Георги Н. Николов

Познаваме творчеството на Живка Шамлиева, която живее в Париж, но редовно гостува в родината си, с редица интересни книги. Сред тях ще спомена романите „Жени на кръстопът”, „Старомодни разкази”, „Белегът”, „Ако Алекс го няма”, биографичната „Изстрадани звуци” и пр. Със средствата от продажбата им тя прави ценни дарения за българските болници. Така посвещава литературното си творчество на хуманна родолюбива дейност, за която малцина знаят. Сега на книжния пазар у нас е поредната й книга - „Едно цвете за вечността” . В емоционалния предговор към нея авторката отбелязва: „Голяма част от повестта е плод на творческа фантазия, но паралелно с това има и исторически достоверни факти, които са вплетени в сюжетната тъкан. Това е повест за една романтична и трагична любов, за великата човешка трагедия на един народ, за една безсмъртна симфония и… за едно неувяхващо цвете.” Темата за Втората световна война, „пренесена” върху територията на бившия СССР, не е застъпена широко в белетристиката на български автори. Отразена е преди всичко в поетични примери с ярки художествени достойнства - до политическия ни вододел на 1989 г. Но тази тема е практически безсмъртна. От една страна - с безчовечността си и с милионите загинали. От друга - с масов героизъм и себеотрицание по бойните полета на пламналия свят. В плоскостта й той планира развитието си за необозримото бъдеще, защото алтернативите са само две: мир с хармония и търпимост между икономики, религии и раси. Или всеобщо унищожение, плод на отделни гробни въжделения. И няма съмнение, че темата, в безкрайните си аспекти, ще продължава да вълнува поколенията и разбира се - прогресивните творци. Сега Живка Шамлиева ни връща в жестоката до абсурд Ленинградска блокада, където Андрей Николаев и Лидия преоткриват своята чиста любов. Прекъсната по-рано от чужда намеса и от последвалата Втора световна война. В боевете доброволецът Андрей, преподавател по пиано в консерваторията, губи крака си. Сред грохота на обсадения град косата на някогашната студентка побелява. Дъщеричката й Оля е изпепелена в бомбен кратер, а самата тя гасне от дистрофия. Но случайна среща в скривалището прави чудо. Двамата вплитат съдбите си пред олтара на предварително обречено от войната съществуване. Красотата на чистите чувства, пеещи с искрена преданост, издига барикада пред грубата блокадна реалност. Превръща се в храм, извисен над оскотяването от глада. Далеч от взривовете. От воя на пикиращи самолети и труповете на невинни хора. Шамлиева е тънък психолог и внушенията й рисуват панорама на „невъзможна” нравствена трансформация в екстремни условия. В хаоса им инстинктът за самосъхранение отстъпва пред великото тайнство на любовта. Пред жертвената готовност да съхраниш крехката интимност с малкото оставащи сили. Да не допуснеш смъртта до обичния човек, преди да е целунала първо теб. Дарените мигове бъдеще на двамата щастливи страдалци постепенно гаснат по волята на скъперника-време. Но сред руините, мрака, стоицизма и обществената героика ще прозвучи Седмата симфония на Шостакович. Живи скелети в залата посрещат диригента Елиасберг, олюляващ се от немощ. Чудото на изкуството преражда оцелелите човеци в личности. Дарява им ореол на духовно безсмъртие дори когато физическото „аз” се превръща в спомен. „ Защото какво ли нямаше в тази симфония - с гигантски, смазващи стъпки там крачеха смъртта и разрухата, а под тях несломимата гръд на един измъчен народ продължаваше да диша, да се съпротивлява и да живее. Нищо че тези, които в момента слушаха в залата, едва поемаха задушния въздух, нищо че очите им лютяха от димните облаци на пожарите, нищо че в ушите им бучаха взривовете на бомбите. Сега с душите си те слушаха симфонията на собствения си жребий”. После? Поредна бомбардировка убива Лидия. При вида на димящите руини Андрей получава сърдечен пристъп и умира. Последното, което вижда, е аленото цвете, оцеляло по чудо в саксия върху фасадата на бившия им дом. То ще живее, защото е символ на добрата безсмъртна вечност. Грееща в човешките сърца, в най-далечни краища на планетата. Символ на безкрайния кръговрат от лица, съдби и копнежи във времето и пространството, над които войната никога няма да получи власт…
Андрей и Лидия са централни персонажи в книгата. Образите им са предадени пестеливо в общия графичен рисунък на повествованието. Защото авторката поставя акцент върху психологията на своите герои. Те са убедителни и достоверни. И нереални в обстановката на смърт и разрушение, когато разсъждават за силата на творчеството и въздействието му върху моралната матрица на хората. Олицетворени от духовните водачи на различни поколения: „Пък и гениите имат понякога толкова пороци. А и най-важното - какво са променили те в човека с творчеството си?! Нищо-нищичко! Откакто съществува, този човек си е все същият в нравствено отношение. Крачка напред не е направил. Четем прекрасни книги, слушаме божествена музика, възхищаваме се, но после… после си пак същите. Има ли някой долен клеветник, който да се е отказал от порока си, след като е чел или слушал за Шекспировия Яго? Има ли престъпен властолюбец, който да се е променил, като е гледал Макбет?!”
Съвсем бегло се появяват и други типажи - Игор, майката на Антон, чичо Вася, малката Ася, лекарят, за да подкрепят разсъжденията на Шамлиева за възвишеност и зло. За благородство и низост, за вечното и мимолетното в градацията от нравствени ценности. Повестта се откроява в общия поток на българското книгоиздаване с необичайния си тематичен избор. Макар всички да сме отчасти запознати със събитията в този страдален град, отрицанието на войната остава неизменно актуално - вчера, днес… во веки. Остава мерило за ясно изразена гражданска доблест. Затова съм убеден, че с художествените си достойнства „Едно цвете за вечността” трябва да гостува на читателите не само у нас…