ВИЕ ПОБЕДИХТЕ, МАЙОРЕ!
С Кольо Николов, млад писател по онова време, придружаваме Симон Соловейчик из България. Всъщност придружителят е той, а аз съм „присъединилият се Шепилов”.
Соловейчик още не е написал знаменитите си статии, още е Симата и работи като журналист в „Комсомолская правда”. Желанията му са скромни - „школа, манастир и читалишче”. Проблеми, както е прието да се казва сега, няма - и училища, и читалища, па и манастири, дал Господ!
Пътуваме с волгата на „Народна младеж” - Плевен, Велико Търново, оттам, на път за Шипка, в Габрово. Ще видим Етъра и Рачо Ковача. А срещата в Априловската гимназия вече е уговорена.
Пристигаме в Габрово и Симата проявява ново желание - да му намерим вестник „Поглед”. „Поглед” е едва във втората си годишнина, но вече е станал най-популярният български седмичник.
Спираме недалеч от централния РЕП. Мястото е забранено, но Гелето, бъдещият шофьор на „Стършел”, не се бои от катаджии - бял номер, черна волга, на това отгоре и с огромна антена, „буркан” само дето й липсва.
Най-млад съм от всички, приготвям си шест стотинки и отивам на опашката - всеки момент вестниците ще дойдат. Пред мен едно очилато и попрегърбено момче чете „Народен спорт”, а до него младеж с атлетично телосложение - „Литературен фронт”, чете и подчертава. Любопитно ми е какво подчертава - статия за сивия поток. Зачитам се - интересно ми е, и ми е интересно още, че младежът подчертава със синя и червена химикалка. Опашката, разбира се, расте, а „Поглед”-а го няма никакъв.
И докато си чакам, моите хора решават, че „тоя „Поглед” може и да не дойде и закъсняваме за срещата. Кольо ми свири „Зайченцето бяло”, половината народ почва да се озърта, а аз си чета и не чувам. И какво измислят - измислят да ме арестуват. Симата се противопоставя - ребята, рекъл, какво ще кажат хората! Ами че ние, отвърнал Кольо, нали за хората го правим!
Чета си аз и усещам, че някаква кола рязко спира досами опашката.
- Гражданино - чувам познат глас, - документите, моля!
Гласът е на Кольо, а гражданинът - моя милост.
- На мен ли говорите? - уж съм запазил самообладание, но всички наоколо разбират, че има нещо нередно около моите документи.
- На вас говоря! - кратък и категоричен е Кольо. - Документите!
- Откъде накъде? - наежвам се аз. - Кой сте вие?
Кольо обръща ревера на сакото си и виждам една от значките, които Симата раздаваше на децата във Велико Търново. Виждам още и как сто и толкова човека са притихнали и чакат какво ще стане. Какво да става - търся нервно по джобовете, документите ги няма и няма! И решавам да бягам - отпред е опашката, отзад също опашка, вдясно е колата, остава да пробия вляво. Извръщам се, но преди да направя първата крачка, попадам в здравата прегръдка на Гелето, който така ме завърта, че ръцете ми остават зад гърба и едната има да ме боли дълго след това.
- Вашата мисия свърши, господин Климентов! - спокойно и отчетливо произнася Кольо Николов. - Тодор Климентов или още Черния поручик! Или още Майкъл Смит! Или още Клаус Каднуд!
След всичко това правя опит да захапя отровата, която съм зашил в яката на сакото си.
- Внимавай! - крещи Кольо. - Той ни трябва жив!… Жив!…
Гелето е успял да завърже ръцете ми и с лакът прекъсва моето желание да сдъвча ампулката.
- Быстро, быстро! - показва се и Симата от колата. Прилича ми на нещо средно между Яков Свердлов и Феликс Едмундович.
Забил съм поглед някъде в пространството, но с периферното си зрение виждам как стоварват вестниците. Никой не помръдва. Нито пък някой се застъпва за мен, само това оставаше - и да се застъпи! Боже - шпионин на опашката за „Поглед”!… Гелето ме бута грубо към отворената врата на автомобила, измъквам се за миг, поглеждам към Кольо и произнасям с глас, в който има и омраза, и уважение, и закана, и примирение, и не знам си какво още какво:
- Вие победихте, майоре!
… Няколко години след това ще се запозная с поета и публициста Иван Серафимов.
- Аз ви познавам - ще ми каже той. - Стоях пред вас на опашката за вестници, когато ви арестуваха. После ви срещнах на площад „Славейков” и помислих, че сте избягали от затвора.
Подир време Иван ще ми признае, че винаги когато четял или слушал „шпионски истории”, си представял черна волга, майор, моя милост и шофьор бияч. И Симата, разбира се, с неговото настойчиво „быстро, быстро”!
