Георги Н. Николов

Романът „Светлината на черното мастило” на Виктория Забуковец излезе в превод у нас през 2009 г. (1) По страниците му авторката - наша сънародница от Австралия, задълбочено и увлекателно възражда ярки страници от българската история. Връща се в далечното вече време между IХ-Х век. Период, който наричаме „златен” с делото на цар Симеон. И който е безспорно вододелен за духовността, избуяла над езичните тотеми в цялата красота на християнското вероучение. Забуковец сравнява развитието на западните нации в споменатия период и открива много сходни черти между тях и стара България. Така се ражда идеята за романа. На сцената изплува просветеният монарх Алфред - едновременно воин и книжовник. Той ясно разбира мисията си - да обедини разпокъсаните си поданици върху общи вярвания и общ официален език. Затова изпраща младия монах Уилфрид в Магнаурската школа, да изучи гръцкия и арамейския езици. Така ще може в бъдеще да обучава книжовниците в Уинчестър, превеждащи библейските текстове на староанглийски. На кораба, по пътя към Константинопол Уилфрид среща Филип-Орфей, с когото животът ще го свърже за дълго време. После на борда ще се качат Спартак-Орфей, баща на Филип и българските благороднички Омура, Тервела и София. При пристигането си те ще бъдат посрещнати от принц Симеон и неговия близък приятел Любомир. Така централните персонажи в книгата постепенно заемат местата си в мозайката на сюжетния развой. Което е многопластово и неспокойно. Представляващо мащабен разказ, изграден от увлекателната панорама на много и разнообразни във фактологията си по-малки разкази. Героите често се впускат в диалози, чрез които разкриват делото на светите братя Кирил и Методий. На славянската азбука, на християнството като сравнително нова за славяните и българите религия. За политическата конюнктура във византийските дворцови кръгове и нейния рефлекс върху околните племена: „Византийската империя, която сключвала договори с всякакви вождове и племенни обединения, предлагала „приятелско гостоприемство” на техните синове и ги задържала в продължение на шест години с намерението да елинизира чуждестранните принцове, за да станат те верни на Византия и да защитават нейните граници; или да ги корумпира и по такъв начин да ги направи зависими от империята и да ги подчини на някоя групировка от византийски аристократи, която да ги ръководи. Ако чуждите принцове се окажели извънредно верни и способни, те били възнаграждавани с титли като „кесар”, за да станат едни от тях”.

На този фон се ражда нежната любов между Тервела и Филип: две безспорни личности в обществото, което олицетворяват. Чувствата им са споделени и завършват с брачна клетва. Несподелени остават искриците между Симеон и София. Младият човек няма право на личен живот, а династичният брак е негово официално задължение. Изнасилена от покварения Владимир-Расате, девойката се оттегля в манастир. Назрява разделният конфликт между принца, подкрепян от петдесет и две болярски фамилии и стария княз Борис. Битката между „старо” и „ново” се основава не само върху религиозните догми. Сега се решава съдбата на България и нейното равностойно с водещите страни бъдеще. Кръвта е много, защото залогът е голям. Личното „аз” отстъпва пред потребностите на държавността. От градежа й слизат едни люде, възкачват се други. Проверени в мир и в бран, а най-вече: в готовността си да приемат предизвикателствата на времето като себепроверка. Като лоялност към новия цар Симеон и към неговата България, неудържимо разкъсваща догмите на отминали епохи. Процесът е труден, прокарван с меч, с дипломатична търпимост и с необратима последователност. Все още не са изчистени прежни суеверия. Но те ще отстъпят, докато се превърнат в мътен спомен, или въобще изчезнат от паметта на хората: „Девети век беше Векът на Вярата. Хората вярваха в чудеса, чудодейни изцеления, благотворния ефект от костите на светците и другите свещени реликви за спасение, добро здраве, покровителство и добър късмет. Тези идеи не бяха далеч от по-ранните им езически вярвания, като вярата в защитата, осигурявана от амулети с магическа форма с вплетени в тяхната структура и външен вид специални числа, за които се предполагаше, че носят добър късмет”. С много мъка, но с добри въжделения историята затваря една своя страница, за да открои светлината на друга. Вплетени в общото на своя живот - християнизацията на света, героите се развиват и по индивидуална орбита. Уилфрид отива на поклонение и мисия в Ерусалим, Филип и Тервела пристигат във Венеция, игуменката София рисува прекрасни стенописи - все житейски дела, които утрешният ден засенчва с нови и нови изисквания. Върху често неспокойната делничност на историческата сцена динамично се сменят властели и събития. На византийския престол се възкачва император Константин, цар Симеон наказва с меч лукавството на ромеите. Отиват си от земните дела княз Борис-Михаил, Алфред Велики, а императорът на франките Карл бележи поредния си военен успех. Отива си и Симеон Велики… Европейското човечество се обединява под благослова на Създателя с надежда, че основите на просветителството, на християнската доброта и на теистичната хармония са вечни. Че могат да надживеят всички катаклизми и нереални опити бъдещето да бъде върнато обратно в минало време. „Светлината на черното мастило” е широка историческа панорама на достоверни събития и лица. Романът е изграден чрез метода на решетката, в който вертикалната й ос показва годините и датите на повествованието, а хоризонталната - отговарящите им държави и събития. Сама авторката уточнява: „Като пишех книгата, се чувствах като наблюдател на събитията и имах усещането за панорамност: аз бях отгоре и пред мен като на филм излизаха участниците в историческите събития - крале, царе, патриарси, папи и монаси”. Всъщност, по страниците намира място цялата просветена Европа от време оно. Умело в описваните сцени, диалози и философски съждения е включена античността и древният Рим. Получава се приемственост в хода на човешкото развитие. В хода му напред и нагоре, защото историята не търпи застой - той винаги приключва с взрив от идеи на фона на звънтящи мечове. Книгата носи много информация, предназначена за чуждестранна читателска аудитория. Но и за нас преразказът е полезен - спомняме си Паисиевия повик „болгарино, знай своя род и язык!” Между него и епохата на Симеон лежат стотици години, но патриотизмът е винаги чист и непресторен. Можем да приемем, че идеята в „Светлината на черното мастило” е двустранна от гледна точка на човешкото присъствие. От една страна са представени обикновените човеци - безименни строители на съвременната им България. Те са вписани в ежедневния бит, в делничното общуване, в практическите си надежди и очаквания. Виктория Забуковец ги поднася привидно в бърз щрих, като цветни светлосенки под нозете на избрани от съдбата водачи. Но взети вкупом, убедително олицетворяват схващанията ни за обществена монолитност - жизнена, непоколебима, пълнокръвна. За български народ, изстрадал много и дал много на света - за славяните азбука, за Европа пример на патриотизъм и родолюбие. В пресъздадените пък образи на царе и кралски особи също има общи черти: готовност да направят всичко за славата на своите държави с перо и меч. Но не това е основната цел на Виктория Забуковец. По страниците тя вплита своите разсъждения за ролята на силната личност в историята. За харизматичния водач, способен да поведе тълпите не само по волята си, но и с личен пример и убедително слово. Такъв безспорно е Симеон и той е най-добре скулптиран като персонаж в повествованието: мъдър водител, загърбил всичко лично в името на призванието си. Създаващ в държавата си нов тип мислеща прослойка - високообразована, адекватна на изискванията на времето, християнски чиста и себеотдайна. Нейната физиономичност успешно допълват силуетите на Тудор Доксов, Константин Преславски, Черноризец Храбър и пр. клирици - просветители. Не по-малко интересни са и женските образи. Българката е самостоятелна, горда, красива. Тервела и София са носителки на интелектуалното познание, закрилящи изкуството, посланички на нов тип духовност и равнопоставеност със „силния” пол: „Воините може и да ставаха герои, но жените бяха тези, които събираха парченцата и осъществяваха завръщането към живота. Във всяка една култура Майката Земя е богиня, за която се вярва, че владее силата на прераждането. Грижите за земята и нейното изцеление - това е реалността тръгнала към символизма”. В книгата на Забуковец България е жарък купел, който се преражда. На сцената на Стария континент една могъща държава заема полагаемото й се място, за да издържи на катаклизми и страдания до наши дни. Разказът е мащабен, картинен, поднесен с много вещина и дълбоко познаване на епохата. До голяма степен е и научно четиво, облечено в художествена форма. Действията на героите са психологически мотивирани, гравитиращи ясно в общочовешката орбита, която олицетворяват. „Светлината на черното мастило” с право има свое място в съвременната българска литература, докосваща се до историята. Предстои да бъде преведена следващата книга на авторката - „The second landing”. А ние с право можем да се замислим - в години на национално обезличаване не трябва ли да потърсим достойнството си и в историята, близка и далечна? Отговор ни дава романът на Виктория Забуковец „Светлината на черното мастило”…

1. София, Изд. „ЖАР - Жанет Аргирова”