Анита Коларова

Така се нарича трета глава в романа „Панихида за мъртвото време” от Любомир Левчев, изд. Enthusiast, София, 2011 г. Венецът е, както знаем, символ на славата, на каквато нито един наш съвременен поет, освен Левчев, не се е радвал. Колкото до жертвоприношението - никой не може да бъде заблуден, че изпълнявайки задълженията, с които го е свързвал високият пост, носейки венеца на славата, Левчев се е жертвал за нещо и за някого.

Беше времето на перестройката, на падането на Берлинската стена и раздържавяването. Отправянето на Източна Европа, и в частност на България, по пътя на сбъркания преход към капитализма щеше да има за хората непредвидими последици, но в своята еуфория те не можеха да знаят това. Под звуците на дойна /нар. мелодия/ румънците убиха Чаушеску, защото не прощаваха, а Тодор Живков, стар и болен, безславно детрониран, не беше вече Първият човек в държавата, а го очакваше разследване и съд. Назряваше омраза. Левчев, както личи от романа, в настъпилото внезапно безвремие се вижда напълно объркан. И си спомня кошмара: „Приятелите ме отминаваха”, „Моят/!/ „Литературен фронт” ме остави!” Той усеща, че вече не е важен фактор, защото принадлежи на „мъртвото време”… Но дали е така?

Людмила Живкова вече не е между живите. Тя не може от отвъдното да му подписва безкрайните задгранични командировки, на които почти редовно отива и Дора Бонева. Не е ясно как. Намират се вратички. След 10 ноември, на бурно събрание на СБП Петко Братинов и съмишленици искат да знаят на какви разноски са се размотавали на дълги и къси дестинации години наред председателят, жена му, синът и любимият му тъст. Левчев е ужасен, смазан. В този момент навярно той би желал да има своя биограф, своя Стефан Цвайг, и както великият писател почти оневинява заради разточителството й злощастната Мария Антоанета, така и него да оневинят, да осветят най-затънтените кътчета на душата му с благородна светлина, за да види България, че е чист като капка. Но какъв Стефан Цвайг, не е ли силата му в неговото собствено слово? И той написва „Ти си следващият”, „Панихида за мъртвото време”…

През 1975 г. Людмила Живкова става Председател на Комитета за култура. За свой пръв заместник напористата и амбициозна дъщеря на Първия си избира поета Любомир Левчев. Започва нейният и неговият неспирен възход, потичат мед и масло към дейците на културата, раздвижени са всички сфери, в ход е Движението „Ален мак”, Програмата „Леонардо да Винчи” за всестранно и многостранно развитие на личността, Детската асамблея „Знаме на мира”, световните конгреси на писателите за мир. Левчев, благодарение на своя практичен ум, лидерски умения и завършените в Москва висши курсове за ръководни кадри, прави главоломна кариера.

За времето преди да замине за Москва той е написал: „През 1968 г. получих покана за международния семинар на Харвардския университет, ръководен от проф. Хенри Кисинджър. /Такива покани навярно са получавали само специални момчета! А. К./ Разбира се, приех поканата, но тъй наречените Чешки събития - от пражката пролет до есента на танковете, осуети възможността и от двете страни. Освен това, още през 1969 г. Кисинджър напусна Харвард, за да стане съветник по въпросите на националната сигурност на президента Никсън. И ето, вместо това попаднах в Москва на курсове на висши ръководни кадри. Сутрин си измисляхме физзарядки. /…/ аз тичах сам през парка на „Миуская площадь” до паметника на самоубиеца Александър Фадеев и неговите избити в гражданската война/!!!/ герои. Тичах като че ли исках да настигна техния отряд. Но те вече бяха отнесени от разгрома на световните утопии”/!!!/ Съвсем очевидна е една подчертана неприязън към Фадеев, наречен „самоубиеца”. Самоубили се поети има и в тази книга, но те не са наречени така.

А отнесени или не, много читатели помнят героите на „Млада гвардия”, към чийто автор Левчев се отнася тъй неприязнено, като го сочи за един от примерите на „мъртвото време”. В началните страници на романа, посветени на краха на идеологиите, той твърди, че „живото време” това са „тържищата”, защото хората ги обичали: „Обичат да избират стока, да я изпробват, да се пазарят свободно”. Не мога да повярвам! Големият поет, този, който се докосва до висшата материя на мисълта, иска да ми пробута за символ на живота „МОЛ”-а! Нека не се съгласим. В моловете, тези днешни тържища, обикновените хора ходят масово, но за да се стоплят през зимата, да се разхладят през лятото и да купят най-необходимото за домакинството. Освен това те нямат друго развлечение. Иначе, ако имаха, не биха стъпвали там. Нека да припомним на световноизвестния ни поет и автор на 7 тома „Избрано” и на преведени в 35 страни книги, какво мисли по същия въпрос Сократ: „На тържището виждам колко много неща не са ми нужни”.

Макар и често изключван /за инакомислие, би казал същият!/ от университета, той става бързо най-довереното лице на Людмила, член на ЦК на БКП и Председател на СБП /след Пантелей Зарев и Георги Джагаров/. Едноличното му управление дразни мнозина. Но нищо не е вечно на този свят. Социализмът от процъфтяващо и сякаш белязано с вечност настояще се превръща в минало. Първи го отричат, без да им мигне окото, неговите апологети. Известни са искрени и трагични разочарования от комунистическия /изопачен/ идеал /Веселин Андреев/, но и театрално хвърляне на партийния билет от много партийци, които бързо осъзнават, че той не им е вече нужен. Право на еволюция или практична мимикрия, пребоядисване, както простичко казва народът.

Левчев е сложна личност. Това личи от цялото му творчество. Първите години на демокрацията предизвикват у него снишаване, окопаване, ослушване, оглеждане и мълчание.Той носи цветя в палатковия лагер, където гладува Блага Димитрова, оплаква й се, че е безработен, спомня си колко близки са били с Джери Марков… Всичко трябва да се осмисли. Не друг, а той е ползвал привилегии за богоизбрани посредством Людмила и генерал Кашев…

Но този етап минава… А и за какви ли привилегии говорят? Някаква зле поддържана вила на ЦК, опасана с подслушвателна апаратура, това ли е? Настъпва време за вглеждане в себе си чрез изпитан метод - този на вълшебното огледало от приказките, което вижда по особен начин: „Огледалце, огледалце, кажи ми кой е най-хубавият?!” Няма нищо по-естествено - задаващият въпроса е най-хубавият. В този процес на вглеждане се ражда самочувствието на новия тип лирически герой в лириката на Левчев. Той вече не крещи в детински възторг „Звездите са мои”, не се бие в гърдите, че е тръгнал към Кремиковци… Той е преживял гърча на равносметката, простил се е с комунистическия идеал, който едва ли някога е изповядвал въобще, леко и безметежно се е простил с „мъртвото време” чрез една панихида. И гледа на себе си като на човек, направил „саможертва” в името на новия свят, който е в ход. Той е Аз! „АЗ, КОЙТО НЕ ИЗБЯГАХ ОТ ПОМПЕЙ”…

С колко горда и неповторима осанка стои в по-ново време между строфите „древният римлянин” със своето АЗ! Същото това АЗ изпълва до последната страница и „романа по спомени” - „Панихида за мъртвото време”. Но да попитаме - защо му е да бяга от Помпей, защо? За кого е тази панихида? Отчасти за Людмила Живкова /„Мислете за мен като за огън”/. Пламтящо заглавие - дар от личния й поет. Красиво и благородно!

ДОШЛО Е ВРЕМЕ ЗА ПРИЗНАТЕЛНОСТ! И ЗА ЛИЧНА ПЕРЕСТРОЙКА!

Придворният поет решава, че не е бил придворен поет. Винаги е бил герой: „Роден съм точно пет години след като Владимир Владимирович Маяковски си тегли куршума и една година преди да бъде разстрелян Федерико Гарсия Лорка. Но не съм минал между капките… кръв. Те са ме учили да пиша” - гордо заявява поетът в началото на новата книга. И тя потича като пълноводна река от спомени - дата по дата, година след година. Опорна точка са педантично водените дневници. /Момичето, на което авторът диктува, признава самият той, протестира срещу огромното количество дати, но коя да подминеш?/

Левчев винаги е бил граблива птица. И както е написал, без да му трепне окото, „Звездите са мои”, както когато заминава да живее в САЩ, възкликва „Моята Америка!”, без да усеща, че прекалено обича това лично притежателно местоимение, така уверено влиза в новото амплоа. Той „по биография” е и Маяковски, и Ф. Г. Лорка, без да губи от себе си - „общ работник от фабриката за надежда” с „трънливия ореол на революционер/!/, осъден на поезия”, живял винаги със съвета на Хемингуей: „Намесвай се активно в обществено-политическия живот!”

„ДНЕС ЗНАЯ МАЛКО ПОВЕЧЕ, НО ОТДАВНА ЛЕТЯ В ДРУГИ НЕБЕСА!”

признава „Рицарят на Поезията на Френската Академия” /1985 г./ Левчев. Кои са тези „други” небеса? Книгата препъва сериозния читател с пикантни историйки за известни номенклатурчици от онова време, но и Нобелови лауреати, актьори, поети, художници, балетисти, короновани глави… Лично на мен ми беше обидно да чета такива за Висоцки, за жената на Шукшин, актрисата Лидия Шукшина, гостувала лично у поета, която била толкова пияна, че не можела да осъзнае страшната вест за смъртта на съпруга си, за лорд Чарлз Пърси Сноу… Стоп! Защо възвишеният поет не е минал без клюката? Мъдрите пасажи, историческите факти около някои световноизвестни градове, в които е бил и пребил, цитираните стихове и мисли на древни философи и поети са преплетени с недостойни подробности. Левчев не е издигнал читателя до себе си, а е слязъл до него, при това до масовия читател! Защо ли? За да се купува и чете книгата му лесно и приятно като бестселър. Такава е тенденцията. По американски. За стойността на книгата се съди по продадените екземпляри. Дали пък това не са новите небеса на Левчев? Летейки върху крилете на тези небеса, /за „Ти си следващият”, издание на в. „Труд”, признава, че е взел огромен хонорар, с който направил основен ремонт на две къщи в с. Полковник Серафимово/ поетът е напипал „верния път”. Дразнят и някои много плоски шеги! - „Т. Живков ми е бил бодигард!” - уж демонстриращи чувство за хумор.

Горкият Живков! Гостувайки на Людмила в резиденция „Бояна”, Левчев и Дора пият уиски, а домакинята - чай. Това е времето на бившия Първи. Загледали са се към парка, където Тодор Живков обикаля басейна като „затворник в арестантско колело”.

Всяка глава на „Панихидата…” е една безсрамна хвалба, едно ново и ново преживяване на тщеславието за командировките на Левчев в чужбина, както преди, така и след смъртта на Людмила Живкова. За да се осигури присъствие на първия конгрес, замислен да се състои у нас, а и на следващите, още няколко, Левчев първоначално е командирован с един колега* от СБП в Италия, Франция, САЩ, Канада… Така започва един низ от славни походи на венценосеца. От всеки, когото ще поканят, трябва да се вземе подпис, като че ли без тази подробност нещата опират до абсурд. Но има още по-голям абсурд. Единствено Левчев е лицето, което може да бъде натоварено с тази работа! Няма ли България дипломатически отношения, културни аташета, за да не се разточителства до безобразие?

На Първия световен конгрес на писателите „Мирът - надежда на планетата” у нас идват, някои не само веднъж, Гор Видал, Ърскин Колдуел, Уйлям Сароян, Рафаел Алберти, Жан-Ерве Базен, Робер Сабатие, Янис Рицос… Конгресът завършва на 10 юни 1977 г. с грандиозен прием от Тодор Живков в резиденция Бояна. И тъй като френският в. „Льо Монд”, а и не само той, пише след конгреса не без ирония, че българите искали да се представят като продължители на големите срещи за мир от сорта на тази, организирана много преди това от Ромен Ролан, но постигнали бледо подобие, Левчев се държи според нас неадекватно. От една страна той подозира в ревност и завист французите, а от друга изказва в книгата си мисли, които ни е трудно да изтълкуваме освен по един единствен начин: „Като изключим общата фразеология за мир чрез взаимно опознаване и приятелство на хората, кой, освен някои писатели, извлече р е а л н а п о л з а /разр. А.К./ от световната среща?”- пита организаторът-домакин.

Кои са тия „някои писатели”? - питаме на свой ред ние. Отричайки реалната полза за имиджа на страната ни, Левчев се мъчи да прикрие огромната лична изгода, която му донасят тази и останалите срещи, създадените връзки. Това се нарича камуфлаж и опира до понятието морал. Основно място в романа заема, както би трябвало да се очаква, личността Левчев. Той живее в луксозните си спомени като древен микенски цар. Всичко, до най-малката подробност, е записано, прономеровано и прошнуровано за историята.

Централно място в книгата заема личността Левчев. От корицата й ме гледат скрити под надвиснали вежди очи. В тях откривам надменност, враждебност, подозрителност. Снимката е дело на художника-фотограф Цвятко Остоич. Запечатала полуотворена уста, тя превръща визията на поета в задушаващ се човек, комуто е тясно не само в Полковник Серафимово, но и в цяла България. Не случайно Левчев често прескача до САЩ. За да не остане читателят с впечатление, че е саможив, Левчев изтъква големи приятелства, които не звучат убедително: с Коста Павлов, Тодор Боров, Петър Увалиев, Ат. Далчев, Добри Жотев и най-вече Джери Марков! /Същият го пазел от Живков!/ Приписва си заслуги за приемането на К. Павлов в СБП, спасяването на романа „Хайка за вълци” от Ивайло Петров и т.н. Колкото повече четеш, толкова повече си в плен на

ЕНИГМАТА

Как е възможно в един и същ момент от живота си човек да съвместява толкова роли:

- комунистически амбасадор и ръководител на делегации в капиталистическия свят
- най-големият български поет, представител на Априлското поколение
- председател на СБП с неограничени правомощия
- дисидент, приятел на Георги Марков, Симеон II и редица невъзвръщенци
- хулиган, обичащ чашката и нощния живот
- враг на Тодор Живков
- съпруг на художничката Дора Бонева.

Всъщност, кой сте Вие, г-н другарю Левчев?

Той прелита живота на самолет. Приземява се „капнал от умора”, за да излети още на другия ден за друга точка на земното кълбо! Води „елегантните” си разговори със световноизвестни творци от позицията на комунист, който няма нищо общо с комунизма. Скептичен е към идеята, на която уж е носител: „Сега ми се струва, че е било репетиция на съдбата, иносказание от пиесата на нашето време, когато са искали да скрият от нас смъртта на идеала” /„Панихида на мъртвото време”/. Като същински Омиров герой при всяко излитане и кацане се отбива при пророчицата Касандра /Ванга/. Нейното име, нейната сянка преминават в книгата тъй плътно до тези на Людмила и Левчев, че ти става неудобно, защото майката на поета е отстъпила на заден план. И той го признава. Но всеки пълководец, водач или цар е имал по една прорицателка, която е обещавала щедро минало и настояще. И още по-щедро бъдеще. На него са му били нужни и трите.

Веднъж на връщане от Швеция самолетът, с който пътуват, е връхлетян от небесен вихър. Вместо в София принудително каца в Бургас. Едва не загиват. Героят е уморен. В ресторанта няма места поради световен конгрес на малките хора. Ето какво е написал Левчев: „Животът за пигмеи се смесваше със смърт за великани”. Оставям всеки да си тълкува сам тази „велика” мисъл. За мен това е безсрамие.

А какъв е животът на Любомир Левчев?

„Никаква административна инстанция не можеше да командва Съюза на писателите, освен ЦК на БКП. Но в тази представителна върхушка, редом със знатните тъкачки и героите на социалистическия труд, десет писатели бяхме членове на ЦК. /…/ Сега, след смъртта на Людмила, с прекалено нетърпение някой напомняше за скритите механизми, които навиваха часовниците на системата. Бях отвикнал от опасността, която представляваха доносите.”
Но дотогава има един

БЕЗКРАЕН ПРАЗНИК

Несвършващи биеналета, всякакви ордени и награди, служебни обеди и вечери, първокласни хотели и приеми в посолствата, посещения в скъпарските домове на световни писатели, ровене в личните им библиотеки, задушевни разговори на чаша уиски или Совиньон бланш, правене на снимки, разходки по Канале Гранде с романтични гондоли и светещи фенери край каменните стени и мостове, пазещи стъпките на Казанова, международни срещи на дисиденти /!/, на съветски авангардисти, лежерни разговори /кой може да си го позволи?/ с главния цензор на СССР А. Б. Чаковски, среднощни четения пред паметника на Бодлер в гробището „Монпарнас”, където поетите държат живи факли, за да се различават от призраците, участие в празник на поезията в „Мулен Руж” с комендант поета Жан-Пиер Рьоне. Внезапни излитания за Кувейт или Хага, прескок до Копенхаген, посещение в Елсинор, после пак премиера на книга в САЩ, разходки по мекия пясък със спомен за Поли Пантев на о. Аруба, където чаша вода струва 50 долара, след кафе в Монте Карло и сън в Кан, отново в Париж: „Успях да намеря време за Лувъра, където за първи път се представяше експозиция на жив художник и той бе Марк Шагал”. Следват виенски кифли и силно кафе в Дома „Витгенщайн” - Залцбург.

Нон стоп приеми, срещи, пресконференции, концерти, неограничено количество марков алкохол… Какво ли е за един мъж да му гледа на ръка жената на Светослав Рьорих, прекрасната индийска киноактриса Девика Рани и да шепне на ухото му? А какво е за един ценител да има възможност да докосва най-изящните книги на света /на Хафез и Низами/, на един естет и романтик - да окичват раменете му край храмовете на Кали и Буда с ароматни венци, а челото - с кървавочервени точки?… Да е приеман в президентския дворец в Делхи, по-красив и бляскав от дворците в „1001 нощ”?

Колко ли е прекрасно да се разхождаш в стара Прага край великолепни замъци, да търсиш сянката на Кафка, да чуваш вълните на Вълтава, да търсиш спомена за кабаре „Алхамбра” 10 години след Пражката пролет, да пропускаш край ушите си иронични бележки за своя „комунистически идеал” благодарение на който си там, където си, а връщайки се в родината да рапортуваш за изпълнена мисия, да ти организират по време на тези командировки, за които плащат данъкоплатците, премиери на новите ти и стари книги, излезли от печат на Запад, срещи с читатели и студенти, да продаваш екземпляри като топъл хляб /така е при гениите!/, да получаваш огромни хонорари, а жена ти успоредно с теб да излага в престижни галерии платната си, което ви създава допълнителни връзки! Защото като правило и на нея организират не една изложба! Поне с известна скромност да разказваш как те развеждат посланиците ни в модни клубове и кабарета, как с държавни средства се срещаш с чуждестранните си издатели, преводачи и издателства, обикаляш Латинския квартал и стоиш пред исторически сгради, където Балзак си е купувал кафе и свещи, където е живял Блез Паскал, как имаш възможност, уж вечно уморен до смърт, да посетиш голямата изложба на Модилияни, организирана от дъщеря му в „Арт Модерн” на „Трокадеро”, с часове да разговаряш с Дора Валие, Цветан Тодоров и Юлия Кръстева, да пиеш кафе на Тур Афел, да се разхождаш с часове по Елисейските полета или из Лувъра, да се отъркваш в Стокхолм в членовете на Нобеловата академия в очакване на голямото признание… и пак на държавни средства да поканиш чрез приятеля Ерве Базен Академия „Гонкур” на гости в София на ползу роду, а всъщност за да те изберат за действителен член… Безкрайни са пътуванията и по линия на П.Е.Н. С делегации за честване на 24 май в Рим, срещи с папата…

В „Карнеги хол” - „преди да излезем на сцената, Сам Хейзоу ни тикна на мен и на Божидар /Божилов/ по един чек за 300 долара - хонорар за четенето вместо допинг. А немците ми предложиха друг изумителен договор, според който получавах 1, 2000 дойче марки за рецитала”.

Български посланик го води за своя сметка /няма безплатен обяд!/ на театър, който се оказва еротично шоу. Поетът Пол Хорецки го кани на обяд в „Космос клъб”, където не се допускат жени, Кенеди не бил приет /!/, а сервитьорките са голи.

Да си до такава степен преситен, че да са ти тягостни Дните на българската култура в Москва, срещите с Комитета на българите в Торонто да те дразнят: „Защо разрешавам да ме разиграват като танцуваща мечка”?

Когато изброява имената на талантливи български писатели като Валентин Даневски, Валентин Пламенов, Иван Методиев и др., които не са живи, с някаква закъсняла тъга Левчев пита: „Кои бяха мойрите, които промениха съдбата им?” Като прибавяме към тях и други имена, ние се питаме какво ли е искал да каже?

На конгрес на писатели на о. Корфу един гръцки поет му казва: „Ние тук си имаме малка група поети левичари. Почти всички сме лежали в затвора и ме пратиха да ви попитам ще се отзовете ли на една среща с нас.” Срещата става в бедна кръчма край морето на узо и калмари. „Слушах стиховете на моите съидейници. Думите им бяха пълни с вяра и решителност. А в очите им - сълзи. Приличаха на ранните християни”. Но Левчев знае, че това време е мъртво. Поне за него. Раздялата е забележително ярка, без това да се осъзнава от написалия редовете поет: „Те ми махаха с ръка, преди да изчезнат. А аз потъвах в ослепителните светлини на „Хилтън”.

Левчев не умее да губи. След настъпилата демокрация ще го видим придружаващ вицепрезидента Кавалджиев, ще бъде поканен на толкова много места, че е чудно как така това е възможно за един живот. В поезията, тази руска рулетка, както я нарича, той е печеливш. Рядко го забравят, както забравят други поети, макар да има от него и по-добри. Така че доносите не го препъват, не променят инерцията на сладкия живот.

По специална покана на Обществото на българските евреи в Израел през 2000 г. той заминава на честване на 24 май в Тел Авив заедно със Стефан Цанев. Много „близки”, благи един към друг вървят към Божи гроб „двама приятели, аз - старият комунист и Стефчо Цанев - младият антикомунист**”. Нека ми бъде простено, навярно Левчев приема понятието к о м у н и с т като екзотика, която му разтваря нови врати и светове. А и антикомунистът е забравил комунистическите си емоции.

През 2010 г. Левчев получава „Златния венец” на Стружките поетични вечери.Той пише, че тези вечери имат бавен и красив ритуал. Първото огласяване става в Париж под егидата на ЮНЕСКО. Както вече казах, Левчев обича да се хвали и на половин страница е поместил изказването на академик Георги Старделов, председател на МАНУ, направил „невероятно дълбок анализ на неговите стиховидения”.

Ще прочетете следния цитат: „Голямата истинска поезия според Пастернак, е онази, която дописва Апокалипсиса. При Левчев има обаче нещо специфично, типично негово като съществен белег на поезията му: тя превръща дори и смъртта, гъсто населяваща стихотворенията му, в живот, подобно на Толстой, за когото смъртта представлява раждане на човешката душа. По думите на Г. Тракъл „нещо чуждо на земята”… В неговите стихове мисълта пее, а песента мисли”.

Това са само мигове от БЕЗКРАЙНИЯ ПРАЗНИК на галеното момче на БЪЛГАРСКАТА поезия Любомир Левчев, което, основало днес своята фондация „Орфей”, живее с новите си глобални идеи, възпитало наследник антикомунист, защото човек има право на развитие и нравствено израстване. Колкото до въпроса „Кой е знакът на отчаянието, който те кара да се оттеглиш?” Левчев си отговаря с контравъпрос: „Колцина разбират това изкуство?”

—————————–

*Лъчезар Еленков
**Стефан Цанев - автор на стихотворението „На чекистите”:

НА ЧЕКИСТИТЕ

Дзержински -
познат и внезапен,
с остър профил и остро име,
се изправя като меч и заповед -
чекистът е длъжен да има:
хладен ум, защото куршумът
поставя своята кървава точка
веднъж и завинаги.
Думите
стрелят многократно и точно:
горещо сърце - да бди непрестанно
над свободата света,
както левкоцитите денонощно
бранят
червения цвят на кръвта.
Чисти ръце - непревземаеми коти,
върху които
не тежи
нито мечтата за бъдни изгоди,
нито вина от предишни лъжи…
И вървят чекисти -
с остри профили
и внимателен анфас,
в Москва и София -
невидими фронтове
по улиците,
навсякъде,
в самите нас…