Цоньо Калчев

Из „Родни звукове и картинки”

НА СЕЛО

Слънце над зенита сладичко припича,
С чашичка развита полски цвят наднича.

Цъфнали дървета редом из градини,
Гушат се край плета шипки и малини.

В синур, до горички, край зелени трънки
Вдигат си главички алени кадънки.

Изворчета бликат в пъстрите морави,
Крехко чуруликат птички у дъбрави.

Миризми пилеят сладки теменужки,
Чуй, агънца блеят дружно на пладнушки.

Низко над земята хвъркат лястовички,
Гуркат си в реката малките главички.

Песни си извива полска чучулига,
Ту се спуща в нива, ту се пак издига.

Блеснала росица на елмазни буци,
Екнала горица от омайни звуци.

Ветрец отдалеко милва ми лицето,
Мене става леко, драго на сърцето.

Вдигна си гърдите, полски дъх се вмъкне,
Пръсват се тъгите, мрачна мисъл хвръкне.

Облаци бухлати кротичко си плуват,
Тънка ръж се клати, ниви се вълнуват.

Клас им се навежда низко до земята.
Ах, каква надежда будят те в душата.

На свойте стопани скромни, работливи,
Що с честно старане правят ни щастливи!…

Бликнали долчета, гръмнали талази,
Пущат ги момчета, спрян ги гледам ази,

Па си спомня живо туй време нестижно,
Как и аз детенце бил съм тъй безгрижно.

Как по тез поляни волно съм порасъл,
Агънца под сенки три години пасъл.

Колко пъти в битки славни сме се били
И цветя на китки тука сме си вили!

Как сме кат юнаци под команда строга
Припкали с байраци, с песни и тревога!…

Ах, години сладки, пълни с благодати,
Що сте толкоз кратки, тъй бързи, крилати?…

Пръпнал вън народа, работи, ликува -
Цялата природа пее, тържествува.

Сякаш, че градина райска е простора…
Кат мойта родина няма друга втора!

ОТЖИВЯЛ Е ТОЙ ВЕКЪТ СИ

          На един млад учен колега

В школо - храма на просвета,
Метнал ази бях кракът си,
От мечти крилати люшнат.
(Там учител бях и ази).
„Отживял е той векът си,
Стар е веке” - чух да шушнат

За един мой стар колега,
Кой от младост, дор до сега
Пръска знане в школа родни,
Пълен с чувства благородни…

- Стар е, да, но по години.
Туй закон е - що да прави?
Но по чувства, идеали,
Дух свободен, мисли трезви.
Колко млади той остави,
Сън мъртвешки веч заспали!

А в изкуство на просвета -
Свес народна как да буди,
Колко младички момчета
Като вази - в джоб ще гуди!

Сп. „Надежда”, № 3, 1900