Златимир Коларов

Мария Коева живееше в тесен апартамент в една жилищна кооперация с еркери и колони на входа, построена преди войната на ъгъла между два широки булеварда. Апартаментът беше единственото нещо, което бяха успели да създадат с мъжа си за четиридесет години съвместен живот с неговата скромна чиновническа заплата и нейната пестеливост на домакиня, възпитана в класическия патриархален дух, според който смисълът в живота е семейството, мъжът е неговата опора, а жената е създадена да изпълва дома с уют.
Деца нямаха. Отначало се чувстваше виновна, мъжът й казваше - „такава ни е била съдбата”, после свикнаха и престанаха да мислят за съдбата си. Замислиха се, когато остаряха, но всеки криеше мислите си от другия, за да не го нарани. И всеки тайно се надяваше да си отиде пръв, защото и двамата еднакво се страхуваха от самотата.
След погребението на мъжа й, на което присъстваха няколко от малкото останали живи роднини, Мария се прибра в дома си сама. Роднините бяха твърде възрастни и болни, за да споделят мъката й след тягостната тишина на гробището. Седна на дивана в хола, стисна ръце в скута си и се загледа в стената срещу себе си. От улицата долиташе звън на трамваи и приглушен шум от много хора. После се стъмни. Заслушана в ударите на сърцето си, Мария реши да последва мъжа си и в следващите дни престана да се храни - боеше се да го направи по друг начин.
Когато мислеше, че краят наближава, пред вратата към стълбището се чу тихо драскане и жално скимтене. Надигна се с мъка и прекоси антрето. На прага стоеше мръсно, изпосталяло коте. Гледаше я в очите и трепереше от студ. Мария се отдръпна. Котете пристъпи нерешително и се сви в краката й. Тя се наведе да го погали, зави й се свят и се подпря на стената. Котето измяука и се погали в пантофа ?. Мария изчака да премине тъмната пелена пред очите й, облече палтото си и излезе на стълбището. От сладкарницата до входа с колоните купи пликче прясно мляко и се върна. Котете я чакаше до вратата. От кухнята донесе купичка, постави я в ъгъла на антрето, напълни я с мляко, останалото го изпи. Котето навря муцунката си в купичката, после облиза дъното й и замърка в обувките й, наредени до вратата. Мария се върна в спалнята и за първи път, откакто почина мъжа й, заспа без сънища.
След няколко дни на вратата към стълбището се позвъни. Беше инкасаторката за тока. Като видя цифрите върху бланката, Мария потрепера. Парите от социалната й пенсия на жена, която не беше работила, нямаше да й стигнат да го плати и да останат за мляко за котето. Отново се облече и излезе на улицата. От Репа до сладкарницата купи няколко вестника и се зачете в обявите за работа. Търсеха само млади хора със софийско жителство. На една малка обява прочете, че ръководството на Художествената гимназия търси възрастни мъже и жени за модели в часовете по рисуване на акт. Попита една съседка какво значи акт, тя й обясни. Мария смачка вестника и го хвърли в кошчето за боклук. След седмица инкасаторката отново дойде и каза, че ако не плати тока до два дни, ще отвие главния бушон на апартамента. Мария я помоли да изчака още една седмица, но инкасаторката се обърна и тръгна по стълбището без да я изслуша. Мария притвори вратата след нея и се върна в хола. Котето спеше в креслото, свило лапи под тялото си и тихо мъркаше. Постоя права до вратата, заслушана в шума от улицата, после отиде в кухнята и изрови вестника от отпадъците.
Като видя секретарката на гимназията - висока и слаба, с очила, които висяха на тънка сребриста верижка на гърдите й, със закопчана до брадата блуза и пола под коленете, в първия момент Мария си помисли, че е учителка по математика. После секретарката й показа как да оформи молбата си. В същото време някакъв възрастен мъж пишеше нещо в другия край на бюрото. След като свършиха с писането, секретарката взе листите от ръцете им и ги въведе при директора. Той ги огледа с отегчен, преценяващ поглед и махна с ръка. Излязоха от кабинета му, секретарката ги поведе по коридора и влезе в ателието без да почука. Учениците утихнаха и ги заразглеждаха с интерес. Без да им обръща внимание, секретарката посочи паравана в ъгъла на стаята. Мария я погледна учудена, но като видя острия ? поглед зад стъклата на очилата й, наведе глава. Понечи да се върне, но си спомни резкия глас на инкасаторката. Секретарката избута двете крила на паравана плътно до стената и кимна с глава, свила вежди над рамките на очилата си все едно, че искаше да им каже да не забравят занапред, че събличането е по-аморално от голотата, а що се касае за нея, тя не възприема и двете неща, но се оставя да бъде свидетел на разголването им само защото необходимостта го изисква. Мария мина зад паравана и започна да разкопчава блузата си, докато остана боса върху пода, без дрехи по тялото. В съседната секция на паравана се чуваше тежкото дишане на непознатия възрастен мъж.
От другата страна на паравана учениците шумяха и нареждаха по стативите четките и боите.

В началото Мария се бавеше зад паравана, учителят се разхождаше нервно из ателието и покашляше нетърпеливо. Тя излизаше с почервеняло лице, с очи устремени в пода, усещайки с гърба си, голотата на партньора си, който, изправен в ъгъла на ателието от другата страна на паравана, също криеше очите си от нейните. Учителят им казваше в кой край на стаята да застанат в зависимост от светлината, която струеше от прозореца, как да държат ръцете си, на къде да гледат, моделираше телата им като фигури от восък. Мария потръпваше от погледите на децата, опитваше се да прикрие с ръка гърдите си и се сблъскваше със строгия поглед на преподавателя. Затваряше очи и се оставяше да правят с тялото й каквото пожелаят. Децата се увличаха и рисуваха без да усетят времето. Тя потръпваше от студа, който лъхаше от пода и се стараеше да не мръдне. Като свършеше часа се обличаше набързо зад паравана, излизаше от стаята с наведена глава и се прибираше в дома си. Хладният допир от погледите на децата по тялото й се задържаше с часове, понякога заспиваше с него. В началото й тежеше, че няма с кого да сподели притесненията и болките си, котето беше единствената жива душа в дома й, после свикна.
Понякога се питаше дали и партньорът й усещаше същия хлад от детските погледи по тялото си, но двамата рядко разговаряха. В началото се срамуваше и избягваше да го гледа в очите, по-късно свикна с присъствието му и престана да го забелязва като лицата на децата, които се сменяха всяка година.
За няколко години нещата се промениха. Или тя свикна с голотата си в училищната стая, или в очите на децата изчезнаха неопределените пламъчета на присмех и превъзходство, които я караха да настръхва в началото, или с годините деца се измениха, но тя престана да използва паравана и да различава лицата на хората край себе си. С влизането в ателието започваше да съблича жилетката, блузата и полата си, а партньорът й да развързва вратовръзката и връзката на обувките си, докато двамата останеха без дрехи по тялото. С изпразнена от мисли глава, Мария чакаше часът да свърши с надеждата да продължи повече от нормалното - времето в повече се заплащаше допълнително, но не толкова, че да закъснее за срещата в сладкарницата срещу гимназията.
Като свършеше часът, Мария се обличаше на бързо и поглеждаше часовника си, за да не закъснее. От допира на изстиналите дрехи тялото й потръпваше, след няколко минути по кожата й се разливаше приятна топлина. Изваждаше от чантата си стария гребен с метални зъбци и потъмняла кокалена дръжка и сресваше косите си пред огледалото срещу паравана. В същото време партньорът й обуваше чорапа на единия си крак, докато с усилие задържаше равновесие на другия. Извитият му гръб издаваше нетърпението му по-скоро да излезе от ателието. Мария виждаше в огледалото отражението на извитото му тяло и паравана зад него. Чорапите на партньора й имаха по една голяма дупка, от която се подаваше нокътя на големия пръст на крака му. Всеки път погледът й попадаше в дупките, може би, защото никога не беше търпяла мъжа й да ходи със скъсани чорапи. Мислеше, че е недопустимо един мъж да ходи със скъсани чорапи и съжаляваше партньора си, но щом излезеше от гимназията веднага го забравяше. Спомняше си, че има такъв човек, когато съобщаваха по радиото, че има грипна епидемия. Страхуваше се партньорът й да не се разболее. Не знаеше дали след това часовете ще да продължат с един модел, но като погледнеше жилестите му ръце, докато изпъваше чорапите си, се успокояваше - партньорът й имаше ръце на държелив старец.
Двамата се разделяха на улицата с едно бегло „довиждане”, казано през рамо и всеки поемаше по пътя си - тя, към сладкарницата на ъгъла, той, неизвестно къде.
Мария поемаше с пълни гърди свежия въздух. Последните тръпки от студа в ателието изчезваха и влизаше в сладкарницата пречистена. Поръчваше си чаша мляко и се оглеждаше за свободна маса с две места, ако беше дошла първа.

През лятото децата заминаваха за провинцията да рисуват планински и морски пейзажи, в началото на есента часовете по рисуване се възобновяваха, през пролетта ръководството на гимназията организираше изложба с картини на учениците, в края на учебната година едни деца си отиваха, в началото на следващата идваха други… Годините си изнизваха сиви и безлични, без да ги различи, като кадри от фотографски филм, на който нищо не е заснето. Отминалото време Мария измерваше с промяната на Тони, който от малко и невзрачно коте беше станал голям, охранен котарак и по цял ден спеше в креслото, свит на кълбо. През първите години с настъпването на пролетта, ставаше неспокоен. Скубеше с нокти килима в хола, гледаше с жадни очи от балкона хората по улиците и потръпваше като зърнеше някоя котка между кофите за боклук. После страстите му прегоряха, апетитът му се увеличи и престана да излиза на балкона. Мария продължаваше да го храни като малко коте и да му говори като на дете, докато той дремеше в скута й или разтваряше широко уста в ленива, безразлична прозявка.
За Мария времето беше спряло, дори образът на мъжа й беше избледнял от съзнанието й. Най-неочаквано, все едно, че отведнъж се бе събудила от дълъг и безпаметен сън, времето отново потече - бързо и главоломно, без тъга за отминалите дни, с надежда и радост от предстоящите…

Беше късно есента, облаците бяха слезли ниско над покривите на посивелите от дима и сажди сгради. Хората се бяха свили в дрехите си и бързаха да се приберат в домовете си.
Мария излезе от гимназията, по тялото й още лазеха хладни тръпки от студа в ателието. Не й се прибираше. За първи път, откакто почина мъжа й искаше да усеща присъствието на хора около себе си. След кратко колебание прекоси улицата и влезе в сладкарницата на ъгъла срещу гимназията. От продавачката зад щанда взе чаша с мляко и седна на стола до една от масите зад вратата, където не духаше. Допиваше млякото, когато към масата се приближи възрастен мъж, попита дали мястото срещу нея е свободно и седна. Държеше с две ръце чашата с топъл чай и отпиваше като изстинал - жадно, на големи глътки. Балтонът ме беше изсветлял, демодираната му вратовръзка тъмнееше над изтънялата от пране риза. С няколко вдигания на чашата изпи чая, каза тихо „довиждане” и си тръгна.
След няколко дни Мария отново влезе в сладкарницата. Непознатият стоеше сам на масата зад вратата. След като взе чашата с мляко от ръцете на продавачката, този път тя попита дали мястото до него е свободно. Той кимна и духна на премръзналите си ръце. После стисна чашата и отпи жадно.
Без да се уговорят, двамата започнаха да се срещат един път в седмицата и да прекарват половин час заедно без да разговарят, без да бързат да си тръгнат.

Мина месец, стана още по-студено, улиците опустяха. Един ден заваля. Улиците се покриха бързо със сняг и времето омекна.
Мария взе чашата от продавачката и седна на свободното място до масата зад вратата. Непознатият вдигна очи и я поздрави, за първи път, откакто сядаха на една маса. Мария кимна смутено и наведе глава.
Учениците се тълпяха около щанда, после се оглеждаха за свободна маса, стиснали кифла и чаша с боза в ръка. Без да отделя очи от чашата в ръцете си, от която лъхаше топла пара, непознатият започна да й разказва като на стар познат колко весело и безгрижно е посрещал зимите в родното си село с другите момчета от класа. Бягали от училище и цял ден се скитали по хълмовете около селото. Вечер се прибирали премръзнали от студ, с крака, мокри до коленете, с изтръпнали от студа лица. Бащите им ги побийвали, че са избягали от училище, майките им мърморели неодобрително, но прощавали и забравяли по-бързо от бащите детските и грехове, а на следващия ден те отново бягали от училище, не защото мразели учението, а защото навън било толкова бяло и красиво, че всичко друго избледнявало в душите им, и отново тръгвали волни и окрилени по полето и хълмовете около селото. После непознатият вдигна очи от чашата си, погледна учениците, които се бутаха с лакти, без да обръщат внимание на възрастните, които ги стрелкаха с неодобрителни погледи и с внезапно помръкнал глас каза, че съжалява тези деца, отраснали в кварталните градинки между високите сгради, закрили небето над главите им и, без детство, вкарани отрано в задъхания поток на големия град. Замълча, после добави - всяко дете трябва да има детство, за да остане човек до края.
Мария не разбра добре последните му думи и наведе глава. Тя никога не беше живяла на село, беше отраснала като децата около тях сред мъглите и саждите на София, но за разлика от тях - в един от най-бедните и крайни квартали на града, толкова отдалечен от центъра, че беше един от малкото, оцелели от бомбардировките на войната, никога не беше тичала на воля из полето, не беше събирала цветя от земята и това, което й разказваше непознатия, й изглеждаше от една страна интересно, от друга, необяснимо защо - красиво.
Непознатият замълча и двамата останаха загледани за дълго в белотата, която прозираше през запотените стъкла на прозорците, докато жената зад щанда ги подкани да тръгват, че работното й време е изтекло.

След седмица непознатият й разказа как бе дошъл в София в края на войната с още няколко младежи от своето малко село в подножието на планината да разчистят развалините и да строят нов голям и светъл град за новите хора, които идваха с мирния живот, как в първите години е живял във фургони и в работнически общежития по десет човека в стая с легла на два етажа като в казарма, как се е оженил и с жена си наели една малка стая в една ниска къщица в края на града, до която трамваят не отивал, защото колелото на крайната спирка била много далеч от техния дом, как години по-късно двамата събрали пари и купили къщата от собствениците, пристроили още една стая за децата, децата им неусетно отраснали без детство в края на града, в набъбналите от прах улици, но те тогава не го забелязвали, улисани в грижите за прехраната и изплащането на къщата, разбрали го по-късно, когато децата им поели по своя път без да се обръщат, а той и жена му заживели сами в схлупената къща, която много обичали, защото тя била техен дом, който съградили с лишения и труд и след като децата им поели, всеки по своя път, тя останала единственото нещо, което двамата имали, по-късно жена му починала и той останал сам, докато… Непознатият замълча и Мария разбра, че не трябва да пита какво се беше случило след това.
Докато непознатият разказваше с тих, равен глас различни случки от живота си като за най-обикновени неща, които отдавна са престанали да го вълнуват, Мария си мислеше с малко тъга и повече безразличие за детството си в края на града, където възрастните ходеха със закърпени дрехи, а децата нямаха играчки, за тесния апартамент, в който живееше, единственото нещо, което бяха успели да създадат с мъжа си, за ниската му чиновническа заплата, за пестеливостта си на домакиня, за децата, които нямаха… Понякога в очите й се появяваха сълзи, натъжена повече от съдбата на непознатия, отколкото от своята и бързаше да ги изтрие без той да забележи, защото усещаше че състраданието й ще го засегна повече, отколкото тъжната равносметка от отминалите дни.

Една сутрин Мария се събуди и не можа да си спомни как изглеждаше лицето на мъжа й. Вместо него в съзнанието ? се открояваше бледия лик на непознатия от сладкарницата, с двете дълбоки бръчки около устните. Сепна се. През деня не я напусна усещането, че е изневерила на мъжа си, през нощта не можа да заспи. Сутринта реши повече да не влиза в сладкарницата - мъжът й заслужаваше тази жертва.
След седмица, излизайки от гимназията след часа по рисуване, Мария съзря профила на непознатия, очертан върху запотеното стъкло на прозореца до вратата на сладкарницата. Ускори крачките си и зави зад ъгъла. Хората бързаха в двете посоки на улицата, подминаваха я с недоволни гримаси заради бавния й ход или я избутваха към стената без да се извинят. Постоя няколко минути на спирката на тролея, загледана в напрегнатите им лица, все едно, че ги виждаше за първи път, после се върна и влезе в сладкарницата. Взе си мляко и седна срещу непознатия без да го погледне в лицето.
… Жената зад щанда свикна да ги вижда заедно и престана да ги забелязва. Ядосваше се, че когато закъсняваха и не можеше да си тръгне преди да се е здрачило съвсем и трамваите да са се препълнили с хора.

Зимата трупаше по улиците преспи, вятърът ги бръснеше и заглаждаше, хората ги изриваха на купове, саждите от комините ги почерняха, денят се скъсяваше и отрано потапяше в мрак небето, в което със застинала светлина блестяха студени далечни звезди, неоновите лампи, струпани на гъсто, осветяваха улиците и свитите в дебелите си шуби и кожуси недоволни хора, изнервени от лошото време, после хората престанаха да излизат, стаени на топло в широките си апартаменти, непознатият и Мария продължаваха да се срещат веднаж в седмицата в малката сладкарница на ъгъла срещу Художествената гимназия и да изпиват тя - чаша мляко, той - чаша чай, после времето се изясни и откри, че денят се беше удължил, един ден задуха силен вятър, понесъл парцаливи облаци по небето, стопи преспите, по улиците потекоха мътни вади, в които слънцето хвърляше ярки отблясъци и пролетта дойде.
За Мария Коева тази зима премина като сън, без да различи подробностите, без да може да ги подреди и свърже в едно цяло, като изсветляло от времето копие на стар филм, чийто тъмни и бели сенки се открояваха веднаж в седмицата върху меката белота на прозорците на малката сладкарница, замъглени от дъха на клиентите, дошли да си стоплят душите с чаша топло мляко или чай.
В един миг сенките от филма се сгъстиха, раздвижиха се, Мария се събуди и видя подробностите, подреди ги и ги свърза в едно логично и неделимо цяло. Учуди се, после се уплаши. Веднаж, като отпиваше от чашата си ментовия чай и гледаше някъде зад нея, непознатият каза, че никога не е късно човек да изживее детството и младостта си, ако някога са му ги отнели или ги е пропуснал по някаква причина, за да стане отново истински човек и да даде по този начин смисъл на изживените години и на тези занапред, и тя се успокои. Беше началото на април.

В началото на пролетта на всяка учебна година ръководството на гимназията организираше изложба с картини на учениците. Мария не беше ходила на изложбата - не се интересуваше какво рисуваха децата, но за нея тази пролет бе различна. Чувството за вина пред паметта на мъжа й бе изчезнало, миналото беше избледняло и отново усещаше дъха на хората край себе си. До срещата с непознатия оставаха няколко часа, същия ден нямаше да позира заради изложбата и реши да я разгледа.
Мария вдигна яката на шлифера си и влезе във физкултурния салон, където бяха наредени картините. Салонът беше пълен с щастливи родители и възбудени ученици.
Директорът се качи на подиума и говори за таланта на децата. Секретарката стоеше една крачка зад него. Очилата й хвърляха хладни отблясъци към хората в залата. Мария се беше облегнала на стената зад развълнуваните родители, навела глава - страхуваше се някои от учениците да не я разпознае.
След малко се чуха ръкопляскания - директорът беше открил изложбата и родителите тръгнаха към картините, пред които стояха авторите със зачервени от смущение лица, сресани старателно от майките си. Мария се смеси с тълпата и тръгна сред нетърпеливите мъже и жени, които я побутваха от ляво и от дясно. Върху платната, наредени по стените, видя различни картини и образи, нарисувани от малките художници - двама старци, седнали на припек на дървена пейка пред стара селска къща тихо да разговарят и сърцето й се сви. По-нататък видя ябълков цвят, поръсен от кратък летен дъжд и малки цветни дъги да искрят над ситните капки вода, видя птици, зареяни в небето и бели, пухкави облаци, застинали високо над тях, поле, набраздено от хълмове и малко селце, скътано в подножието на далечни сини планини… Представи си непознатия от сладкарницата да тича без път през тревите и храстите с другите момчета от класа и сърцето й се отпусна. На съседните картини видя планини, поляни, вековни дървета, горски потоци, хора, изнурени от работа да почиват, да разговарят, да се смеят… Още по-нататък - развълнувано море и разпенени вълни, които връхлитаха огромни, посивели скали, лунна пътека, в която се поклащаше самотна лодка, чайка да се стрелва с крясък от небето към гладката като стъкло вода, момче и момиче, прегърнати сред дюните, захласнати и занемели, забравили света около себе си, слети в едно, загледани в слънцето, което бавно изплува зад хоризонта и розови вълни, които с тих плясък се разбиват в брега… Сърцето й се разби. С мъжа си никога не бяха ходили на художествена изложба. Струваше й се невероятно, че докато гледаше платната, в застиналите бои усещаше движения, чуваше гласове и звуци, които заглушаваха шума в залата.
В ъгъла на салона бяха окачени картините на учениците от последните класове. Погледът й попадна върху първата графика и стената се завъртя пред очите й. На бял фон с въглен беше нарисувана възрастна жена, без дрехи, със запазено за годините си тяло, със стегнати бедра и смъкнати гърди. Беше седнала на олющен, дървен стол с права облегалка. Едната си ръка беше провесила през облегалката на стола, другата беше опряла в коляното си. Беше кръстосала краката си, по прасците й се очертаваха нагънати под кожата вени. Косите й бяха вдигнати на кок. Изразът на очите й, хлътнали дълбоко в изпитото, набраздено с бръчки лице, беше безразличен и нехаен, на Мария й се стори дори нагъл. По гърба й плъзнаха хладните тръпки, както в първите години, когато започна да позира. На следващата графика беше нарисувана същата жена върху тъмен фон с креда, застанала до прозореца, загледана в дърветата отвън. Мъж на нейните години, с хлътнали гърди, свити от немощ и старческо безсилие, се беше облегнал на стената зад нея. Очите му бяха помръкнали. Двамата стояха един до друг, загледани в различни посоки, безкрайно чужди, безкрайно претръпнали, с еднакво изражение в очите - на хора, които на нищо повече не могат да се учудят, нищо повече не може да ги изненада.
Мария понечи да се измъкне от тълпата, но една графика прикова погледа й и я накара да се спре. Видя същата възрастна жена, седнала на стола с правата облегалка. Беше опряла лакти на коленете си, навела глава и се загледала в босите си крака. Гърбът й беше превит от умора, раменете й се бяха смъкнали от безсилие. Дланите й висяха като посечени между коленете. В едната си ръка държеше стар гребен с кокалена дръжка и метални зъбци, който като че ли ще се изплъзне от дланта й. Лицето й беше побледняло. Възрастният мъж стоеше прав зад нея. С усилие задържаше равновесие на единия си крак и изпъваше чорапа на другия. В изпънатите му ръце и превития му гръб личеше желанието му по-скоро да излезе от стаята и да отиде някъде на чист въздух. От дупката на чорапа се подаваше големия пръст на крака му. Лицето му имаше цвета на нейното. Наведе се и от листчето под картината прочете - „В края на часа по рисуване” и потръпна. Върху графиката, в дъното на стаята беше нарисуван и параванът, закрил с двете си половини ъгъла и част от прозореца. Художникът, високо момче със слаби крайници, с бледо лице и големи кафяви очи, които изглеждаха едновременно любопитни, учудени и малко тъжни, я погледна изпитателно.
Мария се обърна и тръгна към изхода. На вратата се сблъска с директора. След него вървеше секретарката и с острия си поглед зад тънките стъкла на очилата си следеше за реда в салона. Подминаха я без да я познаят. Тя изчака да се отдалечат и тръгна по притихналия коридор.
Загърна шлифера на гърдите си и излезе на улицата. Слънцето блесна в очите й и ги замъгли. Издиша докато не остана капка въздух в гърдите й и бавно тръгна към сладкарниците на отсрещната страна на улицата.

Непознатият беше седнал до една от масите, наредени по тротоара под цъфналите кестени. Мария взе от жената зад щанда чашата с мляко и седна до него. Той я поздрави. Тя кимна и се загледа в нагънатата повърхност на млякото в чашата, хванала тънка ципа. След малко непознатият се размърда, озадачен от мълчанието й и каза, че може би е прекалил да говори само той за себе си и я помоли тя да му разкаже нещо. Мария вдигна рамене. Винаги беше водиха тих и спокоен живот и нямаше какво да разказва. После се сети и му разката за Тони, как подраска жално на вратата й преди няколко години, как го нахрани с една паничка мляко и той заспа доволен в краката й. Непознатият я слушаше внимателно. Слънцето искреше през листата на дърветата и хвърляше отблясъци по лицето му. Мария въздъхна и отмести поглед. Сети се, че косите й са вдигнати на кок, както бяха на картината „В края на часа по рисуване” и потръпна. Извади от чантата гребена, измъкна иглата от косите си и бавно ги разреса. Непознатият гледаше гребена в ръцете. Тя каза, че преди четиридесет години мъжът й го е подарил за рождения й ден, затова гребенът й е много скъп, въпреки, че е потъмнял от времето… Непознатият кимна и отпи от чашата си. Разговорът не вървеше и двамата се разделиха с негласната уговорка да се срещнат след седмица както обикновено, когато и на двамата настроението ще е по-добро. Мария се прибра в дома си със сърце, натежало от болка и чувство за вина.

Дните до следващия урок минаха бавно и тягостно. Не я напускаше усещането че в деня на изложбата се случи нещо лошо, но не можеше да разбере какво. Когато влезе в ателието за часа по рисуване на голо тяло разбра, че чувството за отминала неприятност, всъщност е било предчувствие за предстояща - партньорът й не дойде за часа.
Мария се съблече и седна на стола да го изчака. Учителят крачеше нервно из стаята, учениците шумяха и се боричкаха зад гърба му. Тя потръпваше от студа и се загръщаше в блузата си. Питаше се какво ли се е случило на партньора й, защо не идва, дали не се е разболял от пролетния грип, но не знаеше къде живее, за да го потърси след часа. Дори не можеше да си спомни какъв беше цвета на очите му. Единственото нещо, което си спомняше, беше израза на лицето му от картината „В края на часа по рисуване” - осъзнал нелепостта да крие дупките на чорапите си, когато е показал голотата си, отвратен от пошлостта на паравана зад него.
След половин час учителят й показа позата и учениците започнаха да рисуват забързано, за да наваксат. Претръпнала и уморена Мария чакаше часът да свърши и да отиде в сладкарницата, единственото място, където можеше да сгрее душата си и да забрави за хладните тръпки от погледите на децата, които бе започнала отново да усеща след изложбата.
След края на часа Мария се облече и без да изчака да усети приятното затопляне от дрехите по тялото си, излезе от гимназията и тръгна към сладкарницата на ъгъла. Взе чашата с мляко от щанда и седна под кестените на една от масите на тротоара. Непознатият закъсняваше. Тя се оглеждаше напрегнато. След половин час съзря сухата му фигура в тълпата. Вървеше бавно, раменете му се бяха смъкнали, гърдите му бяха хлътнали под палтото. Мария избърса с крайчеца на пръста очите си и се усмихна. Непознатият кимна и седна срещу нея. Тя въздъхна и продължи да гледа изпитото му лице, нашарено от дълбоки бръчки. Искаше да го попита какво се е случило, защо изглежда уморен, да го накара да сподели болката си, за да я поделят, но непознатият мълчеше. И този ден разговорът не тръгна и двамата се разделиха мълчаливо с неясното желание да се срещнат отново, когато и на двамата ще им е по-леко.
Когато тръгнаха, Мария забеляза, че непознатия не си беше поръчал чай.

За следващия час партньорът й пак не дойде, непознатият пак закъсня, изглеждаше още по-изморен, все едно, че беше дошъл само, защото знаеше, че тя ще го чака и пак не си поръча чай. Мария помисли, че парите не му достигат, но не разполагаше с повече да го почерпи - беше ги разпределила до стотинка. Като гледаше очите му, хлътнали под скулите, стана й жал и поиска да направи нещо добро за него. След кратко мълчание, колкото да не проличи, че е забелязала липсата на чаша пред него, го покани на чаша чай в дома си. Непознатият се поколеба, после се съгласи.
Беше й неловко, никога не беше канила мъж в дома си. Мислеше да му покаже албума със снимките от младостта си, да му разкаже, колко добър човек бе мъжа ? и колко неблагодарни можем да бъдем, щом можем да забравим добротата, до степен, че да не помним дори израза на лицето й и светлината в очите й, когато тя ни е поднасяла подаръците си…
В антрето непознатият събу обувките си. Тя понечи да го спре. Той се усмихна неловко и каза, че вече толкова години живее в София, но не може да се отучи от селския си навик да се събува, когато влиза вкъщи. Тя почувства неловкостта му и, за да я разсее каза, че ще потърси старите чехли на мъжа си, за да не му изстиват краката. Той се възпротиви, но тя ги извади от шкафа под огледалото и по навик се наведе да ги остави до краката му, както ги беше давала на мъжа си. В първия момент се сепна, после помисли, че не вижда добре в тъмнината на антрето, накрая осъзна, че е истина - чорапите на непознатия, изтънели и изсветлели от пране, някога са имали по една голяма дупка на големия пръст, сега - закърпени неумело с тъмен дебел конец. Тя се изправи и побърза да го въведе в хола преди да е забелязал руменината по лицето й. Котаракът изсъска насреща му, не беше свикнал да вижда други хора, и се скри под дивана. Тя отиде в кухнята да приготви чая. После се върна с двете чаши. Предложи му лимон като избягваше да го погледне в очите. След като той пое чашата от ръцете й и я стисна здраво в шепите си, тя разгледа внимателно лицето му. Лошото беше, че не можеше да си спомни как изглеждаше лицето на партньора й. В съзнанието й се открои картината, нарисувана от малкия художник с големите очи, която бе озаглавил „В края на часа по рисуване”, защото само той в края на часа, когато всички гледаха към вратата и никой не се интересуваше от извивката на шията или линията на ръцете им, протегнати към светлината, струяща от прозореца…, се бе обърнал и бе видял как изглеждаха двамата в края на часа - тя, с превит гръб, стиснала без сили гребена и мъжът зад нея, прав да обува чорапите си пред разперения параван в ъгъла на стаята…
Непознатият отпиваше бавно чая. Мария гледаше някъде зад него и си мислеше за израза в очите на малкия художник - едновременно учуден, любопитен и малко тъжен.
След като непознатият си тръгна, Мария се върна в тесния, полутъмен хол, нареден с мебели от времето, когато с мъжа си бяха млади и за старостта мислеха като за нещо, което никога няма да им се случи. Седна до масата и се загледа в двете празни чаши. Котаракът подаде глава под покривката на дивана, огледа се и скочи в скута й. Тя го погали зад ушите. Той замърка и заспа.
Прозорците бавно потъмняваха, очертанията на двете чаши се размиваха в сумрака. На вълни от вън долиташе звън на трамваи и приглушен глъч от много хора, от които тишината на апартамента ставаше още по-плътна. Пред погледа й се изнизваха последните години от живота ? като фотографски филм, на който нищо не бе заснето. Само върху последния кадър ярко се открояваше една картина - „В края на часа по рисуване”… Лентата се превиваше и отново започваше да се изнизва пред очите й, нескончаема, безкрайна, бяла като пустиня. Отначало бледо, след това все по-ярко започна да различава върху избледнялата фотографска плака неясни тъмни и светли сенки. Сенките постепенно се сгъстиха и очертаха два образа - нейният, с очи, които тъмнееха като дупки на лицето и замреженото с бръчки лице на партньора й. Видя ги в различни пози, на различни места в стаята, настръхнали от студа в ателието, с изпити от умора и болка лица, претръпнали отдавна към срама и обидата, отдавна примирени, защото няма за какво повече да мечтаят и да се борят, а трябва да се диша и живее и разбра, че без да го усещат и осъзнават, без дори да се забелязват един друг, за всичките тези години двамата с партньора й се бяха слели в едно, като момчето и момичето сред дюните пред изгрева на слънцето, които видя на една от картините на изложбата…

Следващия урок по рисуване на голо тяло на учениците от последните класове от Художествената гимназия се провали. Една седмица след като престана да идва мъжът, изчезна и жената. Очакваше се, промърмори учителят, докато се разхождаше из ателието с ръце в джобовете. Мислеше си, че са се разболели. Секретарката изчака още една седмица и пусна обява във вестника, че ръководството на гимназията търси възрастни мъже и жени за модели по рисуване на акт. Не написа голо тяло, звучеше й твърде безсрамно. И без това ще го правят, защо трябва да се казва предварително, мислеше си тя, докато съчиняваше текста на обявата. Явиха се няколко кандидати. Директорът избра двама и часовете се възобновиха. Учениците и преподавателите още същия ден забравиха старите модели, все едно, че никога не ги беше имало.
Веднъж за тях си спомни момчето, което нарисува „В края на часа по рисуване” - гледаше с учудено-любопитно-тъжните си очи новите модели, които бързаха да се облекат зад паравана, плътно избутан до стената от секретарката, която считаше, че обличането пред чужди погледи е също така аморално, както и събличането. Някой ден ще я нарисувам без дрехи на фона на паравана - помисли си момчето и никога повече не си спомни старите модели.
И жената от сладкарницата престана да ги вижда. И тя си каза - очакваше се. Може би си мислеше същото, както учителя.
Така и никой не се поинтересува какво е станало с двамата старци. Останаха само картините и графиките с ликовете им, нахвърляни една върху друга в мазето на гимназията.

Всъщност Мария и непознатият продължиха да се срещат веднъж в седмицата на чаша чай в апартамента на ъгъла между двата шумни булеварда. За рождения му ден (трябваше една седмица да обмисля как да го попита без той да се досети и после да изчака няколко месеца), тя му подари чифт нови пантофи, за да не му изстиват краката, докато пият чая. За нейния рожден ден след няколко месеца, той й подари нов гребен от дърво. Тя не го попита, а и той не й каза, как беше разбрал, кога е рождения й ден.

Разказът е от сборника „Прах във вятъра”, публикуван в края на 2012 г.