Кръстьо Кръстев

ДАНО

Дано когато с длани плесна
и се прегърна със смъртта,
да бликне музика небесна
и да заплаче вечерта.

Дано по сетния ми път
овошките зашепнат рими.
Дано дузина серафими
душата моя понесат.

На вечер в тихата лагуна
над мен да се склонят върби.
За сетен път да ме целунат
Исус и Юда може би.

Така предателство и кръст
ще листнат в траурната пръст.

ДНЕС

На Стоян Р.

Грачат гарвани грешни над полето унило.
Няма дъжд, няма полъх – само здрачно мъртвило.
Жлътват, плачат листата, рой раздрани афиши.
И мълчат черни гранки, и на зима мирише.
Сняг в душата се вихри и погиват щурчета,
но с кибритена клечка ще ви стопля, момчета.
И в пейзажа вечерен пак ще вляза самичък:
Хляб да диря за всички, па макар и едничък.

ГЕРБ

Запалват залезите клади,
а пътя примка ми е сплел,
а ме затрупват листопади,
навръх самия вододел.
Отминах часове окаяни,
изправих се пред сняг висок.
А ври,
придърпва ни,
дълбае ни,
души ни
времевърт жесток.
Той ни засмуква вдън подмолите
на вехта завист или страст.
Но пак жалонът на тополите
е мой отправник и компас.
А слънце щом гръдта препълни
и тресне гръм над сетен лед,
ще се кръстосат неми мълнии –
герб на Незнайния поет.

ВЪЗДИШКА

Сепна ме въздишка на глухарче,
лъхна, сглъхна полъхът й тих.
Сякаш стих на Лилиев открих.
А защо в душата ми нагарча?

И се сведе слънцето над Арда,
утеши я с пръски и лъчи.
А нелепа тръпка в миокарда
чак до сетен дъх ще ми горчи.

Бедността е на мечтите края,
свободата хляба ми отне.
А в съня ми хиляди коне
на морава утринна играят.

От росата съм спасен поне
в рая на панелната ми стая.

* * *

И след смъртта ми ще ме има,
защото не изневерих
на род, на памет, на любима,
на моя стих.

Защото в него пеят птици
и плаче длъгневски кавал,
сияят български шевици
на гръд по мекия овал.

Тук спи “Полегнала й Тодора”,
цъфти божур, лети орел…

И аз оставам глас от хора,
когото Ботйов е повел.

ВЕЧЕ

Вече превалих предела
и се питам: А сега!
Ориста ми е изплела
тъмна блузка от тъга.
Любих, любиха ме! Толкоз!
Иде времето на срив.
А за мен остават болка
и отново – стих горчив.
А когато го четете
в громола на железа,
не за мъртвите поети,
а за живите пролейте
пак молитвена сълза.