Чило Шишманов

І.

Велико безкрайно море, и аз съм от твойта среда,
и аз съм от тебе роден, закърмен със твойта вода.

Духът ми е теб отразен, във твоите бурни вълни,
които в пророчески сън нашепват за нови страни.

Аз чувам загадъчен звън под твойте скали, брегове,
там някой се ражда и мре, там някой за помощ зове.

Обичам те, тъмно море, и светлия твой кръгошир,
защото е в теб отразен духът ми на буря и мир,

защото от теб съм роден - закърмен със твойта вода,
велико, безбрежно море, и аз съм от твойта среда!

ІІ.

Полъхна тих зефир, потрепнаха водите
и утрото от сън ме с ласки разсъни:
и сребърни вълни прекършиха снагите
       и сребърни вълни,
       и сребърни вълни
подеха ме напред към приказни страни.

И слънцето могъщо разсипа вред позлата,
и лъхна ведрина от свода прояснен,
и с вяра окрилен заудрях с гръм веслата
       и с вяра окрилен,
       и с вяра окрилен
към дверите литнах на пролетния ден!

ІІІ.

Замислената вечер замислено постели
копринени воали над тихите води:
сънят и тишината са царствен път поели
и моят дух смири се в смирените гърди…

Възлизаща луната, велика и печална,
по гладката повърхност пътека начерта:
потрепнаха водите в водата огледална,
и моят дух затихна и кротко замечта.

И в късните превали на сребърната вечер,
сломени от умора вълните кротко спят -
сънуват топли ласки на някой взор далечен
и моят дух сънува обсипан с рози път.

ІV.

На хиляди метри надалече, надалече,
подтиснати стенат просторни води,
които не знаят ни отдих, ни воля,
които отдавна ги робство роди -
        вечерен ги траур покри
        и слънце не ги озари.

На морското дъно в пространства дълбоки
столетия тъмни са трупали смрад
и пласт върху пласт по всички посоки
простират се скръб, омраза и мрак -
         душите на тези вълни,
         прострени на всички страни!

И често със вяра и с бунт и надежда
намръщят се страшно тез робски води,
в морето разляно се буря оглежда,
угасват тревожно и всички звезди -
         вълните жадуват простор
         и песни на пролетен хор.

V.

           Обичам тишината на утрините бели,
           но любя и размаха на бурите метежни
                                                   Хр. Ясенов

Аз любя ведрината на грейнали простори
и светлата безбрежност на синьото море,
аз любя и небето, когато се разтвори
и трепетна звездица проблесне и замре.

Аз любя тишината на утрините нежни,
когато лъх повява от четири страни,
но любя и морето със бурите метежни
на неговите тъмни подтиснати води.

И щом водите робски възбудено застенат
и страшно потъмнее простора ведро-син,
аз сещам, че морето е моята родина
и сещам аз тогава, че аз съм негов син.

1937