някои общински съветници Общинският съвет Стара Загора от мандат 1995-1998 г. взел решение на мястото в „Парк Тракия”, определено за паметника, тържествено осветено и с вече направена първа копка, да бъде разположена една от веригите за бързо хранене с българско представителство на американската фирма „Макдоналдс”. Членовете на тракийско дружество „Одринска епопея” започнаха протести. Оповестихме пред гражданите и решението на Общинския съвет. Започнахаме да събираме подписи пред Универсалния магазин и в „Парк Тракия”. В тази благородна дейност активно се включиха членовете на младежко тракийско дружество „Капитан Петко Войвода” и на ВМРО - Стара Загора. По време на подписката гражданите изказваха недоумението си и се възмущаваха от скандалното решение на Общинския съвет.

Научили за протестите на тракийците, българските представители на „Макдоналдс” посетиха по своя инициатива Тракийския дом за разговор с мен като председател на тракийското дружество. Запознах ги с нашите аргументи и всичко горепосочено. У тези млади хора вероятно трепна патриотичното, българското и за всеобща изненада оповестиха: „Истината е на ваша страна и ние се отказваме от решението на Общинския съвет. Не желаем по такъв конфликтен начин да влизаме в Стара Загора”.

След разговора с представителите на „Макдоналдс” от името на Управителния съвет на тракийското дружество внесох молба в Общинския съвет, придружена с хилядите събрани подписи от ВМРО и от Младежкото тракийско дружество за отмяна на решението.

А паметникът вече се работеше от старозагорския скулптор проф. Валентин Старчев и неговия син Камен Старчев. Голямо съдействие оказа и Костадин Карамитрев, който неведнъж посещаваше ателието на скулптора в София и следеше за изпълнението на проекта.

Предстоеше Националното честване на 155-годишния юбилей на Капитан Петко Войвода в Стара Загора, когато трябваше да се открие и паметникът.

На сесията на Общинския съвет през септември 1999 г. въпросът беше включен в дневния ред. Присъствах на сесията като вносител на този въпрос. Бях седнала на последния ред в залата. По време на обсъждането на въпроса имаше нападки от някои общински съветници към тракийската организация. Помолих да ми се даде думата, за да защитя организацията, която ръководя, и да изкажа своите аргументи в полза на това да се отмени решението на Общинския съвет относно построяването в парка на заведение към веригата „Макдоналдс” и да бъде издигнат паметникът. Искането ми се постави на гласуване. Общинските съветници решиха да не ми дават думата и пак решиха вместо паметника на Капитан Петко Войвода да бъде направено заведение към верига­та на „Макдоналдс”.

Въпреки това решение аз станах, сама взех думата и се обърнах към общинските съветници:

„Уважаеми господа, срамувам се от вашето решение да не ми дадете възможност да се изкажа. Срамувам се от вашето родоотстъпничество, че предпочетохте не Капитан Петко Войвода, а американската верига „Макдоналдс”. Но на всички заявявам, че паметник на Капитан Петко Войвода в Стара Загора ще има! Само след месец ще се проведат избори за местна власт и на вашето място ще дойдат и седнат родолюбиви българи - старозагорци патриоти, които ще отменят позорното ви решение”.

И напуснах залата. Разочарована отидох в тракий­ското дружество и по примера на Капитан Петко Войво­да в знак на протест закачих черно знаме на Тракийския дом (в момента нямахме черен плат и закачихме черна тракийска престилка, която се вееше дни наред).

Сесията, на която присъствах, беше последна за този Общински съвет. Стара Загора влезе в предизборна кампания за местна власт. Проведе се обща среща на старозагорското гражданство с тримата кандидати за кмет на Стара Загора - д-р Евгений Желев, независим, арх. Иван Иванов от СДС и Драгомир Драганов от ВМРО. И към тримата зададох един и същи въпрос:

„Уважаеми господа, който от вас има честта да ста­не кмет на Стара Загора, ще отмени ли позорното решение на бившия Общински съвет в „Парк Тракия” да бъде построена сграда на „Макдоналдс”, а не да бъде издигнат паметник на героя Петко войвода?”

И тримата кандидати категорично заявиха, че ще отменят решението и че паметник на войводата в „Парк Тракия” ще има.

За кмет беше избран д-р Евгений Желев. Още на първото заседание на новия Общински съвет на 25 ок­томври 1999 г. той предложи на общинските съветници да се отмени решението на предишния Обшински съвет и да се взере решение в „Парк Тракия” на 18 декември 1999 г. да бъде открит паметник на Капитан Петко Войвода, при това да бъде открит от президента Петър Стоянов.

Националните тържества в Стара Загора по случай юбилейната годишнина бяха грандиозни. Дойдоха тра­кийци от цяла България, стече се и цяла Стара Загора.

Над 10 000 се поклониха пред подвига на героя.

По вестниците от онова време четем: „България почете Петко войвода” (в. „24 часа”), „Паметникът беше тържествено открит от президента Петър Стоянов с вълнуващо слово” (в. „Труд”), „Вълнуващи бяха словата на ст. н. с. д-р Костадин Карамитрев и кмета на Общи­на Стара Загора д-р Евгений Желев” (в. „Старозагорски новини”), „Дни и нощи Стара Загора живя с духа на Ка­питана” (в. „Тракия”) и много други.

Присъстваха народни представители, лидери на всички партии и обществени организации, общински съветници. При тържествения военен ритуал под звуците на Военния духов оркестър, след изнесените тържествени слова президентът Петър Стоянов откри паметника. А актьорът Васил Михайлов със слово и песента „Горо ле, горо…” сякаш внесе душа в каменната фигура на героя.

Стара Загора в топла прегръдка прие своя син, героя на Тракия.

Какво се случи след това?

Васил Михайлов обича да напомня: „На Петко войвода никога не му е вървяло”. Така се случи и сега. След грандиозните тържества, след гордостта, която изпитаха старозагорци и потомците на тракийски бежанци, че героят Капитан Петко Войвода най-после дойде в нашия град, че той стана един от нас, че духът му ни върна към една героична страница от новата българска история, след всичко това вандали безотечественици извършиха нещо позорно, неописуемо грозно. ОЩЕ НА ДРУГИЯ ДЕН СЛЕД ОТКРИВАНЕТО НА ПАМЕТНИКА НА 18 ДЕКЕМВРИ, РОЖДЕНАТА ДАТА НА ГЕРОЯ, ВОЙВОДАТА ОСЪМНА БЕЗ РЪКА! ОТКРАДНАХА Я!

Сам Петко войвода много пъти е казвал: „Освен цинцари мен не са ме предавали нито турци, нито българи.” А кой в Стара Загора го оскверни?

Сутринта на 19 декември още не знаех за случая. Към 11 часа беше, помня, неделен ден, вкъщи звънна телефонът. Обади се Диана Атанасова, началник отдел „Култура и вероизповедания” към общината. Попита ме как съм, какво правя. „Почивам - отговорих и аз. - Добре минаха тържествата и възпроизвеждам всичко хубаво, което се случи вчера.” „А знаеш ли нещо друго? - попита ме тя, но плахо, с някаква тревога в гласа, после добави: - Открадната е ръката на Петко войвода!”

Изпуснах слушалката, хванах се за главата, не можех да повярвам, че подобно нещо е възможно. Веднага изхвърчах навън и хукнах към паметника. А около него се събираха хора. Едни плачеха, други недоумяваха.

Това беше срам за нашия град - за една нощ да не опазим спокоен духа на великия българин.

И започнах да превъртам лентата на събитията обратно. Докато не си спомних как първия ден проф. Валентин Старчев монтираше паметника и как тогава около нас се въртяха трима мургави граждани, оглеждаха, разпитваха. Ние мислехме, че се радват.

През нощта на 18 срещу 19 декември, докато тези злосторници пренасяли в кв. „Лозенец” откраднатата ръка, която тежи 50 килограма, съседи ги видели и веднага съобщили в полицията. По този сигнал още на сутринта ръката беше намерена неповредена и беше прибрана от служителите на МВР в Стара Загора.

Случаят с откраднатата ръка като мълния се разнесе навсякъде по България. Националните и местните медии предаваха: „Открадната е ръката на Капитан Пе­тко Войвода в Стара Загора!” Цялата страна беше потресена. Но… хвала на съседите за тяхното гражданско поведение!

След седмица ръката отново беше монтирана от проф. Валентин Старчев, а край паметникът бе поставено осветление от Електроразпределение - Стара Загора, с активното съдействие на инж. Стефан Заманов и Младен Тасков, членове на тракийско дружество „Одринска епопея” и потомци на бежанци.

Споменът за Капитан Петко Войвода ще продължава да буди интерес и да вълнува въображението на всички българи. За героизма и подвизите на войводата черпим познания от биографите, негови съвременници - Христо П. Константинов, Филип Симидов и др.

Старозагорското гражданство е особено въодушевено, че последният му библиограф е старозагореца Константин Божков. Той е бил в близък контакт с Войводата и е търсил приятелството му, за да откопчи нещо от самия него. Знае се, че Войводата не е бил словоохотлив, особено що се отнася до неговото минало.

В книгата на Кирил Бакърджиев и Мария К. Бакърджиева „Доган Хисар градец” четем:

„Преди да замине за Варна, К. Божков, който живеел в Русе, бива изпратен от двамата стари войводи Филип Тотю и Христо Македонски. Те изпратили по Божков много поздрави на Капитан Петко Войвода, Божков попитал: „Кой е този войвода?” А Христо Македонски му отговорил: „И ние сме войводи, но Капитан Петко е голям войвода. Ние на Петка шапка сваляме.”

Този родопско-тракийски герой не бе познат на българите. Той живееше в съхранената памет на бежанците от Беломорска и Одринска Тракия и техните потомци и на населението на Родопа планина. Неговите дела и подвизи и борбата му за освобождение на Тракия станаха достояние на съвременните поколение чрез едноименния филм на народния писател Николай Хайтов от с. Яворово, Смолянско. Образа на Капитан Петко Войвода пресъздаде народният артист Васил Михайлов.

Случайно ли е, че съдбата отреди на Николай Хайтов и Васил Михайлов да популяризират по един великолепен начин този родопски народен герой? Определено казано - не! Николай Хайтов е син на Родопите. Героите на неговите разкази са взети от родната му планина. Познава техния автентичен бит, култура, език. Слушал е от бащи и деди за прославени хайдути, пазели планината и планинците. Слушал е легенди за Петко войвода и не една народна песен, възпяваща юнашките му подвизи.

А какво да кажем за Васил Михайлов? По произход той е потомък на тракийски бежанци от с. Мараешки, Беломорска Тракия, населено с българи, слезли от Родопите в равнината. Закърмен е с героичните дела на техния Капитан Петко Войвода. Васил Михайлов разказва, че баща му, преди да умре, е мечтаел той, синът му Васил, да изиграе роля на голям войвода като Петко. „Но баща ми - споделя Васил Михайлов, - не можа да доживее и да ме види в ролята на Капитан Петко Войвода.”

От едноименния филм станаха достояние на съвременните българи част от подвизите на героя. Неговите биографи са оставили интересни исторически справки, взети от самия герой, на които и ние днес се опираме.

Но цялостно живота на войводата не е проучен и анализиран и не е дадена историческа оценка на делата му. Не е проучен престоят му в Египет, Александрия, Франция и Италия. Оттук-насетне имат думата историците.

СТАРОЗАГОРЦИ БЯХА ПЪРВИ

„БЯХМЕ ПЪРВИ, КОИТО СЕ ПОКЛОНИХМЕ НА ВОЙВОДАТА ЗА 150 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО МУ. КАЗВАМ ПЪРВИ, ЗАЩОТО И АЗ СЪМ СТАРОЗАГОРЕЦ И ТРАКИЕЦ.”

Тези думи записа в летописната книга на тракийското дружество “Одринска епопея” - Стара Загора, актьорът Васил Михайлов.

Той е роден в Стара Загора. Син е на тракийски бежанци от с. Мараш, Беломорска Тракия. Гордост е за нашия град и за потомците на тракийските бежанци, че той пресъздаде така талантливо в киното образа на Капитан Петко Войвода. Гордост за нас е и Неделчо Чернев - режисьорът на телевизионния сериал, който също е роден в Старозагорския край, в с. Мъглиж. Той не е от тракийско потекло, но е човекът, който извади на бял свят подвига на забравения и непознат за българския народ герой, за което тракийци му благодарим. С образа на Капитан Петко Войвода, който Васил Михайлов и Неделчо Чернев изградиха, те двамата влязоха в душата на всеки българин.

Във връзка с честванията на 150-годишнината от рождението на Капитан Петко Войвода в Стара Загора бе създаден Общограждански комитет, оглавен от кмета Антон Андронов, със съдействието на Цветана Джамджиева, председател на Общинския съвет. Съпричастни на честването бяха и всички патриотични движения и политически партии в града. Главен инициатор и организатор бе тракийското дружество.

На 27 април 1994 г. се проведе тържественото освещаване на улицата „Капитан Петко Войвода”, която минава покрай Била и Руския пазар. Валеше пороен дъжд. Организаторите не бяха предвидили тук да говорят гостите от Централното ръководство на СТДБ, нито творците на филма. Но в един момент дребна женица с тъмна забрадка се приближи до Васил Михайлов и рече:

- Сине, аз съм от Фере, Беломорска Тракия, близо до родното село на Капитан Петко Войвода Доганхисар, дай да ти целуна ръката!

- Бабо как ще ми целунеш ръката, аз трябва да целуна твоята! - отговори Васил Михайлов.

- Сине, кажи няколко думи, искам да те чуя!

През целия си живот на бежанка тя вероятно е носела в себе си образа на Капитан Петко Войвода, живяла е с него и сега той за нея беше възкръснал, беше жив днес, в деня на Велика сряда.

Васил Михайлов взе микрофона и започна да разказва:

“На Капитан Петко Войвода никога не му е вървяло. Така е и днес. Ето дъждът не спира. Нашата къща беше на тази улица и тук по дерето с моите другари играехме на апаши и стражари. Детството ми е минало тук. И каква щастлива случайност точно тази улица да се преименува на името на Войводата”.

Беше предвидено да се проведе голямото шествие с плакати и знамена с лика на Капитан Петко Войвода, начело с музиката по цялата централна улица “Цар Симеон Велики” до залата за тържественото общоградско събрание, в което да участват домакини и гости. Но дъждът попречи.

Срещата с режисьора на телевизионния сериал „Капитан Петко Войвода” Неделчо Чернев и актьора Васил Михайлов започна с трепет и вълнение.

Сцената на голямата зала на кино “Комсомол” бе украсена с големи четириметрови плакати с лика на Капитан Петко Войвода. Хилядната зала беше малка да побере поклонниците на Войводата. По амфитеатралните стълби бяха насядали хора, имаше стотици правостоящи. От 10 ноември 1989 г. насам не се помнеше да е ставало такова голямо по масовост, интерес и родолюбиво настроение събитие.

С хляб и сол по стар български обичай и с песента „Петко льо, капитанине…” облечени в типичните красиви тракийски носии потомки на тракийски бежанци посрещаха гостите. Песента се поде от цялата зала.

Слово за личността и делото на Капитан Петко Войвода произнесе писателят тракиец Никола Инджов. Старозагорската публика бе силно впечатлена от националните прояви, които предстояха да се провеждат през юбилейната за тракийския войвода година, за което говори Костадин Карамитрев. Затвърди се общото разбиране, че СТДБ е стъпил здраво на земята, че ще защитава тракийската кауза и ще утвърждава и за в бъдеще българщината, ще поддържа буден българския дух чрез спомена за подвига на героите.

Старозагорци за първи път се срещаха с режисьора на филма Неделчо Чернев, който сподели:

„Не знаех, че съществува такъв български войвода. Мечтаех да направя филм за велик българин. Когато прочетох книгата на писателя Николай Хайтов „Хайдути”, образът на Капитан Петко Войвода ме развълнува. Свързах се с Николай Хайтов и му казах, че на всяка цена трябва да направим филм за този войвода…”

Режисьорът продължи да разказва как с писателя посетили много места, свързани с дейността на Войводата. Даже ходили в родното му село Доганхисар в Гърция.

„Разпитвахме населението знаят ли нещо за Капитан Петко Войвода, чували ли са нещо за него. Чувстваше се, че знаят много неща, но не смеят да продумат дума българска, макар че бяха българи. Гърлото им се пълнеше със сълзи и те преглъщаха от мъка…”

Тук Неделчо Чернев се разчувства, гърлото му се сви, просълзи се и след малка пауза продължи:

„Много турски, гръцки, английски, италиански документи преровихме, проучихме, в тях открихме доста неща за нашия войвода. Започнахме работа - събиране на реквизит от хората по тези краища, скътани престилки, мъжки и женски носии, забрадки. Хората казваха: „Вземете, вземете, щом е за наш Петко!”. На няколко пъти някой открадваше калпака на Петко с лъвчето”.

Той сподели и радостите при създаването на филма, и трудностите, причинени им от тогавашните големци:

„След излъчването на филма по телевизията получавах много писма от зрители. В едно от тях жена споделя, че когато предстояло излъчване на филма вечер по телевизията, през деня тя почиствала стаята, слагала цветя за Капитан Петко Войвода, че ще й дойде на гости, ще влезе в нейния дом”.

Режисьорът разказва за брат си актьора Петър Чернев, който игра Турчев, за неприятностите, които тази роля навлякла на него, на децата му и на цялото му семейство.

С тревога Неделчо Чернев постави въпроса пред СТДБ и лично пред Костадин Карамитрев да се иска обяснение от властите защо тази година при тържествената проверка заря на 3 март не бе споменато името на Капитан Петко Войвода. Изказа също възмущение от Българската национална телевизия относно повторното излъчване на сериала през февруари тази година:

„Това от страна на телевизията беше просто отбиване на номера - излъчването стана в най-негледаното време”.

И завърши:

„Искам да се намерят 240 Капитан-Петковци депутати да седнат в този парламент!”.

С бурни ръкопляскания беше посрещнат старозагорецът, нашият съгражданин Васил Михайлов, който бе изиграл ролята на главния герой на филма. С вълнение и широка усмивка той сподели:

“Баща ми е роден в с. Мараеш, Беломорска Тракия. Били са 13 братя и сестри. Почина на 60 години. В дните преди смъртта си ми каза: „Ти върви, твоята работа е такава, че не можеш да седиш тук”. Той мечтаеше да играя роля на народен герой, но не дочака да ме види като Капитан Петко Войвода. Имам 40 първи братовчеди от Беломорска Тракия. Седем от тях са загинали във войната при превземането на Одрин през 1913 г.

Моята фамилия е Чинарови, Михаил е прадядо ми. През 1913 г. баща ми, като дете, бяга със семейството си. Бил е болен от малария. Заразил се е от мътната вода, която са пили от Арда. Той ме е научил да не деля хората на българи, турци, гърци, арменци”.

И в тази връзка актьорът добави:

„Ние с Николай Хайтов спорихме какъв е Капитан Петко Войвода - родопчанин или тракиец. Стана една булка, намеси се в спора: „Не се карайте, той е българин”. Каза още: „След Освобождението повечето от войводите и борците за свобода се устроиха, отвориха кафенета, кръчми, търгуваха. Стефан Стамболов подаде кокала и на Капитан Петко Войвода, предложи му да стане областен управител, но той отказа. Рядко има такива хора като него. Затова го обикнах. В името на идеята за справедливост той написа на черното знаме „Те погребаха България!”.

В Хасково бях артист и там ми провървя. Често гледах паметника на Капитан Петко Войвода и се чудех, че хем е капитан, хем е войвода. Обещал съм в Хасково една среща на екипа, който засне филма…”.

Васил Михайлов съобщи за една анкета на в. „Труд”, правена преди години - „Посочете 10-те български герои, които познавате!” Анкетираните подредили героите така: Христо Ботев, Васил Левски, Капитан Петко Войвода… и на осмо място - Васил Михайлов.

Актьорът подчерта още:

„Благодарение на филма Стефан Стамболов за първи път бе признат като голям държавник. Имаше настроения тогава да се изхвърли от филма, но ние го запазихме”.

Честването на юбилея в Стара Загора подхрани родолюбието на старозагорци. В едно и също време в града се провеждаха още две културни прояви - 100 години от рождението на Христина Морфова и концерт на цигуларя Димо Димов. Но това не попречи на хиляди тракийци да се поклонят пред паметта на Войводата.

Оценката ми като организатор и ръководител на това събитие беше отлична.

Отзвукът в средствата за масова информация беше голям. Радио Стара Загора и почти всички местни вестници на първите си страници отбелязаха събитието. Но най-голямо беше признанието на гражданите на Стара Загора, на тракийците бежанци и техните потомци. Това, за което хората жадуват днес, във време на духовна криза - българщината, тракийското дружество в Стара Загора можа да им го даде. Паднаха идейните прегради. Капитан Петко Войвода сближи всички, които милеят за България.

ПАМЕТНИК НА НИКОЛА КАИШЕВ

Кой е Никола Каишев? Участник е в Илинденско-Преображенското въста­ние от 1903 г., както и основател на тракийско дружество „Одринска епопея” в Стара Загора. За подробности от неговата биография се позовавам на автобиографичната справка, която ни дава Светлана Г. Кузманова-Захариева, внучка на Никола Каишев. Тя е родена в Стара Загора. Завършва Френска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Работи в Българската външнотърговска банка в София и посолството на Иран като преводач и завеждащ протокола на посланика на Иран в България, а по-късно - в Бюрото за обслужване на дипломатическия корпус в МВнР.

Какво разказва Светлана Г. Кузманова-Захариева?

Никола Каишев е потомък на стар български род, корените на който са от Беломорска Тракия. Според преданието основателят на рода се казвал Ангел и се за­нимавал с овчарлък. Наричали го Каиша и постепенно прякорът се превърнал във фамилно име.

Никола Петков Каишев е роден на 15 февруари 1863 год. (стар стил) в с. Чокманово, Ахъчелебийска околия (днес Смолянска област), от православни родители Петко Николов Каишев и Добра Николова.

Баща му е бил абаджия, заможен и просветен човек. Семейството е будно, настроено патриотично, с ясно съзнание, че трябва да изучи децата си. Атанас, най-малкият му брат, завършва Генералщабна военна академия в Санкт Петербург, Русия, стига до чин генерал, същевременно е професор по тактика на бойните действия в Генералщабната академия в София. Бил е народен представител. Негов син е световно признатият български физико-химик акад. Ростислав Каишев, създател на теорията за растежа на кристалите.

Никола Каишев завършва основното си образование във Варна, Държавната класическа гимназия в София, Софийската инженерна межова (геодезическа) школа, като показва неизменно отличен успех. По-късно завършва Инженерна школа по пътно строителство към Държавния университет в Санкт Петербург, Русия. Специализира железопътно строителство във Виена. Говори свободно няколко езика.

През 1886 г. се установява в Стара Загора и свързва съдбата си с града. Постъпва на работа в Държавната окръжна архитектурна служба. Още на следващата 1887 г. е назначен за неин ръководител и „нему е било възложено проектирането и ръководството на всички държавни сгради и постройки”, се казва в запазен до днес документ. Дълги години заема длъжността окръжен инженер.

ПЛОД НА НЕГОВИЯ АРХИТЕКТУРЕН ГЕНИЙ СА ПРОЧУТИТЕ СТАРОЗАГОРСКИ ПРАВИ УЛИЦИ. ПО НЕГОВИ АРХИТЕКТУРНИ ПЛАНОВЕ СА ИЗГРАДЕНИ СТОТИЦИ ОБЩЕСТВЕНИ И ЧАСТНИ СГРАДИ - ЦЪРКВИ, УЧИЛИЩА, КЪЩИ, ФУРНИ И ПР. В ГРАДА НА ЛИПИТЕ. Осъществява и редици архитектурни проекти в Бургаски окръг.

По негови проекти и под негово ръководство са изградени държавно първокласно шосе Стара Загора - Нова Загора; държавно второкласно шосе Казанлък - Нова Загора; държавно шосе Чирпан - Стара Загора; държавно първокласно шосе Твърдица - Елена и още много други. По негови проекти и под негово ръководство са изградени мостовете по държавното шосе Стара Загора - Старозагорски минерални бани; 18 моста и водоскоци по държавното шосе Стара Загора - Нова Загора; 4 моста по шосето Чирпан - Казанлък.

Уникални по замисъл и строеж са мостът на река Марица при с. Скобелево с 24 отвора по 10 метра единият, трите големи сводови моста и подпорните стени на Дервенския боаз (Змейовския проход) по държавното шосе Казанлък - Стара Загора. Освен това построява 15 други моста и водоскоци по същото шосе, 4 моста по държавното шосе Чирпан - Скобелево, както и всички подпорни стени, мостове и водоскоци по държавното първокласно шосе Нова Загора - Твърдица - Елена. Снема и начертава ситуационните планове на 60 държавни, общински и частни гори, реки, пасища, местности и др. за държавни и частни нужди. Негови са регулационните планове на две железопътни гари, утвърдени с указ, и на три села.

В документ, издаден на инж. Никола Каишев от Министерството на държавните сгради, пътищата и съобщенията, се казва:

„В деветнадесетгодишното си служене, освен, че не му е била правена никаква забележка, ами е бил награден с орден „Св. Александър” VІ-а степен по особено благоволение за усърдна служба. Той се е показвал всякога вещ в работата си, опитен, самостоятелен, точен и акуратен”.

И нека добавим една любопитна подробност. Възпитаниците на Инженерната школа по пътно строителство към Държавния университет в Санкт Петербург, бъдещите инженери при завършването си полагат клетва, по силата на която при извършването на първите проби на построените от тях окачени конструкции (мостове, виадукти и др.) са били задължени да стоят под тях, за да понесат първи последиците, ако строителството им се окаже калпаво. Инж. Никола П. Каишев, родопчанинът с горд и смел дух, при изпробване с товари стои с високо изправена глава под сводовете на всички по­строени от него мостове, дори и с цялото си семейство. Впечатляваща е неговата гражданска позиция. Той никога не забравя, че родният му край е още под турско робство и безрезервно подпомага националноосвободителното движение в Средните Родопи. Има съхранени документи за участието му в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание. Доброволец е в Македоно-Одринското опълчение през Балканската война. Участва и в Българо-сръбската война. За проявена доблест в двете войни е награждаван с ордени и медали.

И още нещо за Никола Каишев. Една негова черта не може да бъде подмината с мълчание. Това е благотворителността. Като заможен, благороден и вярващ във вечността на душата човек освен своите деца той е отгледал, изучил и осигурил още четири сирачета. Едно от тези деца е отгледано от семейството му като негов син.

Когато се задомява, Никола Каишев му отделя половината от личния си двор в Стара Загора и му построява скромен дом.

И още един случай. Никола Каишев и Христаки Мечев, дядото на съпруга ми, са били големи приятели и съратници. Сбирките на организаторите на Илинденско-Преображенското въстание в Стара Загора са се про­веждали в кръчмата на Христаки Мечев. Но Христаки Мечев рано си отива от този свят и оставя единствения си син Иван Христов Мечев кръгъл сирак. Никола Каишев полага бащински грижи при отглеждането и възпитанието на Иван Мечев, който по-късно става директор на радио Стара Загора. След години Никола Каишев със същата обич се отнася и към децата на Иван Мечев - Христо, Богдан и Здравко, които с детска неподправеност ще го имат за свой роден дядо.

Никола Каишев прави щедри дарения и на читалището в родното си село Чокманово. Читалището, училището и площада пред тях са изградени върху имот, дарен за целта от Никола Каишев. Той дарява и цялата си библиотека, за да бъде включена в читалищния фонд.

През 1953 г. трагично, при нелеп инцидент и след три дни борба за живот Никола Каишев си отива от този свят.

За приноса му в изграждането на Стара Загора, за неговата богата обществено-организационна дейност и най-вече като основател на тракийско дружество „Одринска епопея” предложих на Управителния съвет по случай 100-годишнината от създаване на дружеството той да бъде удостоен посмъртно от Общински съвет Стара Загора със званието „Почетен гражданин на Стара Загора”.

По случай 100 години от Илинденско-Преображенското въстание предложих и тракийското дружество „Одринска епопея” издигна паметник на Никола Каишев, който днес е поставен в „Парк Тракия” редом с паметника на Капитан Петко Войвода, чийто съвременник и сподвижник е бил приживе.

Тържествата по откриването на паметника се проведоха на 6 август 2003 г., в деня на 100-годишнината на Илинденско-Преображенското въстание. Те започнаха с тържествена литургия в храм „Св. Богородица”, отслужена от Старозагорския митрополит Галактион.

По-късно в градина „Тополите” бе открит паметни­кът на Никола Каишев. Гости на тържествата бяха кметът на Стара Загора д-р Евгений Желев, депутати, представители на обществени организации и граждани. Присъства и внучката на Никола Каишев Анна Кузнецова, която благодари на Община Стара Загора и тракийско дружество „Одринска епопея” за това, че увековечихме името на Никола Каишев и неговия принос към Стара Загора и региона. Стотици граждани бяха приветствани и от кмета на Стара Загора.

Паметникът бе осветен със заупокойна молитва от митрополит Галактион. Под звуците на Градския духов оркестър се поднесоха венци и цветя от Община Стара Загора, от старозагорското тракийско дружество, от гражданството.

Надвечер на площада пред общината празничният ден завърши с тържествен концерт с участието на Фолклорен ансамбъл „Гоце Делчев” - София, и Веселин Маринов. Хиляди старозагорци, съпричастни към Илинденско-Преображенското въстание, изпълниха площада. Всички пееха заедно с ансамбъла и Веселин Маринов.

Това беше своеобразна кулминация на всички тържества, посветени на юбилея.

Стара Загора все още е длъжница на Никола Каишев. Днес в нея няма улица или площад, които да носят неговото име - името на възстановителя на опожарена Стара Загора, името на човека, който е планирал и изградил толкова улици, който е построил толкова об­ществени сгради в града.

ПАМЕТНИКЪТ НА ДИМИТЪР КАРЕВ В ГОРНО БОТЕВО

През 1998 г., във връзка с 85-го­дишнината от разорението на тра­кийските българи, в с. Горно Ботево беше открит паметник на Димитър Карев - будителя, тракийския бежанец, роден в с. Балъкьой, Беломорска Тракия.

Защо в с. Горно Ботево?

Интересно откритие направих при посещение при кмета на селото Тодор Атанасов през 1996 г. Още с влизането в кабинета му ме посрещна голям портрет на Капитан Петко Войвода, поставен на челно място. Попитах, приятно изненадана, защо не си поставил портрет на Ботев или Левски, а си предпочел портрет на Капитан Петко Войвода.

Отговори ми: „Това село е заселено от тракийски бежанци. 450 къщи има в селото. В 350 от тях живеят потомци на бежанци и то - от едно село, с. Балъкьой, Беломорска Тракия”. Членовете на местното тракийско дружество пък ми казаха, че само в 20-30 къщи от селото не живеят наследници на балъкьойци.

Този факт породи у мен идеята, като председател на Регионалния съвет на тракийските дружества в Стара Загора, да организираме национална земляческа среща на потомците на тракийските българи от с. Балъкьой в годината на 100-годишния юбилей на Съюза на тракий­ските дружества в България и построяването на паметник на бежанеца Димитър Карев.

Тази идея се осъществи на 16 ноември 1996 г. На срещата присъстваха потомци на балъкьойци от Нова Загора, Димитровград, Хасково, Ямбол, Стара Загора и др. селища на България.

По това време ми хрумна и друга идея. Защо една от улиците на селото да не бъде кръстена на беломорското село Балъкьой - за да остане жива паметта, за да остане в съзнанието на потомците името на родния край на техните бащи и деди, за да се запази жива истината за съществуването на едно чисто българско село в Беломорска Тракия.

Направих писмено предложение пред Общински съвет Стара Загора, което бях съгласувала с кмета на Горно Ботево и местното тракийско дружество, името на ул. „Роза” в селото да бъде преименувана на ул. „Балькьой”.

С решение на Общинския съвет през 1996 г. улицата беше преименувана. На националната земляческа среща свещеника Иван Бояджиев от Стара Загора, бежанец от гр. Фере, Беломорска Тракия, извърши освещаването на новото име на улицата, съпроводено с църковен водосвет. Гости бяха председателят на Съюза на тракийските дружества в България Костадин Карамитрев, доц. Атанас Щерев, внук на Димитър Карев, член на Върховния комитет на СТДБ, майка му Мария Щерева и сестра му Дияна Щерева.

Беше представена книгата на Димитър Карев „Един кът от Беломорска Тракия - Балъкьой”, издадена със средства, дарени от тракийско дружество „Одринска епопея”, подпомогнато от тракийско дружество в Ямбол с председател Михаил Вълев. За книгата говори доц. Атанас Щерев.

На земляческата среща тракиецът Петко Петков също даде идеята да бъде построен паметник на Димитър Карев. Тази идея прегърнах и реализирах на дело.

Автор на паметника е Тодор Вълчев, потомък на бежанци от Беломорска Тракия. Паметникът е изработен от гранит от кариерата на с. Гранитово, Тополовградско, спонсориран от тракийско дружество „Одринска Епопея”. Цялостната организация при построяването на паметника от неговото проектиране до откриването беше дело на тракийско дружество „Одринска Епопея” със символични дарения от членове на тракийското дружество в с. Горно Ботево.

Паметникът бе готов към 24 октомври 1998 г. в навечерието на Димитровден, когато проведохме и голям национален тракийски събор. Гости бяха Костадин Карамитрев, кметът на Стара Загора проф. Цанко Яблански, председателят на Общински съвет Стара Загора Богдана Димитрова, дъщерята на Димитър Карев - Мария Щерева и внуците - доц. Атанас Щерев и Диана Щерева.

При организацията на събота активно се включи и председателя на Тракийското дружество в с. Горно Ботево Димитър Маджаров. Открих събора като председател на Регионалния съвет на Тракийските дружества в Стара Загора, а паметникът откриха Костадин Карамитрев, проф. Цанко Яблански и доц. Атанас Щерев. Панахида за загиналите тракийци отслужи Сливенския митрополит Арсений в съслужение на свещеници от Старозагорската митрополия (дядо Панкратий беше починал).

И от 1996 г. до днес този събор се превърна в традиция в навечерието на Димитровден (именния ден на Димитър Карев) в с. Горно Ботево да се провежда регионален тракийски събор, който се утвърди и като празник на селото.

Кой е Димитър Карев?

Роден е през 1886 г. в с. Балъкьой. Завършил Одринската мъжка педагогическа гимназия, след което станал учител в родното си село. Веднага става активен участник в просветната и църковна дейност на селото. От малък се включва в революционните борби, по време на Илинденско Преображенско въстание излежава в Одринския затвор присъда от турските власти. След насилственото прогонване на българите от Беломорска Тракия през 20-те години на XX век Димитър Карев заедно със семейството си и двете си деца Карчо и Мария се преселва в България. След известно скитане по села и градове семейството му се установява в Стара Загора. По думите на дъщеря му Мария, мъката по родния край никога не го напуска. Много често той бил гост на своите съселянин от Балъкьой в с. Горно Ботево. Всички тези бежанци го познавали и уважавали като човек с висок интелект и култура, с много знания и били съпричастни към написването на книгата му за с. Балъкьой.

Затова днес жителите на селото с одобрение приеха идеята за построяване на паметник на Димитър Карев тъкмо в с. Горно Ботево.

ПАМЕТНИК „ОДРИНСКА ЕПОПЕЯ”

2008 година. Тракийската организация честваше 95-годишнината от Одринската епопея. По този повод излязох с предложение пред Управителния съвет на тракийското дружество в Стара Загора за построяване на паметник с наименование „Одринска епопея”.

Мотивите:

1.

Стара Загора е тясно свързана с военните събития на България от началото на ХХ век. Оттук са се ръководели бойните действия по време на Балканската война.

2.

8-а Старозагорска тунджанска дивизия, 12-ти Старозагорски пехотен балкански полк и 23-ти пехотен Шипченски полк пряко участват при превземането на Одринската крепост на 13/26 март 1913 г.

3.

Старозагорското тракийско дружество носи името Одринска епопея в чест на голямата победа на българската армия край Одрин.

4.

Изминали са 95 години оттогава, а в града няма паметен знак, който да разказва на поколенията, че през 1912 и 1913 г. вниманието на целия свят е било насочено към Стара Загора, че тук са се стекли журналисти от всички краища на света, за да изпращат новини до всички световни средства за масова инфорвация за хода на Балканската война. Тук са били Главната квартира и Генералният щаб на Българската армия по време на войната.

Така мотивирана, доведох решението на Управителния съвет до знанието на кмета на Стара Загора проф. Светлин Танчев, който с голямо задоволство прие идеята и даде път за нейното реализиране. Последва среща със зам.- кмета по строителството проф. Димитър Динев, който, като строителен инженер, прецени значимостта на идеята за нашия град и още в момента реши и Община Стара Загора да участва финансово в построяването на паметника и то с немалка сума. Това беше една голяма изненада за мен. Но най-важното беше, че, чрез построяването на паметника, след 95 години славата на Стара Загора ще възкръсне.

С немалка сума за издигането на паметника участва и Съюзът на тракийските дружества в България.

Изпълнението му се възложи на скулптура Тодор Тодоров, потомък на тракийски бежанци. Той изработи проект - макет, който бе обсъден и приет от Художествения съвет към Община Стара Загора на заседание през януари 2008 г. Горната част на паметника щеше да представлява жертвеник, който да се пали по време на чествания; постаментът щеше да бъде поставен върху площ, изобразяваща медала за храброст; на лицевата страна на паметника щеше да бъде излят от бронз медала за храброст, връчван на българските войници и офицери, проявили героизъм по време на Балканската война. Монументът щеше да се състои от седем каменни елемента с общо тегло над десет тона и височина три и половина метра.

Елементите от гранит бяха обработени от скулптура в с. Гранитово, каменната кариера на Тополовградско. Активно участие за превоза на каменните блокове оказа Димитър Бишев, член на Тракийското младежко дружество и баща му Ангел Бишев, син на ветерана юрист Димитър Бишев. Те оказаха незаменима помощ и при монтажа на самия паметник. Своята съпричастност при строителството на паметника през цялото време проявяваха Георги Димитров, председател на Тракийското младежко дружество, и Цанко Атанасов, негов организационен секретар.

Монтажът на паметника се извърши на 25 март 2009 г. и само за едно денонощие с активното съдействие на зам.- кмета на Община Стара Загора Белчо Белчев мястото на паметника беше облагородено с новозасадени храсти и цветя, постави се и подходящо осветление.

По субективни причини, нямащи нищо общо с тракийското дружество и Община Стара Загора, паметникът вместо през март 2008 г. беше открит на 26 март 2009 г. Месец преди откриването на паметника с разрешение на Регионалния инспекторат на образованието във всички училища на града в часа на класа беше изнесена беседата на тема: „Чудото на България през ХХ век” - 26 март Ден на Тракия, Ден на Одринската епопея. И с това се обяснява масовото присъствие на ученици при тържественото му откриване.

Още в ранния следобед на 26 март 2009 г. „Парк Тракия” се изпълни с граждани, потомци на бежанци, гости на града от тракийските дружества в региона, и много млади хора. Почетните военни роти бяха заели местата си, десетки национални и тракийски знамена се вееха гордо край неоткрития паметник, носени от младежи от Тракийското младежко дружество в Стара Загора.

Под звуците на военната музика тържествено с военен ритуал беше посрещнат министърът на отбраната Николай Цонев, придружен от началника на Генералния щаб ген.- полк. Златан Стойков и бригаден командир на Втора лека пехотна бригада Ангел Главев. Официални гости на тържествата бяха и кметът на града проф. Светлин Танчев, Костадин Карамитрев, председател на СТДБ, зам.- кметове, общински съветници, лидери на политически партии и обществени организации, директори на училища и др.

След кратко слово под звуците на военни фанфари паметникът беше открит от министъра на отбраната. Платното падна и блеснаха думите на ген. Георги Вазов, изписани на паметника:

“Днес вие покрихте България със слава, а нашата армия - с лавров венец! Светът има да се чуди на вас, доблестни синове на България… Гордея се, че съм ваш началник! Гордея се, че съм българин!”.

Тържествено прозвуча националният химн „Мила родино” и с наведени глави гражданството се поклони пред подвига на героите от Одринската епопея. Прочувствени приветствия бяха поднесени от Костадин Кара­митрев и кмета проф. Светлин Танчев. Лумнаха и факлите край новооткрития паметник, като в същия момент две колони със запалени факли се отправиха към паметниците на Капитан Петко Войвода и Никола Каишев.

Дълга беше колоната за поднасяне на венци и цветя: от Съюза на тракийските дружества в България, Община Стара Загора, Министерството на отбраната, тракий­ските дружества от региона, от организации, партии, училища и граждани.

Изпълненията на хора при Тракийско дружество „Одринска епопея” и Професионален хор „Средногорски звуци” при Туристическо дружество „Сърнена гора” в Стара Загора се сляха с ехото от песните „На стража синове тракийски”, „Ясен месец”, „Хубава си татковино” и „Питат ли ме де й зората”.

Тракийци от Стара Загора и региона съпреживяха един момент от историята на България, момент на величие и слава и се поклониха пред подвига и саможертвата на предците си. Те доказаха, че нищо не е забравено, че поколенията помнят делата им.

ТРАКИЙСКА ПАМЕТНА ПЛОЧА В МАВЗОЛЕЯ КОСТНИЦА

Беше 17 септември 1993 г. Тържественият звън на камбаните на историческата църква „Св. Троица” оповести едно изключително събитие. В дните на разорението на българите от Одринска и Беломорска Тракия, тракийци от Стара Загора се събраха в двора на Мавзолея костница, едно свято място, където са съхранени костите на 2 500 старозагорци - жертви от опожаряването на града през 1877 г.

Наближаваше 5 октомври - Денят на Стара Загора. Ние, тракийци, решихме да свържем този ден с още едно родолюбиво събитие - откриването на възпоменателна плоча тук, в Мавзолея костница, в памет на дедите ни и полагане на пръст от родните им места. Защо тъкмо тук?

Защото през 1877 г. Стара Загора гори. През 1913 год. горят градове и села в Одринска и Беломорска Тракия.

През 1877 и 1913 г. турският ятаган посича хиляди и хиляди българи от Стара Загора, от Одринска и Беломорска Тракия. Трагични събития, отдалечени във времето, но извършени от един и същи поробител, с едни и същи последствия за изстрадалото население.

През 1877 г. озверелите пълчища на Сюлейман паша подлагат старозагорци на страшни изтезания, като под­палват града, който изгаря до основи. Безпомощните жители търсят защита в църквата „Св. Троица”, единствена останала след пожарищата. Храмът не успява да защити Божиите чада. Над 2 500 старозагорски граждани са посечени от турците в тази църква. На тези мъченици признателна Стара Загора издигна величествен паметник, а част от костите на убитите се съхраняват в Мавзолея костница.

В дните на 80-годишнината от разорението на тракийските българи старозагорското тракийско дружество организира екскурзия до родните места на нашите предци. Посетихме в с. Булгаркьой, родното място на 97-годишния Коста Динков, свидетел на големите жестокости, причинени от турците в това село. Посетихме с. Османли, родното място на 95-годишния Атанас Василев. Тогава той е бил на 14 години и е очевидец на случилата се с неговото село трагедия. Посетихме с. Еникьой, родното място на бившия председател на тракийското дружество Младен Чакъров. И тримата ветерани участваха в това пътуване и отново видяха родните си села.

Посетихме и бойните полета от времето на Балканската война край Люлебургас, Бунархисар, Лозенград, където стотици български бойци са пролели кръвта си за освобождението на нашата родна Тракия.

От всички посетени места донесохме в България по шепа свещена пръст. Тази пръст трябваше да се постави на свято място. Предложих на Управителния съвет на тракийското дружество да бъде изработена и паметна плоча. Издирих тракиеца каменоделец Христо Христов, който направи плочата безвъзмездно като дарение в памет на дядо си, загинал при превземането на Одринската крепост през 1913 г.

Но умувах къде в Стара Загора трябва да бъде поставена тази паметна плоча с донесената пръст от род­ните места на дедите ни, за да ги почетем по достойнство. Посетих Старозагорския митрополит Панкратий. Помолих го да ни разреши да я поставим в двора на Мав­золея костница като най-подходящо място в Стара Загора. Изтъкнах горепосочените мотиви. Той ме погледна с умиление и рече: „Дъще, вие, тракийци, цял живот сте били бежанци и сега в Божий храм ли да бъдете отвън като изпъдени. Не! Паметната плоча със свещената пръст ще бъде поставена в самия Мавзолей костница. Това са истински патриоти и на тях трябва да се отреди достойно място в отечеството ни и в нашия град, до костите на старозагорските патриоти”. Бях трогната от предложението на дядо Панкратий и топлотата, с която ме посрещна този Божи служител.

В деня на поклонението присъстваха стотици тракийци и потомци на бежанци, граждани. Гости бяха Костадин Карамитрев, председател на СТДБ, доц. Стайко Трифонов, зам.-председател, на СТДБ и Директор на Тракийски научен институт, д-р Цветана Джамджиева председател на Общински съвет Стара Загора, лидерите на СДС и БСП, представители на много граждански организации и институции.

Паметните тържества започнаха със заупокойна мо­литва за загиналите, отслужена от митрополит Панкратий, който приобщи духовете на жертвите на Стара За­гора от 1877 г. с духовете на нашите предци от Одринска и Беломорска Тракия. Църковен мъжки хор „Митрополит Методи Кусев” внесе висока тържественост в това приобщаване. Патриотичното слово на Старозагорския владика доближи историята до всички, върна ни към онези тежки години (1877-а и 1913-а) на отърсване от петвековното турско робство и на извоюване на свобо­дата на България:

„Създателю и Творец на човешкия род, Подателю на духовната благодат и вечното спасение, сам Ти, Господи, изпрати своя Свети Дух и благоволение на тази паметна плоча, на която е написано: „Тук е положена пръстта от Одринска Тракия, родното място на българи, убити и про­кудени от турците през 1913 г.”.

Плочата бе открита от Костадин Карамитрев и д-р Цветана Джамджиева. Като един от стопаните на града тя развълнувано промълви думите:

„Приемам тази свещена пръст на старозагорска земя”.

Ветераните Коста Динков, Атанас Василев, Младен Чакъров като почетни гости на събитието поднесоха венец от името на старозагорското тракийско дружество и първи се поклониха пред паметната плоча. Бяха по­ставени цветя от властите, от политическите партии, от потомците на тракийските българи в Стара Загора.

Така тракийското дружество „Одринска епопея” в Стара Загора има още едно място за поклонение пред паметта на майки и бащи, на своите предци. Младите тракийци поддържат това място чисто и свято и тачат родовата памет. Всяка година в навечерието на годиш­нината от разорението на тракийските българи през 1913 год. и денят на Стара Загора 5 октомври тук се организира поклонение пред подвига на дедите ни и героите на Стара Загора, и българските войни, дали живота си за освобождението на България и Тракия.

ВЪЗСТАНОВЕНАТА ПАМЕТНА ПЛОЧА В ГАГС „ЛУБОР БАЙЕР”

Тракийско дружество „Одринска Епопея” възстанови паметната плоча на сградата на бившата Мъжка гимназия (днес Гимназия по архитектура, геодезия и строителство „Лубор Байер”).

Тя е била поставена на входа на гимназията през 1914 год., за да напомня на поколенията, че тук на 30 септември 1912 г. по време на Балканската война са били разположени Щабът и Главната квартира на Българската армия. Тази плоча и плочата, поставена на църквата „Св. Богородица”, откъдето цар Фердинанд чете Манифеста до българския народ за обявяване на Балканската война, са били единствените знаци, напомнящи на поколенията за тези паметни събития станали в нашия град през далечната 1912 г.

Под влияние на атмосферните условия след време плочата на гимназията се е пропукала, разцепила и паднала. Била е прибрана в Историческия музей, където и днес се съхранява.

При честване на 85-годишния юбилей от началото на Балканската война предложих на Управителният съвет на тракийско дружество „Одринска Епопея” и той реши да възстановим тази плоча в автентичния й вид. И тази паметна плоча бе изработена от тракиеца Христо Христов, чийто дядо, както вече споменах, е загинал в Балканската война.

Проявата по освещаването и откриването на плочата беше част от общоградското честване на забележителния юбилей. Беше организирана от тракийското дружество „Одринска Епопея” с активното съдействие на командването на 8-ма лекопехотна Тунджанска ди­визия, Община Стара Загора и с активното участие на ръководството на гимназията в лицето на директора Георги Славов.

Събитието се проведе на 30 септември 1997 г. Дворът на гимназията се изпълни от ученици от всички училища в града, много тракийци, граждани, военни, представители на партии и организации.

Под звуците на Военния оркестър генерал Димитър Димитров, командир на дивизията, направи преглед на построените войни.

Юбилейното честване завърши на площада с тържествена заря проверка със слова от проф. Стайко Трифонов, директор на Тракийския научен институт и проф. Цанко Яблански, кмет на община Стара Загора.

Оттогава при честването на кръгли годишнини, свързани с Балканската война, по инициатива на тракийската организация се организират тържествата в двора на гимназията, за да не се забравя великият под­виг на българските войни и събитията в хода на войната, които са се ръководели от Стара Загора, от тази сграда през далечната 1912 г., събития, разтърсили цяла България и учудили целия свят.

ПО РОДНИТЕ МЕСТА НА ПРЕДЦИТЕ НИ

Те събуждат у нас, потомците, носталгия и мъка към изпепелените бащини огнища на прогонените от родния край.

Минават десетилетия, а наследените спомени парят сърцата ни. Посетим ли веднъж тези родни места, в нас с мощна сила изкристализират образите на най-скъпите ни хора - с техния вик за справедливост.

И се поражда желание, което предаваме на идващи­те след нас, пак и пак да посещаваме тези скъпи за всички нас места.

Така пътуванията до градове и села в Беломорска и Одринска Тракия и в Мала Азия не секват.

ЕДНО МЕЧТАНО ПЪТУВАНЕ

Лондонският мирен договор определя Източна и Западна Тракия по линията Енос-Мидия (без Цариградски вилает и всички острови на Бяло море) се присъединяват към Княжество България. Неспазвайки този договор, турците навлизат в току-що освободените български земи и извършват реокупация. С голяма жестокост те се нахвърлят над мирното българско население, палят де що видят българско село, убиват масово мъжете, старците и децата, гаврят се с жените и невестите.

Било по жътва…

Опиянени от току-що получената свобода, спокойни и радостни нашите предци се готвели за прибиране на богатата реколта, неподозирайки приближаващите турски пълчища и трагични събития. Всички по онова време били постигнали благополучие в резултат на добрия климат, на плодородната земя, на трудолюбието си.

Осемдесет години оттогава…

Дружественият съвет на тракийското дружество в Стара Загора реши да организира пътуване до родните места на нашите предци - Одринско и Лозенградско, в дните на тяхното разорение, месец юли. Всеки от нас бе съхранил живи спомените, разказани от бащи и майки, бе чел книги за трагедията на тракийци в първата половина на ХХ век.

Вълненията започнаха с преминаването на българската граница и наближаването на Одрин - мястото, където българската войска на 26 март 1913 г. беше победила поробителя; градът, който след продължителна обсада под напора на героизма и безстрашието на бъл­гарския воин бе паднал.

Героични подвизи около Одрин бяха донесли свободата  на Тракия.

Българският консул в Одрин г-н Момчилов приветства родолюбивата идея на тракийското ни дружество и прояви интерес към местата, които щяхме да посетим.

…Пред нас бе тракийското поле. Захласнати се любувахме на родната земя. Пред очите ни пейзажът, изпъспрен със зрели жита и цъфнали слънчогледи, непрекъснато се променяше.

В Кешан предстоят ни беше кратък. Наша цел беше Булгаркьой.

Автобусът отби от централния път. Приближавахме селото. Беше по обед. Пред нас се показа селище, разположено на няколко хълма. Реката като змия се извиваше около него. Преминахме нов мост. На сянка пред кафенето бяха насядали няколко мъже, тичаха деца.

Очаквахме да видим голямо богато село, каквото някога е било, а пред нас то се откри като изоставено, с криви улици и стари къщи, с една-единствена нова сграда - училището. Дойде селският полицай - приветлив мъж на около 30 години. Димитър Бишев, който знае турски език, улесни нашите контакти. Той им обясни, че нашите предци са живели тук. Разбрахме, че след опо­жаряването в селото се заселили българи мохамедани от Гюмюрджинско. Попитахме ги:

- Как се казва селото?

- Маджур Еникьой (което ще рече - бежанско село).

- Откъде идва това име? - продължихме да питаме ние.

- Ние всички сме бежанци. От коя област, не знам. Но има един старец, който знае.

Пристигна старец с дълга бяла брада, който знаеше малко български.

- Ние сме помаци - каза той.

- Значи сте българи!

- Не! Ние сме помаци, преселени от Гюмюрджинско и Ксантийско! Явно, бяха асимилирани, забравили са българския език и говореха само на турски.

Поведоха ни по камениста, изровена от дъждовете тясна уличка. Долу в ниското, на брега на реката, видяхме единствената сграда, останала след опожаряването на селото - българското училище. С дебелите си каменни темели и стени то стоеше сиротно, но все пак напомняше, че тук е звучала българска реч и се е чувала българска песен. Поставихме цветя пред развалините и продължихме на търсим Байдановия мост.

Кака Мара, потомка на булгаркьойци, си спомни:

„Майка ми е разказвала, че било по жътва. Усилна работа. Онази година плодородието било голямо, житата - пълни, дръвчетата се превивали от плодове. Голямо изобилие. Всички били по нивите, когато по едно време се чули гърмежи. Хората се прибрали уплашени от полето и видели, че в селото са дошли турци. На мегдана селският кехая разгласил всички мъже от 15 години нагоре да слязат до Байдановия мост, ще говори офицеринът. Жените да си влизат в къщите и никой да не излиза навън. След време проехтели гърмежи. Разбрали, че мъжете са избити. Настъпила голяма суматоха. Започнали да се събират на тълпи. Турците ги извели извън селото, до воденицата, и започнали да грабят от къщите кой каквото може. Изкарали добитъка и на всяка къща хвърлили газ. Пламнало цялото село. Майка ми имала четири деца. Те огладнели, започнали да плачат. Тогава баба ми решила да иде за хляб вкъщи. Влязла, взела един хляб, току-що опечен, и успяла да наме­ри няколко наниза жълтици, навила ги около главата си и отгоре вързала забрадката. Тъкмо излизала и насреща й - башибозуци. Един от тях започнал да я бие, да я рита, повалил я на земята. Забрадката паднала и турчинът ви­дял жълтиците, взел ги и още по-жестоко продължил да я бие. Пребита, с големи мъки тя успяла да се придвижи до воденицата, да намери своите. Когато турците запалили село, жителите му разбра­ли, че връщане назад няма да има. Решили на групи да бягат към гората.

Цели 48 дена скитали, като се хранели с диви плодове. Майка ми успяла да напълни джобовете си с жито за децата. Когато нямали храна, скубели троскот и ядели корените му. Пиели вода, събрана по земята в стъпките на добитъка. Толкова били наплашени от башибозуците, че и децата престанали да говорят високо, все шушнели. Турците разбрали, че българите се крият в гората, намерили ги и започнали да ги разселват по гръцките села и къщи. Майка ми била бременна и родила в гръцка къща. По-късно били натоварени на кораби и откарани в Русе. Настанали ги в училищата. Децата започнали да просят, а по-младите жени - да слугуват. От Русе родителите ми идват в Стара Загора, където се заселват. Моята майка пееше много хубаво. Все ме караше да пея песента:

Турчин робини караше,

най-напред върви Тодорка

с мъжко дете на ръце,

а с друго на сърце…”.

Звънкият и силен глас на кака Мара, тъжният й разказ и мелодичната песен дълбоко ни развълнуваха.

А какво е станало до Байдановия мост?

След като ги събрали като стадо вкупом, вместо да започне слово, турският офицер дал команда за стрелба. Всички мъже били избити, труповете им залети с газ и запалени.

Намерихме Байдановия мост, свидетел на жестоката смърт на предците ни. Само той можеше да ни разкаже за последното им дихание и предсмъртните им вопли. Но той мълчеше.

Застанахме на брега на пресъхналата река под върбата до кладенеца, смутени в някакво очакване. Търсихме с очи нещо, вглеждахме се в земята, която като любяща майка бе скътала в скута си костите на своите деца. Мълчахме с навлажнени от мъка очи. Поставихме венеца и цветята, донесени от България, на незнайния общ гроб. Запалихме свещи. Те догаряха, когато се чу развълнуваният глас на Елена Гогова. Тя рецитираше стихотворение - „Булгаркьойци”.

Трагедията на предците ни за кой ли път разтърси всички ни. А Василка Колева, потомка на избити тук тракийци, каза свое стихотворение („Тракийски чеда”), написано за случая. Всеки взе шепа пръст от мястото на трагедията. Отнесохме със себе си и камъка с български символи, предаден ни от местен жител.

След Истанбул автобусът се насочи към Бунархисар, Люлебургас, Лозенград - места, осеяни с костите на български воини, водили битки през Балканската война за освобождението на Тракия.

Навлязохме в Лозенградското поле. Равно като тепсия. И навсякъде, додето погледът стига - зрели жита и слънчогледи. Преминахме край с. Кавакли, родното място на писателя на Тракия Константин Петканов. Видяхме го такова, каквото си го представяхме - скътано в плодородното поле на няколко километра от Лозенград.

Самият Лозенград бе чист и приветлив съвременен град. Посрещна ни големият чинар в центъра на гра­да и чешмата със сладка студена вода, която утоли жаждата ни.

Не разполагахме с време да разговаряме с хората и само разгледахме забележителностите. Но все пак не можахме да не се отзовем на заобиколилите ни турци, изселници от Варна. Разказаха ни за себе си, интересуваха се за България.

- Тук е хубаво, но не е като в България - с носталгия казаха те.

Не бяхме посетили още с. Османли, родното място на 95-годишния Атанас Василев, който пътуваше с нас. Той беше живата история. Бил е 14-годишен през 1913 год. и всичко помнеше. Разказа ни за Узункюпрю, за Тъкърдап (Родосто), където е бил войник. Град на самия бряг на Мраморно море. Когато минавахме през него, слязохме на брега, потопихме се в солената вода, пяхме български народни песни, играхме хора, но тъгата все се връщаше в нас - тъга по миналото и историческата несправедливост спрямо нас.

С наближаването на с. Османли бай Атанас стана неузнаваем, възбуден и едновременно съсредоточен. Започна да разказва с просълзени очи за събитията от 1 до 10 юли 1913 г.:

„Нашето Османли беше чисто българско село. В него бе Щабът на одринската окупация. Продоволстваше 12 пехотен Балкански полк (по онова време от Стара Загора) с артелчик кап. Пенчо Христов. По това време бяха мо­билизирани 10 фурни, които печаха хляб, каран с коли на фронта около Одрин. Нашата къща беше склад на брашното, което идваше от Лозенград…

…Най-напред турците плячкосаха цялата покъщнина, добитъка. Наредиха да се запали цялото село. Не остана нито една къща, цялото село изгоря. И сега виждам пламъците, чувам гласа на майка ми, на братчетата и сестрите ми, на старците. Беше страшна картина. Не мога да я разкажа”.

Спря, пое си дъх, преодоля мъката си и продължи: „Всички мъже и жени, старците и децата излязоха с по една бохчичка дрехи, събраха се на мегдана. Пред очите ни се унищожаваше това, което бе събирано с векове. Поведоха ни като стадо овце, вече без дом, без покъщнина, голи и боси. Докараха ни в с. Хапса и ни затвориха в един хан, където престояхме едно денонощие. През нощта един офицер дойде да търси някаква мома, най-хубавата на селото, за да се гаври с нея. Обаче Хасан Пехливан (благороден турчин) заедно с жена си облякоха момата с фередже и я заведоха у тях. Така я спасиха от поругаване. Хасан Пехливан се караше с офицера за зулумите, които правеше, защити ни. На другия ден ни върнаха обратно в изгорялото село и ни накараха да работим, да приберем житото от полето. Жънехме и плачехме, гледайки опожарените си домове. На полето лягахме, на полето ставахме. Родната земя ни беше постеля, родното небе - завивка…

След като свършихме цялата полска работа, ни дадоха 10 коня, на които качиха старите хора, и офицерът Оглу паша като роби ни поведе за България. Заличаваха всяка българска следа в селото. Пътя можеше да го вземем за два дена, но те ни разкарваха четири-пет дни.

Спомням си, като стигнахме до с. Любимец, един вол умря от умора. Тогава вместо вола се впрегна мъж от на­шите и дърпа колата цели пет километра, докато стигнем до с. Кочас, близо до Ятаджик. Тук башибозукът пак ни загради и престояхме две денонощия. Изгладнели и изнемо­щели, търсехме храна. Намерихме царевична нива, беряхме и ядяхме сурова царевица.

Разчу се за кланета в с. Ятаджик. Предугаждахме, че и нас ще ни убият. Няколко мъже се откопчиха от обръча и отидоха в с. Ятаджик да потърсят с Димитър Маджаров и Руси Славов. На разсъмване четите пристигнаха и ни освободиха. Башибозукът избяга”.

Това ни разказа бай Атанас в автобуса, преди да стигнем в родното му село.

Навлязохме в селото. То се намира на пътя от Лозенград за Одрин. Бай Атанас търсеше големия мегдан. Там е била тяхната къща. Мегдана го нямаше, но позна мястото на къщата. Зачервен целият, сочеше:

- Тук беше дюкянът! Тук беше обущарницата! Ето го кълдъръма! Същият е! Устоял е на времето 80 годи­ни! Тук, на мястото на тази къща, беше нашата къща.

Почука на портата и влезе в родния си двор. По­срещна го млада туркиня с две малки деца. Насъбраха се съседи, а бай Атанас им обясни на турски, че тук е била неговата родна къща, изгорена през 1913 г.

Направихме си снимки с младите турци. Бай Атанас даде армаган на децата, донесен от България. По едно време той се наведе и започна с треперещи ръце да рови изсъхналата земя. Помогнахме му. Притисна торбичката с пръстта до сърцето си и още по-развълнуван със сълзи на очи излезе.

Отново сме в Одрин. Съпровожда ни чиновник от консулството. Ето я черквата „Св. вмк. Георги”. Строена от български майстори зидари в българската махала, тя и до днес е свидетелство, че тук са живели българи. Големите катинари на входната врата и на храма под­сказваха, че е изоставена. За нея се грижеше само Филип Чакърък. Богослужение не се извършваше, защото нямаше подготвен свещеник. Много от стенописите бяха запазени, но се нуждаеха от реставрация. В един ъгъл на тавана бяха пропаднали гредите, дъждът направо вли­заше в черквата. Надникнахме в олтара - маса, покрита с червен плат, обсипана с мазилка, пясък и камъчета, падащи от тавана. Заболя ни. Разочаровани от гледката, цялата група предложи тракийската организация да по­деме подписка за набиране на средства за възстановяване на българската черква. А какво прави държавата ни, се питахме. Неуважавайки историческите си паметници в чужбина, тя не работи за своя престиж.

Синът на Филип - Александър Чакърък - тогава учеше в Семинарията в София и се подготвяше да обслужва тази черква и черквата в Истанбул.

- Трудно му е, защото не знае нито дума български - каза бай Филип.

- Защо? - попитахме.

- Защото на нас не ни позволяваха да говорим български език. Който говореше на родния си език, беше викан от турските власти в общината и жестоко изтезаван. Децата ни говорят само турски език.

- А какво самосъзнание имате?

- Аз съм българин, децата ми също.

Пътуването завърши. Всеки от нас неведнъж щеше се връща към спомена за местата, които посетихме, и към онзи юли 1913 г. И още по-ревниво ще пази своята родова памет и ще осъзнава не само разорението, а и величавия подвиг на дедите ни, които и с гибелта си защитиха българщината.

ОТ ДВАТА БРЯГА НА БОСФОРА

Малоазийските българи - радетели на българщината. Малоазийските българи. Колко малко знаем за тях: за земята, в която са се родили, трудили, създавали по­коления; за борбата им за оцеляване като българи - против потурчването и асимилирането им.

Разрови ли се човек в историята на тези българи, остава поразен от твърдостта и непреклонността, с която са се опълчвали срещу посегателствата на българската им чест и българското име.

Заселили са се в тези земи през различни времена, но безспорно - в най-тежките години на турското робство, особено по време на кърджалийството, за да бъдат по-далече от издевателствата, от грабежите и жестокостите на кърджалиите. Заселвания е имало и в по-ранни векове, но изследванията сочат, че това е ставало масово в началото, средата и края на ХVІІІ век. Заселванията продължили чак до средата на ХІХ век. Причините са били различни - от икономически до (и най-вече!) социално-политически.

Първите сведения за тези българи са били публикувани от чужди пътешественици - италианци (през 1817 год.) и французи (през 1819 г.) Те са открили, че в Мала Азия живеят българи, които говорят като българите край Дунава (с. Къздервент). По-късно, във втората по­ловина на ХІХ век, за тях пишат Петко Р. Славейков и д-р Константин Иречек. Проф. д-р Любомир Милетич в своята книга „Преселването на българи от Мала Азия в княжеството” ни запознава със съдбата на тези българи през 1914 г., с тяхното разорение и насилствено прогонване от родните им огнища. Историята е тъжна и жестока, резултат е от провежданата политика на турското правителство. Паметта е жива, раните още кървят, болката пробожда сърцето.

- Когато отидеш в Тьойлебен, да ми донесеш камъче и пръст. Да намериш и нашата къща. Имаше кайнак с каменна мома и оттам течеше вода. Да ми донесеш от тая ода (вода) - такава бе поръката на баба Султана, родена в с. Тьойлебен през 1908 г., още жива, към дъщеря й Елена Гогова.

В Стара Загора живеят доста малоазийски българи и техни потомци. По-компактна е групата в кв. „Кольо Ганчев”. Повечето от тях са от с. Тьойлебен и с. Коджабунар, в наше време дошли от с. Малки Воден, откъдето са изселени при построяването на язовир „Ивайловград”. Останалите живи преселници са малко, но потомците са унаследили любовта на бащите към родните места.

Дружественият съвет на тракийското дружество в Стара Загора реши да организира посещение до земите на малоазийските българи още през 1994 г. по повод на 80-годишнината от прогонването им от Мала Азия.

Това решение осъществихме на 24-28 септември 1995 г. В маршрута бяха включени села и градове, в които са живеели българи от Мала Азия. Подготовката беше продължителна както в организационно отношение, така и в теоретично. За нас това бе област с малко известна история и съдба. И тъкмо неизвестността предизвика големия интерес, с който очаквахме тази необикновена екскурзия.

Пътувахме през нощта. Сутринта на 25 септември пристигнахме на пристанище Гелибол. С ферибот преминахме Дарданелите. В лицата ни духаше хладен, приятен морски вятър, лека синкава мъгла предаваше на отсрещния бряг, където бе разположен град Чанаккале, още по-голяма тайнственост.

В ранната утрин срещнахме забързани ученици. Търговци почистваха старателно пред дюкяните си.

От пристанище Чанаккале през Дарданелите през 1914 г. са били превозени с параходи до Дедеагач, Гюмюрджина и близките им села прогонените българи.

Не можеш да дойдеш до Чанак­кале и да не посетиш историческата Троя, която е само на 30 километра оттук. Като ученици сме изучавали „Илиада” на Омир и, макар и смътно, си спомнихме за събитията от онази епоха. Още в автобуса започнахме разговори, пренесохме се в далечните времена, описани в „Илиада”, за войните, водили се между гърците и Троя. Припомнихме си, че повод за тези войни е Елена, жената на цар Менелай, открадната от Парис, син на троянския цар Приам. А всъщност истинската причина за войната са била огромните богатства на Троя и важното стратегическо място, което тя заема. В съзнанието ни бе останало впечатлението, че Троя е бил град, разположен на огромна територия на брега на морето. Разкопките, които видяхме, бяха на няколко декара на десетки километри от брега.

Трудно се е уточнило къде точно е бил градът. Немецът Шлиман пръв открива мястото и прави разкопки. Градът е бил разрушаван от войните, от земетресенията и отново строен. Екскурзоводът ни разказваше за разкопките на английски, а нашата Мая Мавродиева - студентка по немска филология, миловидно момиче, ни превеждаше.

Насочихме се към град Лапсаки - другото пристанище, от което са били превозвани прогонените българи. Тук се е събирало българското население от селата Чаталтепе, Урумче, Ново село, лишено от подслон, чакайки с дни български кораби, които ги карали до Беломорска Тракия.

За да стигнем до Чаталтепе, потърсихме помощ от местните жители и един от тях ни придружи до самото село. Той ни разказа, че хората се занимават с въглепроизводство. Наоколо почвите са бедни, местните сеят жито, царевица. Момичетата, щом пораснат, отиват да работят в Измир. Пътувахме по панорамен път покрай Мраморно море. Пейзажите се меняха - море, дъбови и борови гори.

Пристигнахме в с. Чаталтепе (на български името означава „разделена височина”). Селото е разположено между два хълма. Неблагоустроено, с кирпичени къщи - вероятно от времето, когато са живеели българите, с малки, тесни улички, по които автобусът с мъка се придвижваше. Жените бяха облечени в шалвари и фереджета, а мъжете - в съвременно облекло: панталони, сака, каскети. Виждайки може би за пръв път такива гости, селяните проявиха голям интерес. Събра се почти цялото село. Наблюдаваха ни, приветливи, усмихнати. Поканиха ни на чай в единствената кръчма. Разговорихме се. Един от събеседниците ни, Авни, човек на средна възраст, ни каза:

- От аитува съм роден.

Той знаеше добре български език, говореше на диалект и ни направи приятно впечатление.

- Моите родители и предци са дошли тук от София преди 85 години. Турското правителство им казало: „Елате тук, ще ви дадат земя и къщи”…

Това е времето, когато турското правителство решава да обезбългари този район, без да подбира форми и средства, за да принуди българите да напуснат родните си места, къщи, имоти, добитък, без право да ги продава на турското население. Обезбългаряването на Мала Азия се извършва след Лондонския мирен договор през 1913 г. За тези ограбени земи българите и до ден днешен не са получили никакво обезщетение.

Делиовер Баш, друг местен жител, ни съобщи, че селото е мюсюлманско, като половината са сърби, другата половина българи.

Шариф Кайлан сподели, че е помак. Той също говореше добре български. Ето някои изрази и думи, казани от него: „Мноу отрова има у устата” (за прелетяла и кацнала на масата оса); доматеното пюре го нарече „салча”, към салцата прибавяли „паприки” (чушки, камби). Накрая казах на Шариф:

- Ти знаеш добре български език, значи си българин.

- Да, аз съм българин. Синовете ми също знаят български език. Само най-малките, внуците не знаят, но и тях ще научим.

Неочаквано за нас в този затънтен край чухме българска реч. Това, колкото ни стопли, толкова и ни покруси заради историческа неправда. Българският корен е здраво забит в земята. Но докога ли?

Напуснахме с. Чаталтепе, родно място на родителите на Стоян Галимачев, който пътуваше с нас, бивш кмет на с. Свирачи. Всяка година по негова инициатива в Свирачи се провежда събор на малоазийските българи, който напомня за жестоката игра на държавниците и политиците със съдбата на обикновените хора.

Потеглихме към град Бандърма, пристанището, от което стотици българи са извозени с парахода “Цар Борис” през 1914 г. Пътят извиваше пак по брега на Мраморно море. Пейзажът, който наблюдавахме, беше разнообразен. Полето - равно като тепсия. Богатата почва и влажният морски климат бяха причина за богатата реколта - наблюдавахме тучни царевични ниви, големи градини с едри чушки и домати, оризища, просо.

А Бандърма, град на самия бряг на морето с нови съвременни сгради, се белееше отдалеч, скътан в полите на един хълм. През 1914 г. тук се е стекло населението от селата Мандъра, Кинлик, Коджабунар, Аладжабаир, Тьойлебен.

На 14 март 1914 г. първи били натоварени на кораби жителите на с. Тьойлебен и след като пресекли Дарданелите, са били стоварени и настанени в селата около Дедеагач и Гюмюрджина, бежанци без дом, без покъщнина, без храна, без облекло. Тази трагедия се предава от поколение на поколение. И все очакваме, че Турция, която е длъжник на малоазийските българи и техните потомци, ще осъзнае вината си пред тях и ще им върне заграбеното.

Продължихме пътя към Балъкесир, стар търговски град с традиции в производството на коприна. Тук е построена една от най-старите тъкачни копринени фабрики. Българските учители от Копривщица и Карлово са отсядали в този град, докато се отправят към съседните села за откриване на български училища.

Яким Доросиев, учител от Копривщица, разказва, че в харема на Балъкесир е открил българско момиче, а други две момичета българчета са откарани в турски семейства. Тези сведения е получил от свои приятели турци. Прави постъпки в българското консулство в Истанбул и децата били освободени и върнати в България. Годината е била 1885-а, децата били по на 14, 15 и 16 години, и трите - от Стара Загора. Вероятно тези деца са били отвлечени по време на опожаряването на града или са били закупени от пазара за продажба на деца в Истанбул. На този пазар по-хубавичките и охранени деца се продавали по 15 златни лири, а по-слабичките по една-две златни лири. Това ни съобщава в своите изследвания Яким Доросиев.

Балъкесир е модерен град. На много места срещнахме младежи - преселници от България, които работеха по магазините. В разговора прозираше носталгията им по България.

Поехме за Коджабунар и Тьойлебен - целта на нашето посещение в Мала Азия. В групата ни бяха потомци от двете села. Елена Гогова имаше поръчка на майка си, а Борис Йорданов очакваше да види големия чинар в центъра на Коджабунар.

През 1874 г. в с. Коджабунар се открива второто българско училище, след това в с. Мандър. Учител става Яким Доросиев, за когото стана дума. Бил е само на 16 години, а е учил децата добре. Записва 35 деца в класа си. На църковните служби са идвали хора от околните села, за да слушат Божието слово на български език. По-късно селото си създава местни кадри - изпраща две момчета в Копривщица, където те се подготвят за учители.

Стигнахме до с. Киде, което изглеждаше много бедно, някак първобитно. Оттук ни показаха с. Коджабунар - навътре в планината. Ясно се виждаха къщите и джамията. Но пътят беше тесен, планински и бе невъзможно по него да се движи голям автобус като нашия.

Не посетихме и с. Тьойлебен. За това село се бяхме готвили много - знаехме и историята му, а и се бяхме настроили психологически. Решихме да не рискуваме. По време на пътуването потомците на българите от тези села разказаха това, което бяха чули от своите бащи и деди.

Ето разказа на Борис Йорданов:

„Моите предци са се заселили в с. Тьойлебен през 1850 г. Тук са живели до 1914 г. Баща ми решава да бяга за Варна, но не успява, хващат го и го арестуват. С пила изрязва пръчките на прозорците на стаята, в която е бил задържан, и смогва да се добере до пристанище Бандърма. След известно време се връща и разбира, че семейството му е в Гюмюрджинско. Много от нашите се преселват в с. Пелевун, а оттам - в с. Попово, за да бъдат по-близо до границата, та отвори ли се тя, по-бързо да се върнат в изоставените родни места.

Когато тръгват от с. Пелевун, умира един вол. Дядо ми се връща, взема друга каруца и превозва семейството си и багажа. След това 17 години живяхме в с. Малки Воден.

Бяхме седем деца. Родителите ми дигнаха ръжена къща, за да подслонят челядта си, а по-късно оградиха тухлена”.

От това, че в нашето пътуване в Мала Азия не успяхме да посетим тези села, чувствахме голяма празнота. Но все пак добихме общо впечатление: българите са живеели в планините, отдалечени от големите санджаци и села - може би са търсели по-голямо спокойствие, по­далеч от поробителя; отглеждали са едър и дребен добитък. Още нещо ни впечатли - селата, които са по-близо до големите градове, са по-благоустроени, а по-отдалечените, до които също ходихме, тънат в мизерия и нищета, много са изостанали, нямат транспорт.

В подножието на планината Улудаг с остри, назъбени склонове се намира Бурса. Плени ни панорамната гледка от високия хълм, от който градът се вижда като на длан. Наблюдавахме само едната страна на бившата турска столица и преброихме 66 джамии. Посетихме музея на султан Гази, чиято гробница е намерена 500 години след неговата смърт. Тук се пазят костите на още много султани. И ние сме имали много славни царе и князе, но всяка следа от българската история е унищожена именно от тези султани.

Отново на тракийска земя

Истанбул, градът на два континента, ни посрещна със своите вечерни неонови светлини. Преминавайки през Босфора, цялата група поде със самочувствие песента „Край Босфора шум се вдига”.

Насочихме се към Източна Тракия - по родните места на нашите деди. Преминахме през градовете Малгара и Кешан.

В с. Булгаркьой бяхме преди две години. Промяната беше голяма. Булдозери ровеха калдъръмените улици. Две нови грамадни джамии извисяваха ръст над схлупените стари къщурки. Медицински пункт се белееше в центъра на селото. А Байдановият мост, където са застреляни 350-те български мъже, също беше променен. Вместо дървената ограда на моста бяха поставени железни перила, боядисани в синьо; дървената му настилка бе подменена с бетон. А този мост е строен от български майстори. Заличаваха се български следи.

Отец Иван облече църковните си одежди и извърши заупокойна молитва. 1300 души са загинали тук. За първи път от 82 години български свещеник молеше оттук Бога да успокои духовете на Своите чеда българи, християни. Поставихме венеца, донесен от България, запалихме свещи. Свещите догаряха, когато Елена Гогова започна с тих глас, излъчващ болка и печал, да декламира стихотворението “Булгаркьойци”. Цялата трагедия на селото отново изплува пред нас. Но дали човечеството би повярвяло за този геноцид, на който е било подложено вече освободеното българско население през 1913 г. Ние отмъщение не търсим, но никога няма да забравим жестокостите и историческата неправда.

Наближихме град Узункюпрю. Особено се вълнуваше Пенка Парапанова. В очакване на мига, когато щеше да стъпи на родната земя на майка си, тя стана неспокойна. Взе микрофона и започна да разказва:

„Майка ми Елена Илиева Мандаджиева е родена в Узункюпрю през 1900 г. От нея знам, че земята била изключително плодородна, с хубави градини. Баба ми била доста заможна. Имала в града три къщи и много ниви, а дядо ми, шивач, бил осиновен от вуйчо си, който му оставил своята къща с най-хубавата гюлова градина. По време на Балканската война през 1913 г. с радост посрещал освободителните български войски. След като войските били изпратени на Западния фронт, турците се възползвали от създаденото положение, навлезли отново в Източна Тракия за ужас на тракийското население. През 1914 г. майка ми току-що била завършила прогимназия. Когато турските войски наближавали града, хората били по нивите да жънат. Изведнъж се създала голяма паника. За да се спасят, те изоставили всичко и през моста се устремили към Западна Тракия. Леля ми се върнала за нещо вкъщи и видяла спящия ми вуйчо (на 2 години), взе­ла го и настигнала другите. В това време дядо ми казал на баба да се изтеглят работещите от полето към моста, а той се отишъл в града да прибере децата. Разбрал, че всички са заминали. Турците започнали да влизат в града и той бил принуден да се укрива. Не могъл да настигне семейството си. Зашил в дрехите си лири и тръгнал за Истанбул. Представял се за турчин. На жп-линията видял работници турци. Поздравил ги, разговарял с тях. Един от тях се усъмнил и им казал да го проверят дали е правоверен. Той запазил присъствие на духа, а другият турчин отговорил: “Не виждаш ли, че е наш”. Така с доста усилия се добрал до Истанбул, отишъл в руското консулство и оттам с параход заминал за Бургас. В Димотика намерил семейството си. Там останали няколко години, след което се преселили в Пловдив, а по­късно - в Стара Загора.

Баща ми Петко Стойчев Попов е роден през 1900 г. в с. Янюрен, Суфийска околия. През 1918 г. бил войник и тогава се запознал с майка ми. Родителите на баща ми се преселили в България - в с. Здравец, Търговишко”.

Наближихме Одрин. Народната певица Кичка Савова въздъхна дълбоко, огледа природата наоколо, търсейки в далечината родното село на родителите си Курджикьой, намиращо се на шест километра от Одрин. Тя взе микрофона и започна да разказва:

„Баща ми бил на една година, а майка ми - пеленаче, когато родителите им бягали през 1913 г. Дядо ми служил в турската войска, откъдето дезертирал, и с българската войска се върнал в селото. Като видял голямата трагедия, изгореното село, разграбеното имущество, разпиляното население, се разболял. Цялото село бягало. Баба ми била с трите си деца. Дядо ги настигнал, но вече бил много болен. Баба взела със себе си част от златните алтъни и тръгнала да търси лекар. Когато се върнала вкъщи, забелязала, че някой е бъркал във въстраба (дрешника) и е откраднал останалите алтъни. От бедни станали още по-бедни. Съдба! Установили се да живеят в с. Сладун. От малка пеех. Леля ме заведе в радио Стара Загора, където направих запис. Оцениха гласа ми и оттогава станах певица. Карах и счетоводни курсове. Но с песните си привлякох целия род да живее в Стара Загора”.

Смрачаваше се. Светлините на Одрин грабваха очите ни. Наближавахме града на българската слава, пред стените на който много български войни бяха положили костите си за освобождението Одринска и Беломорска Тракия, Розопите и Странджа от турско робство.

Бивши военни от групата ни като полковник Богдан Мечев разказаха за бойните действия, развили се пред стените на смятаната за непревземаема Одринска крепост. В памет на безсмъртните герои положихме венци, които носехме от България, в подстъпите към Одрин. Не напразно нашето дружество носи името „Одринска епопея”. Посетихме църквата „Св. вмк. Георги”, придружени от две служителки на българското консулство в Одрин.

В черквата не можахме да влезем. Отец Иван Бояджиев отслужи молитва пред входа на храма в памет на падналите български воини и пострадалите от турския поробител братя и сестри. Горящите свещи прикрепихме на стълбите пред вратата на храма. С наведени глави изчакахме тяхното догаряне.

Черквата е в плачевно състояние. Започнат бе някакъв ремонт отвън, снемаше се старата мазилка, вижда­ше се скеле, но всичко това, личеше си, бе нещо частично. Връщайки се в България, от името на нашето дружество изпратих писмо до Народното събрание с питане защо определените пари за ремонт на този български имот не са преведени.

Пътуването завърши. Всеки отнесе в себе си неза­бравими впечатления от непознати дотогава места, скъта дълбоко в душата си родолюбието и подвига на изстрадалото българско население, което ни остави и пример, и завет: „Пазете България от чужди посегателства! По-скъпо и по-свидно на света от майката и родината няма!”

ЖИЛАВ Е ТРАКИЙСКИЯТ КОРЕН

Годината е 1994-а. Декември. Съвместно българи и гърци празнувахме за първи път рождената дата на Пе­тко Киряков и то в неговото родно село Доганхисар в Гърция.

Българската делегация беше от 300 човека. Пътувахме с шест автобуса, които тръгнаха от Стара Загора. Стара Загора беше сборният пункт на делегатите от цялата страна.

За първи път тогава се отвориха вратите на Гърция за безвизово пътуване. За първи път българи, родени в Гърция, имаха възможност да посетят родните си места - разбира се, след подробен „оглед” лично от консула на гръцкото консулство в Пловдив. Такъв беше случаят с тракиеца Киряк Киряков, роден в с. Кушланли, Беломорска Тракия. А как се радваше той, че след 60 години ще види родния си край.

От Стара Загора бяха определени и пътуваха 21 делегати: Петра Мечева, Мария Менчемеджиева, Иван Д. Димов, Грозьо Д. Чакалов, Димитър Г. Вичев, Добрина Славова, Юлиян Русенов, Тодорка Кадиева, Златка Палазова, Костадинка Димитрова, Станка Петрова, Анани Карагьозов, Кольо Димов, Коста Костов, Стойчо Славов Минев, Димитър Ст. Берберов, Василка К. Митрева, Ташо Н. Деведжиев, Стоян Н. Стоянов, Методи Ат. Гогалов.

Оттам, от Беломорска Тракия иде и моят корен. Там лежат костите на моите деди и предци. Там векове наред те са орали земята, отглеждали са поколения, пяли са своите люлчини песни. Затова с голямо вълнение и обич стъпих на тази близка и така далечна за нас земя.

Не разбрахме кога преминахме в Гърция. Ниските хълмисти склонове на Източните Родопи спокойно се преливаха от Българско в Гръцко. Природата беше почти същата.

И есенните хризантеми, и любимите молофи, и още какви ли не познати нам цветя. Вниманието ни привлякоха дърветата и храстите, характерни само за Беломорската област - маслиновите гори, за които толкова са ни разказвали нашите майки и бащи. В тяхна памет всеки от нас си взе клонче с маслинки като нещо невиждано. Близо до Бяло море ни впечатлиха храстовидните растения, нещо като парнар, което е вечнозелено растение с бодливи листа. С него нашите баби и майки са си светели нощем и на тази светлина са предели и шиели по веселите тракийски седенки. Забелязахме пирена, който освежаваше пейзажа с галещия окото лилаво-червен цвят. Радваха ни и вечно зелените дъбови гори, както и близостта на Бяло море.

Минахме през много села и градове. Впечатлиха ни ниските и спретнати жилищни постройки, накацали като бели гълъби край магистралния път, с чистите дворове и грижливо отглеждани есенни цветя. Нивите бяха почистени, засети. На много места тракторите завършваха есенната оран. Всичко това ни подсказваше, че съществува ред и държавност, за което сме петимни в България. Посрещането на българската делегация от домакините надмина нашите очаквания. В Софлу ни чакаше цялата кметска управа начело с кмета на града. Впечатляващи бяха тържествата в с. Есими (Доган­хисар), родното място на Капитан Петко Войвода. Панахидата, проведена съвместно от гръцки и български свещеници в църквата, строена от българи през 1835 г. В тази църква Капитан Петко Войвода е отправял молитва към Бога за освобождаването на християнското население (българи и гърци) от петвековно турско робство. Църковният ритуал създаде тържественост и ни обедини още повече. Църквата беше тясна да побере хората, дошли да чуят молитвите и да запалят свещ в памет на героя, защитавал еднакво и българи, и гърци от турските зверства.

Присъствието на отговорни държавни мъже от Гърция начело с министъра на Тракия и Македония, речите, произнесени от тях с пожелание за по-нататъшни близки контакти, говореше за значението, което отдаде гръцката държава на това честване. Предложението, направено от председателя на СТДБ Костадин Карамитрев, за ежегодно честване на рождението на Капитан Петко Войвода съвместно с Гърция се посрещна с одобрение и от наша, и от гръцка страна. А идеята, споделена от него, за създаване на формация от патриотични организации от всички балкански страни, които да отстояват мира и интересите на страните на Балканския полуостров, говори за зрелостта на политиката на СТДБ.

Питам се къде бяха нашите държавници, българският ни посланик в Гърция и др.? Те подцениха това неповторимо събитие, което се случваше за първи път в историята на две съседни балкански държави. Според мен това е липса на политическа зрялост.

Венците не положихме там, където е била къщата на Капитан Петко Войвода. Гърците ни подведоха. Но все пак останаха на земята, в селото, където той се е родил.

А хората, които се извиха на площада на селото, на някогашното хорище, показаха общото в бита и културата ни, защото и гърци, и българи играехме право хоро, Елениното хоро, Пайдушкото хоро…

Мароня породи у нас силни родолюбиви чувства. Тук Капитан Петко Войвода е царувал цели два месеца. Припомнихме си: когато градът е бил заобиколен от двехилядна турска войска, той не се предава, а последвани от още няколко семейства (за наша гордост - и от хора, станали по-късно старозагорски бежанци), четниците разкъсват обръча на турците, изтеглят се, установяват се близо до Мароня и по заповед на Капитан Петко Войвода изстрелват по пет патрона към небето. Това изплашва турските полковници, решили, че руснаците идват, и войската им веднага напуска града, след което пак се връща. Така Капитан Петко Войвода се е подиграл с тях.

Пътувахме с автобус под номер 6. В него бяха делегатите от Старозагорски и Ямболски регион. Имаше кметове, общински съветници, председатели на тракийски дружества от двата региона, тракийци - потомци на бежанци. През целия път всички те разказваха спомени, четяха стихове, пееха песни за Капитан Петко Войвода, правеха исторически и географски справки за земята, по която се движехме. Накрая, в изблик на натрупаните преживявания, сътворих текст по стара мелодия, която песен въодушевено се поде от целия автобус участие взе и Костадинка Димитрова:

Тракийците се връщат

от Бялото море.

Само Тракия я няма

в тези редове.

Ех ти, Бяло море,

защо тъй ревеш,

нашата тракийска мъка

как ще побереш?

Тракийците тъгуват

за твойте брегове,

а дедите им умряха

с болка на сърце.

Ех ти, Бяло море,

защо тъй ревеш,

нашта мъка, нашта болка

как ще побереш?

Тридневното пребиваване в Беломорска Тракия завърши. Всеки от нас съхрани в себе си нещо дълбоко лично за родното село на Капитан Петко Войвода, което е разположено в красива котловина, заобиколена от високи балкани. Всеки от нас скъта спомени за Бялото море, където отец Василий Бойнов в късната нощ на 8 срещу 9 ноември във водите му извърши кръщение на Методи Гугалов от Старозагорската делегация, а ние, старозагорци, го кръстихме Методи Беломорски. Така ведно със сериозното имаше и весели случки в нашето пътуване. Тогава нашето желание беше тези граници, които изкуствено разделят народите, да бъдат премахнати и да става свободно движение на хора и капитали в двете посоки. С влизането на България и Гърция в Европейския съюз това вече е реалност.

Тракийската организация не е затворена и не работи сама за себе си. Тя защитава българската национална кауза, радетели на която са много личности от всички сфери на нашия обществено-политически и икономически живот. Всеки, който се запознае с идеите на СТДБ и вникне в тях, прегръща ги, радее за тях и става постоянен наш привърженик.

Ние се отваряме за света и всеки един от нас ще живее и работи, съобразявайки се с европейското законодателство и европейските закони. В България тракийци едни от първите приеха идеята за Обединена Европа, осмисляйки своя стратегия за XXI век в рамките на нашия континент, на век без войни, на век за свободна изява на човешката личност. В този смисъл СТДБ правилно прозря и бъдещото развитие на нашата организация за превръщането й в общонационална, обществено-патриотична организация, в която място ще намери всеки българин родолюбец.

Въпросът е темите, които обсъжда нашият съюз, да бъдат обществено значими, да стигат до сърцето на човека, да бъдат съобразени с днешните реалности.

2004 г. ни даде повод за подобни размисли. Тогава се проведоха националните чествания на 160-годишния юбилей на Капитан Петко Войвода. Героят на Тракия, който пръв посочи пътя на България - към обединение със страните от Балканския полуостров, с нашите съседи, с Европа.

Построяването на негов паметник в Рим е символично. Значи неговото дело е актуално и днес, защото е в съзвучие с идеите, които обединяват европейските народи. Така, разглеждано в тази светлина, делото на Капитан Петко Войвода се приема от младите хора, които са носители на новото в днешно време. Те проявиха интерес и искаха да знаят повече за този български герой, който е неизучаван и непознат в българската история.

Регионалният съвет на тракийските дружества в Стара Загора и тракийско дружество „Одринска епопея” решиха членовете на тракийското младежко дружество „Капитан Петко Войвода” да стигнат до учащите се, които най-сърцато възприемат идеите от национално-освободителното ни движение и приемат борците за национално освобождение като свои кумири. Но как?

Обществени организации нямат право да влизат в училищата и да провеждат там каквато и да е дейност. Това става по преценка на Регионалният инспекторат на образованието. Старши експертът по история и философия Мила Минева прие идеята делото на Капитан Петко Войвода, дело не партийно, а подчинено на българската национална кауза, да бъде представено от учителите по история в основните и средните училища на територията на Стара Загора, Казанлък и Раднево.

С учениците от основните училища проведохме викторина на тема „Какво знаем за Капитан Петко Войвода”. На заключителното състезание участваха ученици от всички старозагорски училища и от училищата в Раднево и Казанлък. Поради големия брой на отборите, състезанието се провеждаше два дни.

Управителният съвет на тракийското дружество в Стара Загора награди с юбилейни грамоти всеки участник. Грамотите бяха връчени от председателя на тракийското дружество пред паметника на Капитан Петко Войвода в с. Пелевун, Община Ивайловград.

Безплатното пътуване на участниците беше награда от кмета д-р Евгений Желев, осигурена от Община Стара Загора. Наградените участваха на тържествата на Илиева нива през 2004 г. Бяха заедно със своите учители по история, които също получиха юбилейни отличия.

В програмата на Регионалния съвет на тракийските дружества в Стара Загора беше включена дейност и с учениците от горния курс - 10-12 клас. Заедно с Регионалния инспекторат по образование решихме степента на изява да бъде научно-теоретична конференция. Учениците трябваше да направят разработки по живота и делото на героя, проникнати с европейски дух, и да по­кажат лична позиция, да направят своя интерпретация на отделните моменти от живота на Капитан Петко Войвода от гледна точка на новите реалности.

Темите, по които работиха, бяха формулирани от самите тях: „Капитан Петко Войвода - стратегия и тактика”, „Двама европейски революционери с обща кауза и единна вяра в бъдещето”, „Неспокоен дух и голяма човешка доброта” и др. Имаше и доста оригинални заглавия: „Един небесен ангел разказва”, „Песен за най-българската песен”, „Път към безсмъртието”… А и стихотворения: „Спомен за Петко Войвода”, „Петко Войвода” и др.

В областта на изобразителното изкуство учениците се представиха с маслени и пастелни портрети, графически портрети, скулптори от гипс, с които впоследствие се явиха на кандидатстудентски изпити.

С тези и още други творби в чест на 26 март, Деня на Тракия, организирахме градска изложба. При откриването младите таланти бяха удостоени с юбилейни отличия от Управителния съвет на тракийско дружество „Одринска епопея”.

След продължителна подготовка и творческо търсене под ръководството на научните ръководители - учителите по история, на 17 декември 2004 г. в Стара Загора се проведе научно-теоретическа конференция на тема „160 години с героя на Тракия - Капитан Петко Войвода”. Повечето от участниците бяха ученици от 11 и 12 клас, млади хора, с изграден вече свой стил на мислене, на работа и изява.

Залата беше препълнена от граждани и учениците от средните училища на Стара Загора, Казанлък и Раднево. Гост на конференцията, посрещнат с бурни ръкопляскания, беше проф. Иван Филчев, директор на Тракийския научен институт. В оценката си за конференцията той сподели пред аудиторията, че тя е първа по рода си в България. Проф. Иван Филчев приветства младите хора за техния талант, творчество и амбиция, за различния поглед към делото на Капитан Петко Войвода. Любопитство предизвика откриването на конференцията. По своя инициатива питомци на детска градина „Славейче”, облечени в национални носии, с пушки и ножове, в пиеса за деца по детски пресъздадоха как Капитан Петко Войвода става хайдутин. Всичко беше затрогващо, наивно и може би за това развълнува публиката до сълзи.

За изключителната отговорност и съпричастност към делата на тракийското дружество в тази юбилейна за Капитана година старши експертът по история и философия към РИО Мила Минева беше наградена с юбилеен медал „160 години Капитан Петко Войвода”.

Оценявайки по достойнство представянето на учениците в научно-теоретическата конференция, по предложение на тракийско дружество „Одринска епопея” кметът на Стара Загора награди всички участници и техните научни ръководители с безплатно пътуване до родното място на Капитан Петко Войвода - с. Доганхи­сар в Гърция. Реши се и там да бъдат връчени наградите на отличилите се в конференцията.

Пътуването бе осъществено през май 2005 г. Необходимо беше наградените да си набавят документи за пътуване в чужбина! А всъщност до земя, която векове наред е била населявана от българи. Земя, попила потта, радостта на хиляди поколения българи. Земя, давала плодовете си на хора, които са я обичали, тачили, обработвали, напоявали, огласяли със звучен смях и веселие. Земя, за която песни са се пеели. Земя - кърмилница от векове.

Как ни посрещна тя?… Житата - буйно изкласили. И навсякъде - зелено, зелено! Пролетта бе в разцвета си. А Беломорското тракийско поле бе равно, огряно от слънцето, сочно, плодородно - да се ненагледаш. Нашата река Марица - и тя спокойно и бавно разстилаше водите си из равнината, устремила се към Бялото море, което с полъха си галеше цялата тази тракийска земя.

Почти всички участници в екскурзията за първи път посещаваха Беломорска Тракия. Те имаха чувството, че пътуват в чужбина. А ние, потомците на тракийски бежанци, знаехме, че отиваме в родната ни скъпа земя. Своята любов и преклонение пред земята на дедите ни трябваше да предадем и на тях по време на нашето пътуване. И го направихме.

Нашето послание за интеграция на Тракия в рамките на Европейския съюз всъщност ще се осъществява на дело от тези млади хора, въпреки че в учебниците по история и учебните програми, спускани от министерствата десетилетия наред, не се предвижда запознаване на учащите се с историческото минало на този български край. Изключение прави само учебникът по история на проф. Стайко Трифонов от 2000 г., който след смъртта му беше спрян.

Като ръководител на групата се постарах да въведа пътуващите в историята на българите, живели по тези земи, откога датира тяхното присъствие и принадлежността на Капитан Петко Войвода към тях.

Разказах им как през VI век славяните се заселили в Беломорието. В началото на VIII век хан Тервел (701-718/721 г.) подписал мирен договор с византийския император Теодосий ІІІ. По силата на този договор Византия признала за български земите, влизащи в областта Загоре и Беломорска Тракия, и ги отстъпила на България - в знак на благодарност, задето българите отблъснали арабите, заплашващи да превземат Константинопол. Не само това. Византийският император заповядал да се постави един шлем и целия да се покрие с жълтици. Това било дар лично за хан Тервел. Ханът обаче заповядал българската войска да се построи, като всеки войник мине след това покрай шлема и си вземе по жълтица. Това е и история, и приказка, останала по нашите земи.

Говорихме и на други теми.

Денят беше ясен и в далечината се виждаха кубетата на Султан Селим Джамия в Одрин.

Тук, по тези земи, се е ковяла бойната слава и на Второто и Третото българско царство. Гордост за нас е, че край Одрин през 1205 г. цар Калоян разбил латините и пленил император Балдуин Фландърски. Така цар Калоян разнася славата на България в Европа.

Гордост за нас също е, че през 1913 г. пак оттук се разнесла славата на България по целия свят с превземането на Одринската крепост.

Тук е деспотствал Момчил юнак, който е първият владетел, противопоставил се през 1343 г. на нашествието на турците и предупреждавал балканските владетели, че от юг идва страшна напаст, която ще повлече към гибел държавите на целия полуостров.

Положението на тракийци по време на турското робство е било непоносимо тежко не само в обществено-политически и икономически план, но и в духовен. Гръкоманството се стреми да асимилира българите, като чрез Високата порта им забранява богослужение на български език в православните храмове и въвежда богослужение на гръцки. Знаем за борбата на тракийци за запазване на българския корен и българското самосъзнание по тези земи.

Няколко пъти българите са напускали тези земи не по своя воля, а поради промяна на политическото статукво, но отново и отново са се връщали, изграждали са села с компактно българско население.

По тези и други теми разговаряхме по време на пътуването, за да се уверим в приноса на българите, живели тук, в увенчаните им с успех усилия в защита на България. Говорихме и за тяхното разорение през 1913 и особено 1920-1924 г,. интернирането им по островите на Бяло море и насилственото им прогонване от родните места. Учениците не бяха чували за трагедията на българите от Беломорието, за бежанската им несрета. И поглъщаха всичко казано с изключителен интерес. Това беше елитът на старозагорските и казанлъшките училища, интелигентни, умни ученици, които с поведението и любознателността си по време на цялото пътуване доказаха това.

Пътуването беше приятно. Още като преминахме гръцката граница, се забелязваха големите промени във връзка със световната олимпиада - нови магистрални пътища, чисти и белосани градове и села с много цветя. Редяха се градовете Ористиада, Димотика, Софлу - стари български средновековни пазарни центрове. Непосредствено до Дедеагач (Александруполис) автобусът се отклони от магистралата и пое за с. Доганхисар, което беше и нашата цел.

Учениците бяха чели много литература за тракийския герой. Сега пътувахме по местата на неговото детство и младежките му подвизи. Още в автобуса припомнихме за възникването на селото и наименованието му, за живота и дейността на Капитан Петко Войвода.

Пристигнахме в селото. Беше тихо, безлюдно. Бързо се ориентирахме. На входа към двора на новата хотелска сграда се вееше български трибагреник. Отвориха ни. Изваян от бронз, пред нас стоеше Петко Киряков - героят, бранителят на българското население от Родопите и Беломорска Тракия, на гръцкото население от о. Крит, участникът в бойните подвизи на Гарибалди за освобождението на Италия.

Това бе мигът, който младите хора бяха очаквали дълго. Наоколо - тишина и тишина. Българският флаг се вееше радостно. Вглеждахме се един в друг. Всеки по своему съпреживяваше този невероятен миг. С букет български цветя почетохме героя. И пак се смълчахме.

След малко прокънтя гласът на Оливера, ученичка от 11 клас в ГПЧЕ „Ромен Ролан” - Стара Загора: „Път към безсмъртието!” Оливера дори не четеше, а рецитираше своето есе за героя. Чиста и силна българска реч. Момичето произнасяше думите топло, убедително. Думи, които идваха от самите дълбини на сърцето:

„Чувствам, че нещо се е променило в мен, жегна ме една истина, която не ни навестява често, че за да имам аз безгрижна младост, е спряло да тупти неговото непо­корно сърце…

…Ще искам, ще искам дълбоко, искрено, честно да приличам на него в този хубав, макар и нелишен от стръмнини и хлъзгавини наш нов живот!”

Оливера Василева прочете есето си. И пак - мълчание.

Тихо, на пръсти, за да не наруши мълчанието, излезе напред Петя Петкова, автор на стихотворението „Спомен за Петко Войвода”:

Между морето Бяло и Балкана

простира се безкрайна равнина.

Покрита с кости, с чиста кръв обляна,

тя пази спомен жив във вечността…

Петя Петкова е лидер на тракийското детско движение в Стара Загора, ученичка от 9-ти клас в ГПЧЕ „Ромен Ролан”. Потомка е на тракийски българи от съседното на Доганхисар градче Фере.

Петя изрецитира пламенните си редове за Капитан Петко Войвода, но в същото време направи и поклон пред паметта на своите предци, съвременници на Капитана. В прослава на героя своя творба прочете и Мария Павлова, ученичка от 12 клас на ПМГ „Никола Обрешков” - Казанлък.

А паметникът на Капитан Петко Войвода, ням свидетел на всичко това, което ставаше, изведнъж като че ли оживя. Да, оживя! Тук, между другото, присъстваше и човекът, от чиито талантливи ръце бе изваян сполучливия му образ. Да, изненада за всички нас беше Дечко Дечков, учител в Художествената гимназия „Акад. Дечко Узунов” в Казанлък - скулпторът, авторът и изпълнителят на бюст-паметника. На откриването му на 30 октомври 2004 г. той не е могъл да присъства и сега за първи път виждаше своята творба в Доганхисар.

Тук, на това историческо място, пред паметника на Войводата всички участници в научно-теоретична конференция на тема „160 години с героя на Тракия - Капитан Петко Войвода”, проведена на 17 декември 2004 год., ученици и техните учителите по история бяха наградени с юбилейна грамота от името на тракийско дружество „Одринска епопея”. Вълнението на всички беше неописуемо. Това бе моралната награда на старозагорското тракийско дружество за положените от тяхна страна усилия, за съпричастността им към живота и делото на един велик българин, тракийския герой Капитан Петко Войвода.

Юбилейна грамота получи и Регионалният инспекторат по образованието и лично старши екс­перт по история и философия Мила Минева - сърцат, просветен и отговорен ръководител.

Отбихме се и до руините на родната къща на Капитан Петко Войвода в селото. С едноминутно мълчание почетохме още веднъж паметта му. Поднесохме цветя. Припомнихме си някои моменти от ранното детство на Капитана. Изминали бяха 161 години от първия му детски плач. Син на тракийците Груда и Кирко, отгледали още три момчета и пет момичета. Малкият Петко расте в българско село, скътано в полите на Родопите. Населението е било будно, пъргаво, работливо и юначно. С носии, бит и език от групата на родопското българско население. Родопа планина с нейните ручеи и дебели сенки, където той пасе овцете, пази първите му детски тайни. Тя го пази и като хайдутин и закрилник на изтерзаното българско население. Това си говорехме, докато наблюдавахме селото и природата наоколо.

Въодушевени от преживяното, младежите с още по­голям интерес се насочиха към царството на Капитан Петко Войвода - Мароня.

Декември 1878 г. Русите минават Дунава. Турските войски се оттеглят от Беломорието, насочват се на север с цел да спрат войските на русите. С придобит от Гарибалди боен опит в борбата за свободна Италия, от участието си в Критското въстание и от още не едно и две сражения Капитан Петко Войвода без особени трудности превзема Мароня и установява там българска власт. Към Мароня се присъединяват и околните села. Народът го провъзгласява за “цар” и създава за неговото царуване песен:

Де се е чуло, видяло,

в едно царство два царя,

два царя, два господаря,

в Стамбул султан царува

в Мароня - Петко Войвода…

Целта на всичките тези действия е да се улеснят руските войски при освобождението на Беломорието. Капитан Петко Войвода силно е вярвал в това.

В Мароня ни посрещна вековният чинар - съвременник на събитията от онова време, високите родопски скали, които заобикалят града и широкият простор към морето на юг. На една от тези височини се белееше Българската църква (и до днес я наричат така), строена през XI век, чиста, спретната, открита във вид на веранда, с висока каменна камбанария, която вероятно е служела за наблюдателница на Капитан Петко Войвода. На 19 февруари 1878 г. в тази църква е било осветено знамето на царството от гръцкия свещенник Филип. За това, че осветил знамето, неговият владиката, грък от Гюмюржина, му обръснал брадата и го затворил в килия. Капитан Петко Войвода предупредил владиката, че ще го изпрати на „оня свят”, ако не освободи отец Филип. И други интересни истории от живота на Капитан Петко Войвода в Мароня чуха учениците. В тези истории волният син на Тракия се открояваше като голям народен закрилник със силен дух и необикновено самообладание, с безстрашие и прозорливост.

Не само подвизите на Войводата и не само природата край Мароня с нейните красоти впечатлиха ученици и учители, но и хората. Потайни, мълчаливи, някои от тях заговаряха на български скришом, но на въпроса откъде знаят български - отговор не получавахме. Това най-веротно бяха асимилирани българи, които изпитваха страх даже и в днешно време, когато Гърция е член на Европейския съюз, да говорят на български. Настъпват времена - и дай Боже те да дойдат по-скоро! - когато всеки свободно в рамките на ЕС ще може да определи без страх своята национална принадлежност и национално самосъзнание.

А от височината, от която четниците на Капитан Петко Войвода са стреляли по негова заповед във въздуха, за да сплашат двехилядната турска армия, окупирала Мароня, младите хора изпитаха и гордост, и възторг. Гордост, че седем-осем български юнаци са прогонили многобройния враг. Мислейки, че идват русите, турците хукнали в безреда кой накъдето види. Възторг от невероятната красота пред очите ни - накъдето поглед стига се стелеше равното плодородно Гюмюрджинско поле, което е давало хляба предците ни.

Нощта вече преваляше, а ние все още пътувахме към градчето Керамоти, където щяхме да се установим за почивка. Но преди това с целия си блясък и красота пред нас се показа град Ксанти, столицата на Момчил юнак, който царува в страшна и неспокойна за Балканите епоха - епохата на турското нашествие.

Момчил юнак пръв влиза в битка с турците в залива на Портолагос на Бяло море. Той е първата свидна жертва, която дава България срещу турското нашествие. Момчил юнак пада убит, настигнат от враговете пред вратите на Ксанти (Перитерион). Подвизите на Момчил юнак и Капитан Петко Войвода повдигнаха самочувствието на всички ни. Запяхме песните „Край Босфора шум се вдига”, „Имала майка…”, „Питат ли ме де й зората” и др.

Много емоции предизвика пътуването ни с ферибота по Бяло море към о. Тасос. Този остров е попил сълзите, мъката и страданията на тракийските българи, интернирани от гръцките власти през 1920-1924 г. с цел да обезбългарят Беломорска Тракия. Много от интернираните българи са измрели из селищата на острова от заразни болести, от недоимък и глад. След шестмесечен престой оцелелите били върнати по родните си села, но заварили в домовете си гръцки войници и гърци, дошли от Мала Азия. Принудени от гръцките власти, българите завинаги напускат своята родна Тракия.

Красотите на беломорските крайбрежни градове и слънцето, и полъхът на море, и връщането в миналото преобразиха учениците и техните ръководители. Те приеха присърце българската национална кауза за Тракия с ясното съзнание, че могат да имат принос за нейното осъществяване. Подобна възможност ще получи всеки в системата на Европейския съюз. Младите хора оцениха като перспективна и реалистична програмата на СТДБ за интеграция на трите части на Тракия - българска, гръцка и турска. Те се върнаха в България обогатени откъм дух, заредени със силно родолюбиво чувство и с усещането, че България е там, където има българи и е запазена историческа памет. Те усетиха, че всеки допир до историята на България прави човека по българин и борец за нейното бъдеще. Така тракийско дружество „Одринска епопея” в Стара Загора и Младежкото тракийско дружество спечелиха убедени привърженици на нашата кауза за Тракия и свои искрени приятели. Разшири се влиянието ни в средните училища в Стара Загора и областта.

(със съкращения)

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

1. Аянов Г., Народностен лик на Западна Тракия. Бургас, 1942.

2. Гюзелев В., Момчил юнак, София, 1967.

3. Грозева В., Ускудама Андрианопол ОДРИН Едерне, София, 1998.

4. Георгиев В., Стайко Трифонов, Екзарх Български Йосиф I, София, 1994.

4. Караманджуков Х., Западнотракийските българи, книга I, София, 1934.

5. Орманджиев, Ив. Антим I Български екзарх, София, 1928.

6. Симидов Ф., Войводата Капитан Петко Киряков, Велико Търново, 1994.

7. Мечева П. Личен архив.

8. Хайтов Н., Капитан Петко Войвода, София, 1981.

9. Шишков Ст., Беломорска Тракия в освободителните войни, Пловдив, 1929.

10. Апостолов Стамат, За свободата на Тракия, Бургас, 2002.

11. Инджов Никола, Българокръвни, българогласни, българоглави, София, 2007.

12. Левов Борис, Жеравата тлее, Пловдив, 1999 г.

13. Димитров Божидар, Войните за национално обединение, 1912-1913, 1915-1918, София.

14. Гарибалди Джузепе, Мемоари, преведена на български 1982 г., София.

15. Тенев Драган, Джузепе Гарибалди, София, 1967.

16. Бакърджиев, К., Бакърджиева М., Доганхисар Градец, Хасково, 1998.