Милена Цанева

Предполагам, че тези, които се събират в Старинният файтон, познават Елена Алекова. Но все пак прието е, преди да представиш една книга, да кажеш няколко думи за нейния автор. Тъй че и аз ще се опитам преди всичко да очертая най-общо образа на Елена Алекова и нейния път към нашата съвременна литература така, както ги възприех от казаното, намекнатото или невидимо изразеното в нейното творчество. И особено в книгата Отвъд думите, находчиво определена като Свидетелства.

Родена в с. Мугла, учила в Райково и Смолян, за малко в Софийския университет „Св. Климент Охридски” и седем години в Москва, където завършва университетски курс и аспирантура в прочутия руски Литературен институт „А.М. Горки”, Елена Алекова явно е формирана от два коренно различни свята, които еднакво равноправно живеят в нея, зареждайки я със своята жизнена и духовна енергия. 

Детството и ранната є младост преминават в обвеяните от легендите на своята трагична история българомохамедански селища в родопските планини сред разкази за незабравения є и до днес прадядо Касъм ходжа, който знаел четири чужди езика и в мохамеданските села служел като ходжа, а в християнските - като поп.

След това по волята на съдбата необичаен скок в един съвсем друг свят­ - Литературния институт в Москва, който превежда любознателното момиче през необятните простори на руската и световната литература. И я насочва не само към създаването, но и към критическото изследване на художественото творчество. Тук Елена Алекова завършва и аспирантура, като защищава дисертация за руския поет Георгий Иванов, с което получава титлата доктор.

От книгите на Елена Алекова разбираме, че при всяка възможност тя отново и отново обикаля своя роден край, скита по все по-потъващите в храсталак горски пътеки, минава край минарета и незабравени още находища на стари църкви и с любов и болка ни приобщава към своето тълкуване на названието „помаци” като произлязло от историческия спомен за „мъка”. По един или друг начин - изявена направо или косвено, атмосферата на този своеобразен край продължава да живее и да поставя своите проблеми не само в спомените, но и в съвременния духовен свят на авторката. 

От друга страна, дори само прелиствайки книгите є, не можеш да не видиш колко дълбоко е навлязла Елена Алекова в другия свят - света на литературата, колко необратимо е отдадена на необятните духовни простори на Словото, древно и съвременно. Респектиращо е да срещнеш литератор, който познава не само световната литературна класика и съвременност, но който така често и непринудено се позовава на Библията, който познава и Корана, и дори Тибетската книга за мъртвите, който има любим китайски мъдрец и поет, живял шест века преди нашата ера. Колкото и да не кокетира с това, колкото и сдържано да я изявява, не може да не почувстваш тази широка и вкоренена чак в древността култура, която притежава авторката на трите тома По невидимите магистрали. И това прави още по-любопитно нейното възприемане на съвременни автори и книги, скромно обозначено като Литературнокритически бележки.

Библиографската справка показва, че Елена Алекова е многожанрова и често жанрово неопределена, жанрово специфична в творческите си изяви. Издала е (ако вярно съм ги преброила) 17 книги. Повечето са стихосбирки, но сред тях ще срещнем и роман в стихове, в публицистката и в литературната є критика ще намерим и редица есеистични моменти, а книгата Отвъд думите, определена в кратката справка като белетристика, в голяма степен е и автобиография, и мемоаристика. И ако подобна жанрова гъвкавост на творческите търсения всъщност се среща при много писатели, не така стои въпросът с издадените от Елена Алекова досега два тома, определени като Литературнокритически бележки. И други поети, особено напоследък, пишат понякога литературнокритически рецензии. Но по правило не ги издават после, събрани в книга. (Освен, разбира се, поетът Велин Георгиев. Поне в момента не се сещам за друг.) Фактът, че д-р Елена Алекова издава вече трети том със свои критически изяви, според мен свидетелства, че тя държи на тях. И че литературната критика за нея не е случаен епизод в литературния є път, а траен интерес към невидимите духовни магистрали, които разноликото общество на съвременните писатели се опитва да прокара за залутаните в пъстрия хаос на съвременната действителност читатели.   

Втората книга По невидимите магистрали неслучайно започва с една есеистична апология на думата. Думата, която не само изобразява предметите и явленията, но ни насочва и по-нататък - към същността им. Апология на Словото, което бе в началото и ще бъде и в края на битието. Поставено Вместо предговор, това есе не просто ни въвежда, но и поетически извисява въвеждането ни в съвременния литературен свят на думите.

Нататък в книгата има статия или по-точно рецензия, която досега не е нито изнасяна, нито печатана някъде, но е показателна за характеристиката на авторката като критик. Накратко историята є е следната. През 1991 г. тогавашният директор на Българския културно-информационен център в Москва Чавдар Добрев предлага на завършващата вече Литературния институт Елена да представи в Центъра издадения от тогавашния министър-председател Филип Димитров роман Ибо живяха, Господи. Самият той още не го е прочел, но за романа вече е излязла похвална рецензия от видна съвременна критичка. Елена Алекова написва за връчената є книга рязко отрицателна рецензия, с което убеждава Чавдар Добрев да се откаже от представянето и, повярвал в критическия усет на младото момиче, да стане рецензент на дипломната му работа.

Запознаването с въпросната рецензия и нейната история потвърждава това, което читателят вече е усетил - въпреки че в книгата є ще се срещнем все с положителни отзиви, Елена Алекова съвсем не е просто доброжелателно безкритична. Нейната критичност се изявява предварително, в избора, който прави. Тя просто не е искала да говори за това, което не заслужава, тя се е заемала да представя на публиката само автори и книги, които отговарят на определени нейни естетически изисквания. И които, за да провокират перото є, е трябвало да я привлекат и със своя духовен свят, със своите невидими магистрали. 

Това второ условие е особено очебийно при друг един текст от първите литературнокритически изяви на авторката - рецензията за книгата на отец Боян Саръев Гласът на викащия в пустинята. Струва ми се, че в тази рецензия своеобразно се открояват различните черти, които са акцентували в духовния образ на Елена Алекова онези два свята, през които минава неговото формиране. Изрядната възпитаница на Литературния институт стриктно откроява редуването и преливането в повествованието на агиографски и белетристични елементи и деликатно отбелязва схематичната и малко едностранчива композиция. Момичето от изстрадалия Родопски край не сдържа сълзите си над Възванието на отец Боян Саръев към българите мохамедани: „Плаках над тези думи… Плаках за хилядите ни братя и сестри… Плаках за майките и бащите ни…”

По-нататък в литературнокритическите изяви на Елена Алекова тези две страни на образа є - литературната образованост, от една страна, и душевната чувствителност, от друга - органично се сливат в естествената непосредност на прецизния є поглед и слово.

И още нещо, в което е не само спецификата, но според мен и чарът на представените в три тома критически текстове на поетесата Елена Алекова. За художествената литература тя говори с образно виждане и поетичен език. Сухата едностранчивост на термините в тях неведнъж се заменя от богатите внушения на метафорите, задълбочените анализи естествено преливат в изразителни синтези и както и да назовем тези по-кратки или по-обширни текстове - рецензии, слова, ескизи или просто бележки, в най-хубавата си част по своята същност те са портрети. Портрети на отделни творби и на цялостния автор, в редица случаи не само като писател, но и като човек. Познавам някои от тези автори и книги. И се възхищавам колко верни са изградените им портрети. А при тези, които не познавам достатъчно - колко убедителна е логиката на тяхното изграждане. Защото Елена Алекова умее да усети и акцентува характерни, специфични черти, които стават определящото ядро на портрета.

И друго едно ценно за литературната критика качество разкриват пътешествията на Елена Алекова по невидимите магистрали на съвременната ни литературна действителност. Тя е чужда на едностранчивостта на литератори, пристрастени само към едно определено художествено направление или стил. Пристрастие, което притъпява сетивата им за това, което излиза извън техните рамки. Когато срещне съмишленик на високото духовно ниво по тези невидими магистрали, тя е готова и да пренебрегне дори някои идейни различия в погледа към конкретните проблеми на реалността.

Авторите, които е представяла в Литературната гостоприемница при Народно читалище „Д-р Петър Берон - 1926 г.”, Националния литературен салон „Старинният файтон” или за които е писала по някакъв повод, са различни и жанрово, и тематично, и като възприемане на действителността, и като поетика. И тя съумява да се движи в различни художествени светове, да разбира техните различни кодове, да ги оценява по техните закони. Успява да покаже чара и на откровената непосредственост и на искрящата ирония и самоирония, и на земната първичност, и на самотата и отчуждението, и на всеопрощаващата мъдрост. 

Някои от тези автори са утвърдени литературни първенци, други все още чакат своята по-широка известност. Безспорно не всички имат еднаква тежест в литературния ни живот и еднакво високи постижения. Но задачата, която си поставя Елена Алекова, не е да градира представяните автори и книги по някаква замръзнала скала на ценностите, да им пише добър, много добър или отличен. Тя просто се стреми да покаже тези, които са є харесали, като открои именно качествата им. Широтата на критическия є поглед, способен да разбере и оцени различен тип автори и книги, се съчетава с умението техния образ и внушения да се разкрият изразително.

Конкретните поводи за тези литературнокритически изяви на поетесата явно са различни, но голяма част от тях са свързани с Народно читалище „Д-р Петър Берон - 1926 г.”, където в продължение на четири години тя води т.нар. Литературна гостоприемница, основана и ръководена най-напред от поетесата Надежда Захариева. Тук Елена Алекова представя на публиката редица съвременни автори и книги. А понеже третият том почти изцяло е съставен от отзиви за автори, гостували в Националния литературен салон „Старинният файтон”, където повече от 15 години поетът Велин Георгиев организира и чете свои критически ескизи на такива представяния, искам изрично да подчертая, че високо ценя тази форма на литературен живот. В нея има нещо трогателно възрожденско и същевременно съвременно. Доколкото тя търси непосредния жив контакт с публиката, дїсега с читателя; създава атмосфера на съпричастие с живота на художественото слово, дори на своеобразно сътворчество. Литературнокритическите текстове, предназначени за подобни живи срещи на книгата и автора с критиката и читателя, имат своите особености и по същност, и по тон. Както вече казахме, те преди всичко са резултат на един предварителен избор, на предварително дадена оценка, че книгата и авторът заслужават да стигнат до читателя. Те са израз на съпричастие от страна на критика, който пък открито се стреми да предизвика съпричастието на публиката. Това не е своеобразно отчуждената от живия автор и публика академична критика, нито воюващата и строго оценъчна оперативна критика, която прокарва или утвърждава едни или други пътища за литературното развитие. Но това не е и странично отклонение от задачите на литературната критика, а друга важна страна от нейната културна мисия. Защото, както хубаво е отбелязала в уводните си думи към един от сборниците Елена Алекова: „Книгата е място, където два търсещи духа се срещат по своя път за някъде и си дават един другиму подкрепа, надежда, сила, знание светлина, за да продължат напред. Духът има нужда от съпричастие.”

Именно това съпричастие усещаме в разноликата поредица на представените в нейните книги портрети и художествени светове. Съпричастие, което разкрива не само литературния усет и умения на своята авторка, но и едно не по-малко ценно, чисто човешко качество - доброжелателността, способността да се радваш на чуждите успехи и да се стремиш да ги покажеш и на другите. Тази доброжелателност струи от всеки ред на трите тома По невидимите магистрали, преливайки неведнъж и направо в любов и възхищение. А на това според мен е способен само човек, който сам е достатъчно талантлив, за да оцени чуждото постижение, да усети и разбере таланта на другия. Спомням си, че някой някъде беше написал: „Талант всегда узнает таланта.”

Но талантът не е нещо самозадоволяващо се, за да се изяви или за да оцени другия, той се нуждае от духовна опора в нещо по-важно дори и от неговото наличие. Тъй че не можем да завършим представянето на тази книга, без да се спрем на статията, посветена именно на тази необходима духовна опора. Това е статията Изгнаничеството и литературата, която не случайно е поместена тук „вместо предговор”, защото категорично и ясно поставя жалони за насоките, по които би трябвало да се движи словото, което създава голямата или поне истинската литература.     

Макар и с едри обобщителни щрихи анализът на авторката внимателно разграничава съдбовната разлика между употребяваните понякога като синонимни понятия емигрантство, изгнаничество и трагичния  „патент” на Балканите - бежанството. За да посочи с какво тези, за съжаление, така често срещани през ХХ век ситуации подпомагат или пречат на появата на големи или поне истински литературни творби. Основният патос на статията е съпротива срещу „измамното чувство”, че след като днес светът все повече се превръща в едно „глобално село” понятието Родина е вече ненужен анахронизъм. „Родината не може да отмре като ненужно понятие, лишено от съдържание. Винаги ще има място, където човекът ще се ражда и ще погребва своите близки. И съзидателната енергия на родното му място, на родината ще зарежда с магическа сила всичко, което излиза изпод перото му”  -  категорично настоява Елена Алекова. И с това е посочена основната духовна опора, която определя нейното отношение към литературното слово.