Георги Н. Николов

Антологията „Млади разказвачи” - ХАЙНИ, С, 2013 г. - е проект, реализиран с подкрепата на Национален фонд „Култура”. И представя млади прозаици, както е отбелязано в сборника, от т.н „внезапно поколение”: „определение за нова българска литература, за пръв път появило се на страниците на списание „Пламък”. То е включено и в Оксфордската литературна енциклопедия…” Подборът на редактора Георги Константинов се е спрял на Анита Тарасевич, Силвия Проданова, Светослав Терзийски, Теодор Иванов, Ина Крейн, Патриция Николова, Валери Раданов, Татяна Филева, Христо Караславов, Христина Панджаридис, Светослав Наумов-Нахум. Внимателният прочит оставя доброто усещане за свежа, мислеща творческа галерия. Продължаваща добрите традиции на българската белетристика, но в естетическата плоскост на ХХI в. Ставаме съпричастни на пера с остра наблюдателност, актуален тематичен подбор и модерна интерпретация на казаното по редовете. Със стремеж не просто да се сподели видяното, а да се обясни неговия подтекст. Да се открият мотивите, раждащи определен психологически модул на съвременника, чрез който се вписва в цялата обществена картина. Това е общото между тях. Иначе всяко име в антологията заявява своя обособена индивидуалност. Свой личен път към читателската публика и своя идея, съзиждаща сюжетния развой. Споменатите автори са преди всичко представители на мисловната картинност, изведена от реалността, или на историческите факти. На причинно-следствената връзка между конкретиката на делника и обобщения философски финал. Личната парадигма е подчинена на натрупан житейски опит. Без който теорията на познанието, изразена в белетристични форми, ще бъде бледа и неубедителна. Но в антологията сме свидетели на рано усвоена мъдрост, съотнесена към духовния мир на авторите. Които със заглавията си олицетворяват най-доброто на цяло едно творческо поколение. То не се бои да разгръща страниците на нелицеприятната действителност, задавайки логичния въпрос: „Защо е така?”
За българското село е писано и много, и с болка. Болка усещаме и в разказите на Анита Тарасевич „Улицата на вдовиците” и „Всичко, заради което”: мъничък свят, непрестанно стесняващ границите си, човешкото присъствие в тях и очакванията за някаква обнова. Ламбрина и Мона са два полюса в затихващия пулс на селото - на изгорялата надежда и крайното отчаяние. Улицата на вдовиците с малко усилие може да олицетвори демографската катастрофа на България днес. „Няма ги децата, тръгнаха си оттук; техните деца се раждат и растат на друго място. Все под същото слънце високо горе в небето; но слънцето вътре в теб, останалия тук, вече е намаляло; децата са взели от него и никога няма да го върнат, защото го носят по други земи…” Алегорията с пчелите слага свой минорен отпечатък на споделеното и той по естествен начин доминира по редовете. Запустението и самотата са тъжния декор на споделението. Върху болните му краски момичето със зелената кола се връща към някога родното. За да установи, че пъпната връв с него е безвъзвратно скъсана. Копнежът към зова на кръвта, към сенките на спомена не е равнозначно пред съблазните на големия град. Затворени са много страници със спомени, променени са много съдби. Но човекът е крехко създание и се раздвоява. Склонен да греши, търсейки утеха от дневни тегоби под килнатата стряха на дядовата къща. После, сепнат и изпълнен със силата на предците, която не съзнава, отново ще хукне към каменната джунгла. Пътят към селото и града с всяко поколение става все по-грапав, непознат, далечен. Това внушава Анита Тарасевич без излишен оптимизъм, за да се вгледаме чрез разказите й още по-трезво в живота. А той забелязва ли ни?
Понякога. Може би… Поне в „Гарата” на Силвия Проданова от извора му блика най-красивото в човешката орис - любовта. Героинята е самостоятелна, властна, красива, добра, жарка, а когато трябва - хладна планета. В купето среща взаимността на чувствата и е запленена, очарована от трепетната им ласка. Непознатият мъж се превръща в съдбовно решение за „по-нататък”, скрепено с букетче планински люляк. В този разказ животът е друг: волен, красив, безкраен. Гарата е несъмнен символ на вододела между един модел на битието, заменим с топлината на взаимното съществуване - в друг. Алиенираната личност търси и преоткрива себе си в добрия поглед на мъжа отсреща. Авторката спира дотук. Не търси прогнози за бъдеще време и не потапя героите си в предполагаема делничност. Център на творбата й е само любовта - този добър властник над хорските души, на който всички искаме да се подчиним. Правим го с радост, препрочитайки „Гарата” пак и пак. Откъсваме се временно от реалността, защото и ние сме били влюбени. И без да съзнаваме, пътуваме чрез перото на Проданова в купетата на „щастливия” влак, докато дойде нашата гара…
Няма крайна гара навярно за героинята в „Старата мома” на Татяна Филева, която отделя време за една твърде специфична тема. Върху нея са разсъждавали Иван Хаджийски, Магда Минева, Никола Ракитин, Атанас Далчев и т.н. Това е всъщност поглед върху съдбата на „неосъществената” жена. Върху ролята й извън утвърдения житейски стереотип. Без семейство, деца и ясни функции в подредения свят на патриархалното. Който често е безжалостен в отношението си към нея и я обсипва с жилеща ирония. Без да съзнава, че старата мома е заключена в свят на безкрайна самота. На безумно очакване, че някой може да потропа с обич на вратата и всичко да се промени. Да приеме делничен облик и обликът на жената да се впише в кодекса на общоприетото. Макар че финалът - на Христова невеста - е по-реалистичен, очевиден и горчив. Темата на Филева е много необичайна за ХХI в., но не и у нас. В България самостоятелната, делова, реализирана жена е факт. Заедно с нея съществува, като друга крайност, покорната работяга, домакиня и майка, нямаща за себе си минутка свободно време. И пак у нас продължава темата за правата на жената, съотнесени с разрешеното на „силния пол”. Акцент в есето е психологията на жената, от критериите на която тя избира и допуска да бъде избирана. Доказва се като обществена личност - равностоен член в семейството и в професионалния екип. „Старата мома” е мъдро послание от Възраждането към духовната нагласа на съвременника днес за мястото на самотната личност. И как ние се отнасяме към привидната й изолация - със самодоволна насмешка, или с мъничко завист, че понякога и в самотата има нещо смислено. Стига да не е вечна, разбира се.
Открояващо се философско ядро в антологията създават, без да се припокриват тематично, Светослав Терзийски - „История с мултицет”, Теодор Иванов, Ина Крейн - „Двеста”, Валери Раданов - „Мъгла”. Те разглеждат, в последователността на изброяването, смисъла и стойността на любовта. Преоткриването на личността в семейството и извън него върху психологическа ретроспекция и самоанализ. И отново личността: пред избор какъв спомен да остави приживе. На малък човек, залутан в тълпата, или на водач, за когото цената на успехите нямат никакво значение. Четиримата автори не си приличат, което прави философските им разсъждения обособени в текст, но адресирани до масовото съзнание. Терзийски е откровено реалистичен. Макар неговият господин Бастун да е събирателен образ на търсещата пустота. Едновременно делничен и безплътен, уязвим, отритнат. Напразно очакващ от събеседника разбиране и топлота. Творческият експеримент „Двеста” на Теодор Иванов и Ина Крейн пък е апология на горчивото самопознание. Според което „човек живее истински, само когато страда… Важно е хората край него да са истински… Нищо, че понякога нямат куража да го покажат”. А в повестта си Валери Раданов разработва мита за просяка-цар и влиза в спор със Създателя за смисъла на моралните категории „добро” и „зло”. За ролята на осенената личност над причинените от нея страдания върху множеството. Споменатите автори определено се вълнуват от неочакваните обрати в енигмата на човешката психология. Откриваме сходства с Кафка, осъвременен през призмата на собствени наблюдения. Без, разбира се, да бъдат механично привнесени по редовете. Острата им наблюдателност не пропуска върховете на благородство и на атавистично падение в околните. Анализът на разказаното е подплатен със социални изводи за градежа на обществото. И дава свой естетически оттенък върху общия замисъл на антологията, разкривайки една особено важна черта на младата ни белетристика - проникновеността…
„Кадиш за неродените” на Патриция Николова е обвинение към уродливите форми на същото това общество. В случая - към тероризма, „възпят” с проклятие през нереалния окуляр на достоверността. „Ято гарвани ме вдигат във въздуха, подхващат ме като перце и заедно кръжим над летището. Кръжим тихо и спокойно, без никакъв крясък, кръжим и наоколо хвърчат обгорели чанти, развети мускулни влакна, пръсти, отрязани крака и разни други неща, сега не мога да се съсредоточа хубаво и да ги изброя подробно, нали ме разбираш…” Авторката успява с осезателна достоверност да предаде картината на взрива. На страданието и на болката от изгубените любими създания - едни вече опознали света, други в прекъснато зачатие. Разказът силно напомня заупокойна молитва. Мартиролог върху платното на пореден апокалипсис, потребен единствено за нечия болна съвест. „Кадиш за неродените” е със загатната конкретна събитийност, но може да бъде пренесен във всяко кътче на планетата. Защото навсякъде белият цвят се редува с черен, а зад човешката добрина се спотайва злото.
Познаваме Христина Панджаридис като утвърден майстор на хайку и като интересен разказвач. Това доказват двете й поместени творби „Лавандула” и „Песен с продължение”. Със сполучливи интерпретации за любовта, за привличането между мъжа и жената. За сторената, потайно наказана изневяра и за живота, който изтича в бъдното между щедро разтворени пръсти. А също за жената, весталка на най-желания грях. Споменът за който никога не изстива във вените и в отиващите си с възрастта години. Заедно с аромата на лавандула в едноименния разказ, с чувствеността и споделения пламък на взаимното привличане. Не по-малко актуален е Христо Караславов - „Празна сцена”, „Ной”, „Ръкавичките на принцеса Скреж”. Авторът е майстор на творческия полет, спояващ в художествено единство времена и пространства. Събеседниците са пъстра броеница от индивидуалности, мечти и намерения. В мъжкия му свят доминира стремеж към необвързаност. Интимните преживявания са с аромат на носталгия и полет над света. Героят - автор е трудно приспособима личност. Носеща неизчерпаем стремеж за опознаване на разноезичния социум, чиито представител е също. А „Ной” е осъвременена притча за сивото ежеднение, което ни превръща в пустиня от сиви човеци. Тя е и предупреждение, че е време да се събудим от социалната летаргия и да съзнаем, че съществуваме. Защото „абсолютно никой… не забеляза как един бял гълъб долетя отнякъде, дълго кръжа над града, сякаш искаше да кацне, но нямаше къде и сякаш търсеше нещо, сякаш дълго търсеше нещо, но не го намери и отлетя”.
Финална творба в сборника е новелата-поема на Светослав Наумов-Нахум „Никола против Никола”. За Вапцаров е писано много, един „българин” дори го разстреля в книга втори път. Но с творбата си Нахум доказва, че за него може да се пише безкрайно. Фактите по разстрела да се интепретират в плоскостта на новото столетие и от нея да се правят оценки и изводи. Тук среща си дават различни политически лица, короновани особи, груби македонски харамии. Появява се войводата Яворов, старият Йонко предрича светло бъдеще за сина си. То наистина разперва над него криле, но не както си го е представял бащата. Постепенно на сцената ще изпълзят други съименници на поета - Никола Гешев и Никола Христов-Кутуза. Единият палач, а другият - роден предател. Сблъсъкът между тях предстои, разказът все повече се нагнетява в напрегнато очакване. Повествованието е облъхнато като реквием и с морско дихание. Със спомени за остров Марма и размисли за човешката тленна вечност: „Ние идеме, пленени от твоята миражна далечност, омагьосани от вечния стремеж към неизвестното, и душите ни ще останат завинаги заключени в легендата на твоите вълни, очаровани от неотменната жажда по незримото”. Не мислите си - сърцето си е запечатал Светослав Наумов в новелата-поема за творчеството, за моралния дълг и за жертвената готовност на Вапцаров. Тя е покана да преосмислим много от нравствените ценности, с които се кичим днес. Да се върнем в близката история и в нейните върхове да се почувстваме отново българи. Каквито често забравяме, че сме в името на неясни европейски ценности. Никола Вапцаров принадлежи на света, спомня ни Нахум. Като такива сме приети в многоликото му семейство, благодарение и на поета-огняр. Защото без него и без близките като него щяхме да си останем и днес просто шепа балкански безродници.
Впрочем, чест прави на Георги Константинов, че като редактор е подбрал може би най-обещаващите имена в младата българска белетристика. Нещо твърде рядко като жест в съвременната ни творческа действителност. Събрал е в едно „внезапното поколение” и с антологията му е пожелал попътен вятър в голямата литература. Това е пример за други наши издателства и радетели за опазване на националната ни литературна идентичност. Всеки с каквото може, на ползу роду. Както го е сторил поетът Георги Константинов с антологията „Млади разказвачи” в лято господне 2013-то…