БРАТЯ
Съседното село Търсачево е едно от тия глухи и тихи съставни селища, които не успяха да задържат жителите си и половината от къщите му запустяха. През Търсачево не минава железопътна линия, нито главно шосе. Ръководството на стопанството, на селкоопа, пощенската станция, медицинската служба, диспечерският пункт, че и читалищната сграда, милиционерът и билкосъбирачът са в средищното село. Младите избягаха по градищата и заводите, някъде и старците тръгнаха подир тях и вечер оределите светлини на селото се търсеха тревожно една друга, премигваха си през няколко къщи и се спитваха какво ще бъде занапред. И като не можеха да си дадат задоволителен отговор, запремигваха с очи към звездите, но и оттам получаваха сигнали на самотност. Дворовете на изоставените къщи тревясаха и буренясаха, кепенци затвориха очите на къщите, подключиха се порти и вратници, къщи и врати… И само на голям празник или на „добър ден” ще се съберат разпилелите се по всички краища на страната деца на Търсачево.
В тая тихост и откъснатост живеят двама братя - единият е пълномощник на съвета, другият - прислужник в училището.
Пълномощникът Петко Денев е широкоплещест, широковежд, с препечено от слънцето лице, здрав и буен, деен човек, трудолюбив. Завършил основно образование без особен блясък, той се е втурнал в труд, грабнала го е и го завъртяла обществената работа, не му оставила време да разтвори книга. Можел е и друго да извае животът от този деен човек, но го е отминал или по-точно - с нищо от грижите си не го отминал и не му дал и дъх да си поеме.
Прислужникът в училището, братът на пълномощника, Цветко Денев, е физическа противоположност на Петко Денев - слаб и висок, леко попрегърбен, но за сметка на това е буден човек, когото много неща интересуват и много неща знае. Неговата свитост и кротост са потърсили опора в книгата. Потърсили я по препоръка на ония стари учители, апостоли в Търсачево, които изчезват вече от земята ни. Колкото и да е невероятно, любовта към книгата бе подкрепена от неговата свитост и физическа слабост, които не му даваха правото и възможността да участва в лудостта и буйността на другарите си. Накрая, за радост и завинаги, я закрепи неговият син Денчо, който от първия си ден в училището, та и досега, когато завършва седми клас, е първият отличник на класа.
Между братята често избухват спорове, споровете прерастват в кавги. Пълномощникът обича да се наложи и в разговора с брат си, и в разправиите със селяните. Няма я в неговата душа оная струнка, която може да изслуша и уважи, да стопли душата на човека. Няма я благостта и мекостта, която животът е наспорил в селския народ. Остри са и думите, и действията на Петко Денев, тия думи и действия, дето са насочени уж все за доброто на съселяните му. „Аз за вас го правя, душата ще ви извадя и пак ще го направя - често можеше да се чуе от неговата уста. - Мен са ме турили тук да се справя с ей тая работа.” Чести думи в иначе бедния му речник са: „кръшкач ниеден”, „кикимора”, „баби смотани”, „разбойници”.
Моите пътища често ме превеждат през Търсачево. Обичам да се отбия при братята, да побъбрим. Живеят те в центъра на селото, в хубава двуетажна къща. Пълномощникът на първия, прислужникът на втория етаж.
Тия дни на връщане от лов пак се отбих. Свалих раницата и пушката, подложих ботушите на чучурчето на дворната чешма, измих ръцете и наплисках лицето си. Почуках на вратите на пълномощника - никой не отговори.
- Петко ли търсите? - подвикна от съседния двор възрастна жена. - С агрономчето излезнаха, сигурно са се запилели по блоковете.
Вратата на горния стаж изхлопа, показа се прислужникът Цветко Денев, разтвори широко ръце и се усмихна. Влязох у тях и заговорихме за работата в училището, за сина му Денчо, за селските оправии. Попитах и за брат му.
- Не можем да се разберем! - каза. - Золуми прави, не се вслушва в хората, не ги почита, наострил се е един, и себе си изнервя, и селяните. Тя и думата една такава - пълномощник… Пълна мощ. Ама като ти дава държавата пълна мощ, тя те и задължава. И те задължава не само работата да вършиш, ама и човека да уважаваш. Народът вика, че работата е по-голема от човека, и е верно - по-голема е, ама може ли нещо на тоя свят да стане без човека? А и властта ни е такава, уважителна към човека… Кажа му - не, та не. Все неговата да е. Ето, и сега сме скарани - не идва у нас. А защо не идва? Другите може и да не му рекат, че не е прав, може и да ги е страх, аз съм му брат, нямам право да мълча. Та те за какво сме скарани… Ама не може, ще трябва да се сдобрим. Децата са все заедно. Пък и ние не можем така. Нали сме в една къща. Това, което е на мене под, на него е таван.
