Банко П. Банков

Когато от профкомитета обявиха, че е осигурена възможност членовете му да получат безплатно пустееща земя в района на езерото Ямна, с право на вилна постройка, доцент Финкова изчака последния ден от срока за да подаде заявление.
Знаеше, че намерението й ще предизвика иронични коментари. Неомъжена научна работничка на 47 години, за какво са й буренясали 800 квадратни метра на хълм отвъд затлачено от папур и водорасли блато? То беше прекръстено на езеро, поради обявяването на пустеещите земи наоколо за вилна зона. На трийсет и два километра от града и на два от най-близката железопътна спирка, сега - сляп кантон с разграден покрив.

В една неделна сутрин Финкова паркира грижливо поддържаната си кола „Застава” върху пътно уширение за разминавка и се изкачи по полегатия хълм, върху който бяха очертани парцелите. Седна на стоплен варовиков камък, прокъсал зазеленяла пролетна трева; ниско долу по неспокойния гръб на езерото мигаха сребърни светлинки, като парчета от счупено огледало. Отвъд камъшите се протягаше уютна равнина, разчертана на зелени и кафяви квадрати, накитена с напъпващи горички и пресечена от щърбав гребен тополи, очертали губещ се в мараня път. Далече-далече отвъд набъбналото поле се вдигаше като млечносиня стена планина, загуглена със сняг.

Финкова усети, че това ще е Нейният хълм и тук ще построи Своята къща. Беше късо подстригана жена с пъстри очи, леко гърбав нос, деликатна фигура и раздалечени в коленете крака. Впечатлението за беззащитност, което създаваше на пръв поглед беше измамно, в чантата си носеше газов пистолет и имаше диплома от курс по самозащита, но това бяха само атрибути за самочувствие. Опора в живота й създаваше начинът, по който го живееше, макар такава сентенция да звучи преднамерено.

Баща й беше агроном от Добрич, прехвърлен на работа в министерството на земеделието по партийна линия. Получиха ведомствен апартамент, с право да го закупят, устроиха се. В годината когато тя завърши Минно геоложкия институт, жилавия добруджанец, който през живота си не беше боледувал освен от настинка, го покоси инсулт. Остави на грижите й болнава майка, клинична лаборантка с ниска заплата, и сестра-гимназистка, Горана. С нея бяха различни като деня и нощта. Горана беше зодия лъвица, готова за всички бели и щуротии, които огнената зодия предполага.

Финкова свикна без много вайкане да се справя с какво ли не, постъпи на работа в Перник, а след това - с конкурс се върна като преподавател в минния университет. Изплати заема за жилището, разучаваше електрическите схеми на пералнята и ламповия телевизор, и ги поправяше сама, изкара шофьорски курс и си купи „Застава”, учеше за изпити заедно със сестра си, която записа да следва силни токове в МЕИ. Правеше й забележки, когато излизаха заедно в неделя привечер по Витошка или Раковска. Горана беше черноока, снажна хубавица, извръщаше се наляво-надясно, закачаше се с подвикващи и подмигващи евентуални обожатели. В резултат на което Горана се омъжи и доведе в наследствения апартамент зетя Атанас, висок два метра родопчанин от Брацигово, навеждаше се когато минаваше през врата. Сговорчив мълчаливец, като за мъж, живеещ под един покрив с три жени. Появи се и четвърта, родиха й племенница, Божидара.

След пенсиониране майка й почна да се залежава, приспособиха за нейна стая кухнята, банята - за кухня, килерчето - за баня. Финкова, вече доцент, квартируваше зад завеса в холната стая. Трябваше да се търси решение.

Който преценява студентските купони за губивреме и не отвръща на момчешки закачки си спестява едни грижи и докарва други. Докато гонеше конкурси, дисертация и доцентура, съученички и състудентки се задомиха и народиха деца. Лели и братовчедки се загрижиха, запознаваха я с напористи мъже от провинцията. Оказаха се с ангажименти към бивши съпруги, интересуваха се от брак заради жителство. Отпращаше ги възпитано, но категорично. Вилната къща над Ямна щеше да бъде нейната крепост.

Две години й отне осигуряване на проект, разрешително за строеж, търсене на работници. Поръча вагон тухли от Бутово и цимент от Батановци (вагонът с тухлите го закараха погрешно в Божурище, що нерви и кръстосване беше със „Застава”-та, докато си получи палетите с тухли четворки, че после - докато намери каруцар, да ги извози на хълма отвъд блатото). Докараха й със самосвал вар от Сливница, пясък от Симитли, друсаше се в умирисани на нафта кабини редом със шофьорите. Междувременно майка й почина, семейството на сестра й се изнесе в панелно жилище в квартал Люлин. Бащиният й апартамент опустя, за какво й беше да строи къща над езерото? Лятната къща беше станала вече част от деня й, от мислите й. От нея.

За градежа се договори с майстор от радомирските махали, работил с години по обекти на Заводско строителство. Бай Кръстан, с бакърено кръгловато лице, плещест, с ръце - лопати, широк в кръста. Гръмогласен, знаеше си цената, два пъти няма да повтори едно и също. Помагаше му Миню, слаб като вейка негов далечен роднина, на години между трийсет и петдесет, леко „отместен” от света, вечно небръснат, фъфлеше с петдесетина думи.

През есента майсторите изкопаха мазето и изляха основите, а за едно лято вдигнаха грубия строеж - монтираха дограмата, довършиха вътрешната мазилка и покрива. Кръстан идваше рано сутрин на строежа и се прибираше късно вечер на село със стар руски мотор. На връщане качваше Миню на задната седалка, фъфлещият помощник притягаше важно каска под брадата си, изломотваше довиждане и се улавяше за сетрето на майстора. В най-дългите и сгодни за работа летни дни двамата преспиваха в бараката за материали, на пода бяха постлали наскубана по склона папрат, отгоре й бяха нахвърлили употребени чували. Финкова пристигаше с колата всеки петък и оставаше до понеделник (така си беше нагласила учебната програма).

Проверяваше, разтворила чертеж, кое как е направено, пресмяташе от какви материали и по колко има нужда, плащаше акуратно до лев заработеното от Кръстан и Миню. Престраши се и почна да преспива на вдигнат на тухли матрак в задната стаичка, даже когато майсторите се прибираха на село и оставаше сама. За всеки случай пъхаше газовия пистолет под възглавето си и почна да храни бездомно куче, за което Кръстан скова колибка от кофражни дъски в разградения все още двор.

В тегавите, юлски дни, докато Финкова пресмяташе количества и цени за довършителни работи, настанена със сламена шапка и лятна рокля на цветчета под орех саморасляк, случваше се да се разсее и загледа в ръцете на майстора. Работата сякаш беше кроена по тях, понатежалият мъж си служеше с триона, мистрията и чука с точно премерени жестове, макар да не бе чувал за ергономия, надхитряше с прости приспособления липсата на електричество и механизация.

Нагласи въже, преметнато през два стари джанти и клон на ореха за скрипец, с който да вдига тухли и железа. От там спускаше материалите по дъсчен улей до скелето. Финкова се улавяше смутена, че погледът й все по-често се задържа на разсъблечения до кръста похватен мъж, на когото спореше всичко, до което се допреше ръката му.

От него се излъчваше усещане за здраве и сигурност, каквито (преценяваше с изненада), никога до сега не бе търсила у мъж. И бързаше да се наведе над книжата, защото й се стори, че един-два пъти той среща погледа й. Случваше се в някоя от дългите и топли юлски вечери Кръстан да отпрати мрънкащия за почивка Миню на село. Той оставаше да нахвърли забъркана мазилка по тухлен зид, за да не стегне до сутринта, да подмаже пода в мокрото помещение с разтопен артисал асфалт.

Вечеряха заедно с Финкова, тя носеше от града консерви риба, топено сирене, пастет, сух колбас, той - чушки и домати от градината си, квасено от жена му кисело мляко и гроздова ракия - лично сварена и препечена. За първи път през живота си Финкова допускаше толкова близо до себе си физическо присъствие на мъж. Кръстан сваляше работните дрехи, измиваше се под чучура на заклещен в чатал на ореха бидон.

Потникът беше очертал бели презрамки върху меднозагорялата кожа на раменете му. Финкова се улавяше възмутена, че тайно я хипнотизира играта на мускулите му над едрите лакти и по масивните рамене. Майсторът се обърсваше с домашно тъкана кърпа, обличаше чиста риза на дребни каренца. От дрехите му, от него, лъхаше на евтин сапун за пране и съвсем леко на тютюн (веднъж два пъти на ден палеше цигара).

Захабените му длани с груби пръсти нарязваха сръчно сухоежбината, наливаха по глътка ракия в глинени чашки с очукана глеч. Разпитваше я като какво работи за доцентка, какво е да учиш студенти, как се плаща да ги учиш, за близките й, за живота в София. Въобще - за живота. Разказваше с не много думи за себе си, за синове и внуче. Понякога млъкваха, но Финкова усещаше, че има да каже още нещо, притеснението да не би да го каже се смесваше с паническо любопитство да чуе притесняващи думи. Докато пресягаше към шишето гроздова, ръката му допря нейната, опари я. Хвана дланта й и каза:

- Доцентке, по строежите съм имал доста жени, които не са за семейство, такваз ни е професията. Ама за пръв път деля ядене и пиене с учена, дето мисли по-различно. Мераклия съм ти, ще дойдеш ли при мен за една вечер? Ще ти е хубаво, да знаеш. Чист съм откъм болест, няма от какво да се плашиш. И ще си платя колкото трябва.

Тя почувства, че коленете й ръцете й омекват, че тялото й неудържимо крещи да се остави в ръцете на този здрав простоват мъж, който беше я пожелал с уважение, с любопитство към ума й. И се уплаши, че той ще усети глада на тялото й. Ако отстъпеше на гладното си тяло, щеше да принизи, да окаля представата му за жени като нея, за нея. На сутринта щеше да я отметне пренебрежително при спомените за онези по строежите, които не ставаха за семейство.

- Кръстане, как може да си помислиш такова нещо, аз съм сериозна жена - възрази тихо, но категорично тя. Думите й трябваше да звучат не като упрек, а като разяснение пред студент, който се заблуждава, че е проумял подвеждащ въпрос.

- Не се плаши, аз жена през живота си не съм насилил, но помисли, годините вървят доцентке, никоя жена не буди вечно ищах и мъжкото можене е до време. А когато се натаманят, божи разум е да не им се противиш.

Остави я да раздигне от каквото бяха вечеряли, запали цигара, допуши я мълком. После отиде да подхвърли няколко заделени мазни залъци на кучето. И се прибра в дъсчената барака.

Тя си повтаряше, че трябва да седне зад волана на колата и да се върне да нощува в града, веднага. Какво си въобразяваше този нахакан радомирски селянин, зидар на който плаща и който се заблуждава че мъж, купувал любов на разхайтени жени по строежите, може да си позволи всичко.

Възмущението беше формула за да скриеш глада, нетърпението на тялото, страха, че след години ще те мъчи спомен за един мъж в силите си, пожелал те с любопитен ум и здраво тяло. Бягството за в града щеше да е признание, че думите му са я улучили болно и сладко. Че доцентките са в края на краищата просто жени. Цял живот бе се борила за това научно звание, то й беше компенсация пред омъжените съученички, които на юбилейни сбирки я занимаваха надълго и нашироко с успехите на кадърните си деца, где от майчина любов, где от зле прикрита завист.

Пренощува в стаичката, от време на време посягаше опипом в тъмното да се увери, че газовият пистолет е под ръка, върху обърнатия сандък до възглавето й. Вслушваше, да дочуе прокрадват ли се тежки мъжки стъпки. Сънуваше, че спират пред вратата й, стрясваше се. На сутринта я събудиха удари от тесли, Кръстан и Миню ковяха дъсчената обшивка на покрива.

Оттогава тя гласеше престоя си така, че да не остава насаме с един от двамата. Кръстан не отвори дума повече за каквото бе му се поискало, все едно, че не бе споменавал. И това безразличие почна да я напряга, но тя се държеше на положение. До октомври вилата бе готова до ключ, Финкова се разплати с майстора и нефелавия помощник. Пожелаха си как ще се събират за Коледа на пържоли, за Великден на агнешко, Финкова ще ги търси за ремонти и подобрения.

Не се видяха повече. Финкова защити голям докторат и стана професор, кандидатстваше за член-кореспондент в Академията на науките. Около нея шумяха услужливи асистенти и докторанти. Но в най-интимните й сънища, които я безпокояха, макар и рядко, я прегръщаше с груби ръце един загорял от слънце зидар в силата си, той лъхаше тънко на евтин сапун и тютюн, проникваше в нея и точно когато се задаваше удоволствието, тя се събуждаше и оставаше само съжалението за безвъзвратно пропусната близост.