Димитър Точев - Дунавец

Учихме в един и същи университет, макар и в различни факултети, живеехме на една улица в кв. “Лозенец”, работехме в едно и също радио /единственото/ с национално излъчване. Едни и същи бяха и компанията ни, и кръчмите ни. Като прибавим към това и еднаквите ни литературни амбиции, не съм ли в правото си да разкажа своите спомени за Петър Ненов почти като за брат? Така и ще направя. В няколко епизода ще допълня портрета му с по-нестандартни щрихи от личния му живот, без които същият този портрет не би бил цялостен.

ПЪРВОПИС

Някога хоби ми беше да пиша весели оди по случай юбилейните празненства на мои приятели и колеги по перо. Празнувахме заедно по механи и градински теферичи, без намесата на творчески съюзи, партийни и правителствени ръководители и прочее официалности. Сами си уреждахме юбилеите, финансирайки ги със собствени левчета, а те стигаха за някоя и друга кана евтино вино или за бутилка “твърдо гориво”.
Празнувахме яката, без вратовръзки и фракове, без букети и кошници с цветя, поднесени от някогашни абрашевци и нему подобни. Успявахме и да се понапием, а в разгара на фиестите звучаха моите приветствени оди. За еди колко си на Тоно Лазаров и Петър Волгин, на Мишо Лъкатник и Петко Проданов, на Стефан Симеонов и Методи Христов, на Петър Ненов и Дончо Лазаров, на Димитър Светлин и Кольо Гаговски… Все отбор юнаци от някогашната Радио София…
Пишех с удоволствие тези свои оди и превъзнасях в тях всеки от юбилярите, завършвайки все с едни и същи думи:
“Не сте от калпаво тесто!
Бъдете живи
чак до 100!”
Уви! На малко от изброените по-горе приятели успях да напиша поздравления по случай кръглите им 60, та камо ли 70. Много от тях си отидоха твърде рано. И Мишо, и Петко, и Тоно, и Методий, и Дончо, и Петър… Стана така, че вместо оди, сега пиша прощални стихове и спомени. Дойде ред да направя това и за Петър Ненов. За колегата, за съкварталеца, за приятеля и брат по душа и перо.

ВИНОВЕН ЛИ Е ПЕТЪР НЕНОВ?

Подобно вестникарско заглавие в средата на миналия век се възприемаше стряскащо, като сензация, дори като нецензурно… Но излезе. А каква беше причината?
… Като студент в Юридическия факултет на Софийския университет и активен член на литературния кръжок “Цветан Спасов”, бях вече картотекиран като сътрудник на тогавашния вестник “Народна младеж”. Един ден получих задача да посетя някое от годишните отчетни събрания на студентите и да напиша материал, разбира се, положителен. Избрах филологическия факултет и един делничен следобед пуснах котва в съответната аудитория.
Не знам дали някой вече си спомня някогашните комсомолски събрания? Бяха дълги -предълги и отегчителни до смърт. Но нямаше как - трябваше да бодърствам в името на бъдещата си журналистическа кариера. Макар че очите ми се затваряха, а ушите ми едва възприемаха преливането от пусто в празно.
За моя голяма радост, изведнъж настъпи обрат. Започнаха някакви конкретни, почти “прокурорски” пледоарии срещу конкретен студент. Бил непукист, грандоман и главно необщителен. Какъв комсомолец е той? Цепи се от колектива, държи се като аристократ. Кой знае какъв е произходът му, къде е расъл и пасъл, та се пише недосегаем! ***
Работата вървеше към изключване. Все пак, накрая му дадоха думата.Непознатият за мен “виновник” стана, огледа хората наоколо… Мислех си, че или ще наругае “прокурорите” си, или ще захленчи в името на своето оцеляване. Предположих, че каквото и да е, изказването му ще е дълго, зер обвиненията са твърде сериозни, не могат да се отхвърлят с лека ръка. А той…
Усмихна ни се, ни весело, ни тъжно, ни иронично и изрече почти с равен тон и сякаш само на себе си:
- Баща ми е железничар. Пък аз, необщителният… съм извървявал пеша разстоянието от Бургас до София… в компанията на цигани.
Това каза само и си седна.
Залата онемя. Дълго се задържа така безмълвна, сякаш разстреляна от тези кратки, но тъй искрени думи на “обвиняемия”. После изведнъж заръкопляска. И никой повече не се реши да поставя въпроса за изключването на студента от Комсомола. Казваше се Петър Ненов. А на следващия ден вестник “Народна младеж” излезе със статия на цяла страница под огромното заглавие: “ВИНОВЕН ЛИ Е ПЕТЪР НЕНОВ?”. Вместо него, в статията се громеше комсомолското ръководство на факултета, което не бе успяло да приобщи в своите редици един “железничарски син”, изминал разстоянието от Бургас до София “в компанията на цигани”.
Сред читателите на вестника статията предизвика фурор, а редколегията ми отправи поздравление за “находката”, носеща името Петър и фамилията “Ненов”.
- - -
Тогава за пръв път чух това име. Нито притежателят му ме познаваше, нито аз него.
Когато след време, вече като редактори в тогавашното /и единствено/ Радио София Стефан Симеонов ни запозна официално и ние си подадохме ръце, споменавайки имената си, едновременно хлъцнахме от почуда:
- Петър Ненов?
- Димитър Точев?
- Този, дето…?
- Този, дето…?
И се запревивахме от смях. Защото онова събрание вече ни беше запознало задочно. И ни беше обрекло на взаимна симпатия много, преди да си стиснем официално ръцете.

*** /Бел. П. Павлова/: Всъщност, поводът за яростта на състудентите на Петър е станал един много красив пуловер, изплетен от майка му, с който той е ходел на лекции като първокурсник. В тогавашните бедни времена тази луксозна дреха е предизвиквала завист, накарала е състудентите му да се отдръпнат от него, вземайки го за аристократ и буржоа, нещо недопустимо за комсомолец и студент през ония времена.

БЕШЕ НЕСТАНДАРТЕН

След още някоя и друга година си знаехме вече и кътните зъби. Една беше улицата ни, една беше работата ни. И писателските ни амбиции бяха едни. И компанията, и кръчмите даже…
Освен всичко останало, Петър Ненов беше нестандартен и в пиенето. По този повод често обичаше да казва:
- Абе това, дето го изпих, ако го впръснем в кръвта на бик, ще падне. Не аз, а бика!…
Обичаше да се черпи с приятели, но никога не съм го виждал пиян. Само един беше като него - Джагаров. Не съм бил толкова често в компанията му, колкото с Петър, но съм се възхищавал на издръжливостта и на двамата. Джагаров не беше “ежедневник” като нашего брата, но при всякакво количество запазваше своя трезв вид и достолепие. Ненов беше същият с тази разлика, че беше масовик, тоест, често общуваше на маса. Колкото упорит беше и в писането, и в работата си като редактор, толкова бе постоянен и в приятелски контакти сред кръчмарска обстановка..
Завиждахме заради издръжливостта му. Защото, както сам се шегуваше, и бик не би устоял на неговата глътка.
В този ред на мисли се сещам за…

ИЗПРАЩАНЕТО НА ПОЕТА БОГОМИЛ ТРИФОНОВ ПОД ЗНАМЕНАТА НА Б.Н.А.

По онова време Българска армия беше н а р о д н а, затова и абревиатурата й, за разлика от сегашната, съдържаше три букви: Б. Н. А. Та тази именно БеНеАнска институция бе изпратила по някое време повиквателна и на младия поет Богомил Трифонов. Лека му пръст и на него.
Честта да бъдем поканени на изпращането му имахме и ние с Петър. И останалите “отбор юнаци” щяха да дойдат, кой кога сколаса, но ние с Петър се появихме в пакет. И още от вратата, не казал дори “Добър ден”, Петър изстреля фронтално към Богомил най-неочакван въпрос:
- Как си с пиенето?
Богомил се почувства малко сконфузен, а Петър побърза да доуточни:
- Щото нали… дълго ще те изпращаме…
- Добре съм.
- За алкохола питам.
- За него говоря. Цяла дамаджана домашно винце.
- А мога ли… да видя дамаджаната?
- Разбира се! - рече Богомил и след минута се появи с дамаджаната в ръце.
Петър я огледа, взе я и на лицето му грейна усмивка.
- Дамаджана било! Три литрова! Казва се дамаджанка!
И както я оглеждаше, така я надигна до устните си. Чу се едно гъл-гъл, после повтори, потрети… И дамаджанката остана празна до половината. - А казваше, че си добре с пиенето. За мене, може би ще стигне, а за другите?
Богомил го гледаше като паднал от небето. После грабна някакъв сак и хукна навън - явно до съседната кръчма.
- Защо уплаши човека? - попитах развеселения Петър.
- Нека! За да му е лека казармата, трябва да се полее обилно. А той?… Дамаджана приготвил! За кого по-напред? Да се учи, докато е млад!
Ако става дума за младост, бяхме връстници. Но пиенето, според откритието на великия Айнщайн беше нещо “относително”. Едно - за младия кандидат-войник, друго за нас, дето макар и на същата възраст, бяхме вече успели да натрупаме съответния опит.
Когато Богомил се върна след десетина минути с пълен догоре сак с всякакви бутилки, Петър изрече дълбокомислено:
- Сега вече ще имаме време да ти пожелаем “лека служба”. Докато изпразним всичките бутилки…
Беше шегаджия, та дори и подобни негови действия се възприемаха шеговито. Лично аз не помня някой някога да му се е обиждал… Защото, общо взето, беше…

ДОБЪР И СЪСТРАДАТЕЛЕН ЧОВЕК!

Страхувам се да не бъда разбран неправилно. Петър не беше пияница. Работеше за двама. Заради таланта и добрата си работа беше за пример в своята Военна редакция, а за заслугите си в сектора “Строителни войски”, за който отговаряше, стигна до най-високия офицерски чин в съответната йерархия.
Той не пиеше заради самото пиене, а заради компаниите, без които не можеше. Само с приятели му се услаждаше и само с тях обичаше да се заседява. Аз пък разказвам за това му увлечение по две причини. Едната, защото самият аз нерядко съм бивал в този “кръжок на непризнати таланти, но уверени, че ще са бъдещи преуспяващи литератори” /което, впрочем, никога не се случи чак в такава възвишена форма/, и втората, защото знам, че днешния, а сигурно и бъдещия читател е с предпочитания към по-пикантните истории.
Знам също, че другите му приятели ще разкажат доста по-сериозни неща, свързани с името Петър Ненов, но аз ще си позволя да припомня един невероятен случай, който на времето си ме потресе. Изповяда ми го самият той. А го потвърди и допълни също тъй добрият му приятел и колега “Бай Илия” с официална визитка полковник Илия Василев, отговарящ за милиционерските предавания в същата тази Военна редакция на някогашното Радио София.
И тъй…
Кой би могъл да свърже в едно…

“ЯВОР” КАТО ИМЕ НА МАГАЗИН ЗА МЕБЕЛИ И
“БАЯДЕРКА” КАТО ИМЕ НА КВАРТАЛНА КРЪЧМА?…

Само Петър Ненов, разбира се! В един драматичен разказ, но не измислен от белетриста Петър Ненов, а реален до болка, сътворен от добрия и състрадателен Петър. Качества, тъй дефицитни, особено в днешното ни вълче време.
А ето и самата история без измислици, без ретуш…
… Излязла най-после книгата му. Не помня точно коя, но знам, че беше дълго чакана. Не само, за да се порадва на реализирания си труд, а и защото…
- В младоженската си стая имам само един креват. Като излезе книгата ми, с хонорара ще я обзаведа като хората. Пък и за старите ще има…
Думите са на Петър Ненов. И следващите пак са негови, но не се наемам да ги цитирам дословно, а само ще се опитам да ги пресъздам едно към едно с риск нещо да сбъркам. А случаят, както съм го запомнил, е следният:
Излязла е, както вече споменах, дълго чаканата му книга, дошъл е и денят, в който трябва да си получи и хонорарът за нея. Доста сериозна сума, както се заплащаше някога писателския труд. Ще стигне за много неща, а и ще остане. Но приоритет в случая имаха парите, предназначени за мебели. Затова Петър се обадил по телефона най-напред вкъщи и разпоредил:
- Идете в “Явор” и изберете мебелите. Без да икономисвате. Пък аз ще взема парите и ще дойда да ги платя. Ако управителят на магазина разреши, може да ги натоварите на камиона. Няма да се бавя много.
Магазин “Явор” беше навремето най-представителният мебелен магазин, на пъпа на София. И семейството тутакси се отправило натам, а Петър хукнал към касата на издателството. Пристигнал, казал “Добър ден” и всичко приключило за минути: подписал се, броили му парите…
- Напъхах ги във вътрешния си джоб. Толкова пари накуп не бях виждал през живота си.
Горните думи пак са цитат на Петровите. Както съм ги запомнил. А какво се случило после? Ето какво:
Знаел накъде да се отправи, вече като собственик на такова голямо богатство. Към магазин “Явор”, разбира се. Сигурно близките му вече са избрали мебелите, може и да са ги натоварили на камиона и го очакват с нетърпение, за да ги плати…
Всичко било просто и ясно.
Но в главата му се появила изкусителна мисъл:
-”Ами ако прескоча за малко до “Баядерка”? Приятелите от махалата сигурно вече са там. Не би било лошо да им викна по едно питие, ще се зарадват. Пък и толкова пари сега имам! Само чее…”
Сетил се за семейството си. Чакат го в магазина.
Но и приятелите не са за подценяване. Тъкмо ще им се похвали колко много пари е спечелил.
И се оказал за мигове в ролята на шекспиров герой нашият Петър. Само че вместо “да бъда или да не бъда” в главата му бушувал въпросът: “Към “Явор” или към “Баядерка”? Не мислил дълго и взел Соломоновското решение:
“Колко му е до “Баядерка”? Ще прескоча само да почерпя, пък роднините ще почакат…”
За пояснение на неосведомения читател “Баядерка” е лозенска кръчма, която и до днес носи името си на един от ъглите на площад “Журналист”. Само че днес на нейно място се кипри луксозен магазин, а самата кръчмица с това име се е свила в черупката си само на метри от предишното си местожителство. Та точно към този адрес /стария/ се отправил с бодра крачка Петър.
Приятелите го посрещнали радушно, както винаги, дори му изръкопляскали, щом разбрали целта на внезапното му посещение. И се започнало. Първите питиета - за успеха на книгата. Вторите - за здравето на автора й. Последвала трета поръчка, четвърта…
В това време пред магазин “Явор” , край натоварения вече с мебели камион, семейството губело търпение. Чакали час, чакали два… И още два по два… Но не се отказвали, продължавали да се надяват, че ей го, всеки момент Петър ще се появи, ще плати мебелите и ще си тръгнат към къщи. Само че Петър не се появявал, защото…
Оттук-нататък разказът продължи полковник Илия Василев. Междувременно те получили от близките му сигнал в радиото, че Петър не се явява на уговорената среща и се разтревожили да не му се е случило нещо лошо. Освен колеги, нали са му и добри приятели? Тръгнали веднага да го издирват.
- Беше изчезнал вдън земя. Роднините се тревожеха, а и ние заедно с тях! - това са вече думи на полковник Василев, или както приятелски го наричахме “бай Илия”. - Като опитни милиционери решихме да предприемем издирване. По всички правила на занаята.
С помощта на своя професионален нюх и познанията за навиците на “издирвания”, попаднали на следи. Но от “Баядерка” нататък те се изгубили. Решили да предприемат кръгово търсене. Разширявали постепенно кръга на евентуалното Петрово изчезване, докато накрая, някъде около полунощ, се озовали на кръстовището на “Орлов мост”. Чак там го открили. И не повярвали на очите си: той, самият, прав и читав. Бил събрал около себе си чистачи и чистачки на парка и околните булеварди и им раздавал… банкноти. От онези, дългоочакваните. Предназначените и за мебели. Не се учудил, че близките и приятелите му са се разтревожили, нито се възторгнал, че са го намерили, а, сочейки чистачите, казал:
- Бедняци. Покланям им се!
И добавил:
- Нека поне за малко се почувстват богати!
Това казал Петър за свое оправдание. Нищо повече. Кратко и ясно, като в оная някогашна студентска аудитория, на онова епохално комсомолско събрание, което, всъщност, се превърна в начало на нашето запознанство, макар по-особено.

ПОСЛЕПИС

… Живеехме на една улица, съхранила и до днес името си “Миджур”, работехме в едно радио, някога само с името “София”, а днес венцеславено като Българско, Национално…
Едни бяха и въжделенията ни, и компанията, и кръчмите… Затова се знаехме и като длъжностни лица, и като творци… А главно, като човеци, на които нищо човешко не беше чуждо. И се радвам, че дълги години пътеката ми вървеше успоредно с пътеката на този изключителен човек и приятел: железничарския син Петър Ненов. Журналиста Петър Ненов. Писателя Петър Ненов. Таланта. И над всичко това - човекът Петър Ненов. Оня, пропътувалия пеша огромното разстояние от Бургас до София в компанията на цигани, оня, описалият в биографичните си повести чужди съдби по-топло и по-сърдечно, отколкото би разказал за себе си, оня, прежалилия мебелния си уют, за да дари радост на непознати хора, чистачи на паркове и улици…

Надникнах в някои негови лични преживелици не просто от любов към сензациите, а за да разкажа за тях с интимна добронамереност, както може да се разкаже за роден брат. Не с четката на иконописец, а с прости и правдиви думи. Без недомлъвки, без ретуш. Както би трябвало да се разказва за хора талантливи, добри и състрадателни. Като Петър Ненов. И фактът, че моята стръмна житейска пътека вървя дълги години успоредно с неговата, е част от моето достойнство, че живях не сред хитреци и вълци, а със и в обкръжението на честни и скромни хора. Човеци с главна буква! Един от които носеше името ПЕТЪР НЕНОВ!

15 март 2004 г.