Весела Василева

ЖЕЛАНИЕ

Полето спи,
магьосано, загърнато в нощта.
Наоколо е тихо.
И само тъмните треви потръпват
под хладния досег на вятъра,
и песента
- пресипнала и топла - на щурците
разтваря галещи крила
и ги покрива. -
А горе - горе е небето,
пламнало
във странни, малки пламъци - звезди,
небето - цяло украсено
и светло, и тържествено,
така далечно и тъй близко!
И нещо ново пламва във сърдцето ми
със болка и възторг,
и нова кръв се струи във
ръцете ми
и искам
със целия купнеж във тях
да се протегна,
звездите да досегна.

СЪН

Вълните се плискат във пясъка тъй равномерно и глухо,
небето над тях е тъй синьо и чисто;
нагретия въздух трепти и задържа дъха си
- солния дъх на морето лазурно - лъчисто.

През пръстите леко се сипе златистия пясък
- изтичат така на живота минутите къси;
и в нежното, топло сърдце на земята под мене
той сам, сякаш щедро раздава лъха си.

Душата на властното, синьо море е замрела,
душата на топлата майка - земя си почива;
от нишки на жаркото слънце е мрежа лъчиста изплела
могъщата, сънна богиня - забрава.

САМ

Лицето Му е бледо и прозрачно,
очите Му отворени широко,
- тъй светли и печални…
А може би и радост там дълбоко
във погледа блести?
Ръцете Му издигнати в молитва,
отправена към тъмното небе
- тъй чуждо и далечно…
А може би за Него то е близко,
обично, неразделно?
И всички слушат - думи - златни, топли, замълчавани,
и думи сиви, тъмни, сребърни,
и всички слушат - Той говори
за своето небе,
за себе си,
за тях и техните дела и мисли,
и Той говори дълго,
и всички слушат.
Но думите са златни, топли, замълчавани,
и думите са сиви, тъмни, сребърни,
и никой ги не вижда,
и всички слушат,
но никой ги не чува как звънтят.
Той говори,
лицето Му е бледо и прозрачно,
очите Му дълбоки и печални,
и Той говори,
но Той е сам.

ПРОЛЕТ

І.

По стъклата чука пролет.
Пеят звънко, весело капчуците.
В буйна, нова радост струи слънцето
към земята тъмна и оголена.

И небето синьо е и топло,
облаците - светли и усмихнати.
Вятърът - за миг притихнал,
ги подгонва галещ и доволен.

И в очите ми сияе слънце,
и в сърдцето ми живее пролет,
и във мен се гонят звънко
капките последни на снега,
на южняка с пламналия полет.

Зимата остава в бяло було
- мъката забравена остава -
задушена в радостта нахлула,
що със шепот пролетта раздава.

ІІ.

Всяка вечер е бавно умиране
на лъчистия пролетен ден.
Всяка вечер в прозореца спира
светлината от мрак покосена.

Всяка нощ е небето по-светло
и звездите - с блестящи лица,
като искри от вятър ответи,
като пламнали малки сърдца.

Всяка утрин по-смело изгрява
и размита златистия прах,
и зората с по-светъл замах
на нощта песента разпилява.

сп. „Звън”, ученически литературен сборник, издание на „Светлоструй”, София, 1937