Анита Коларова

Дали е проблем? Мисля, че да. Помним рецитатори от близкото и по-далечно минало като: Константин Кисимов, Катя Зехирева, Йордан Матев, Иван Чипев, Джуни Александрова, Лиляна Шопова… Имената им бяха синоним на рецитаторското изкуство, а то беше на особена почит н я к о г а. Новото време дойде с нови приоритети.

От 2008 г. у нас излиза „шарено и разнотемно, забавно и образователно”, както го представя рекламата, списание за деца „Аз съм българче”. Хубаво му е заглавието, но нямам представа как се списва. За друго ми е думата. Списанието организира конкурс за изразително четене за деца. Същият се провежда съвместно с БНР, програма „Хоризонт”, в съботното издание на развлекателната „Закуска на тревата”.

За да не стряскат децата, които са между 6 и12- годишни, са го нарекли и г р а. Децата се записват по желание, а това означава, че са най-добрите по четене. Всяка събота се изявява по едно дете. Голямата атракция бяха дете на 6 години и друго, което живее в чужбина, но чете без акцент, тоест не е забравило български.

Защо обаче децата ЧЕТАТ, а не РЕЦИТИРАТ? Ето един от големите въпроси на съвременното училище. Подозирам, че съвременното училище не изисква наизустяване на стихове и възлага все по-рядко такива задачи. Сигурно за да не „влиза в личното пространство” на децата, да не възпитава зубрачи! Криворазбрана грижа. За „компенсация” подрастващите знаят от игла до конец всяка нашумяла чалга песен…

Де да зазубряха „такива чужди мисли”, като тези на най-големите ни поети, нямаше да бъдат толкова недодялани, колкото са някои от тях сега! И нямаше да бъркат „Заточеници” с „Баджанаци”!

По традиция в българското училище наизустяването и изразителното декламиране на ярки стихотворни творби е било високо ценено право за нашите баби и дядовци. Така беше и за нас. От опит зная, че наученото остава за цял живот и се превръща в един от високите критерии за култура. Високообразованият човек знае поне откъси от стиховете на най- известните български, руски, европейски или американски поети.

Но да се върнем на конкурса на сп. „Аз съм българче”. Той се откри с едноименното, скъпо за всички ни стихотворение на Иван Вазов. Стихотворението, което, а-ха, бездушни подмазвачи и всезнайковци с „нестандартно мислене”, чиновници от Министерствата на просветата и културата бяха на път да изхвърлят от читанките. Все пак общественото мнение си каза думата и стихотворението беше спасено.

После четоха „Хубава си, моя горо” от Л. Каравелов. Дойде ред и на „Високи сини планини” от Младен Исаев, на „Върви, народе възродени” от Ст. Михайловски /в съкращения/ и „Отечество любезно” пак на Вазов.

Откровено казано, не ме радват тези четения. Не че децата сричат, не че „пеят”, но сякаш са се наговорили да са Е Д Н А К В И: сухо, равно, бледо, сиво, безизразно, механично, безсърдечно. Извадени като от един калъп! А нали повикът на времето е „БЪДИ РАЗЛИЧЕН”!

Според мен се получава точно обратното - всички са под един знаменател, огромна унификация на днешната младеж, рядко срещани ИНДИВИДИ! Мислят, че ако не засекат някъде, са се справили със задачата.

Уви, понякога пропускат или неправилно произнасят слова, не знаят правилото за редуциране на гласната А в края на думата и др. Цяла съм в слух да доловя свеж полъх от чувство, лично отношение, искрен патос, нюансираност на гласа. Нищо. Но следват суперлативи! Водещата Светла Дичева не се скъпи. Децата дори понякога са смутени от фалшивите суперлативи. А тя продължава. Насочва ги да пращат SMS-и на познати и приятелчета, които да г л а с у в а т з а т я х, за да спечелят наградата. Комерческа цел без съмнение. Опорочена благородна идея! Защо учим децата от малки да се опират на роднинското рамо, да пробиват по „втория начин”?

Каква е ползата за децата? Ако има, тя е минимална. По-добре с малко, отколкото без хич, ще каже опонентът. Обаче процесът ГЛАДКО ЧЕТЕНЕ нима трябва да се решава „на парче”?

Положението с четенето в българското училище е плачевно, а за изразително четене да не говорим.Това учителите го знаят, но на много от тях не им пука. Добре четящите ученици се бели лястовици. Затова е тази радост, с която се посрещат участниците в конкурса.

Берем горчивите плодове, заченати от скъсването с традициите в родното училище. Изискванията са снижени до минимум. Критерий няма. Няма и кръжоци по рецитаторско майсторство. Рецитаторското изкуство е празна работа, допотопно изкопаемо. В обзелия ни бяс за печелене на пари сме осъзнали, че то не носи доходи или успех в живота според съвременния морал. Не може да бъде идеал.

Друго е да те снимат в екшън, да дефилираш по модния подиум в ревю за реклама на бельо. Да пееш и да се кълчиш полуоблечена! И да се омъжиш за футболист. Биографиите на певачките се знаят, но не и стихотворенията… Тематичните рецитали по стихове на най-големите ни поети по повод патронния празник на училището или някоя славна годишнина се оказаха „тоталитарни глупости”!

А кой определя кои стихотворения ще се четат? При толкова много детски автори, нима „Хубава си, моя горо” на Любен Каравелов, популярно като песен, е най-добрият избор? Текстът е само привидно лесен. Той не е за деца. Ще се опитам да докажа защо:

ХУБАВА СИ, МОЯ ГОРО,
миришеш на младост. / Много отвлечено звучи това за децата/.
Но вселяваш в сърцата ни
само скръб и жалост! / Защо? На светлинни години са тези чувства за нормалното здраво дете!/
Който веднъж те погледне,
той вечно жалее,
че не може под твоите
сенки да и з т л е е /трудно за разбиране от децата иносказание/
А комуто стане нужда
веч да те остави, / Защо? Обяснено ли е на децата!/
той не може, дорде е жив,
да те заборави. /Това също е трудно и неясно/
Твойте буки и дъбове,
твойте шуми гъсти
и цветята, и водите,
АГНЕТАТА тлъсти… / Кое дете ще оцени и ще се зарадва на този художествен образ?/

Нима децата са въртели чевермета по хайдушките поляни, нима имат житейския опит на чревоугодника, възрадван от руйното вино и „тлъстите агнета”? Ако Каравелов беше възпял милите малки агънца, тичащи по зелената морава, може би щяхме да доловим нюанси и в детските гласове. Как искаме лично отношение, дълбоки чувства, предизвикани от текст, който все още не докосва душите им? Много им е рано за него.

Възпитаването на чувствата е изключително важно за човешкия индивид. Художественото изпълнение на един текст носи естетическа наслада, облагородява и извисява личността, която се оформя като пълноценна и градивна за обществото. Неусетно чрез една изразителна рецитация, последвана от втора и трета, се слага началото на любовта към родния език, към поезията, а чрез нея и на онова нещо, което наричаме духовно богатство. Развива се въображението, пламват неподозирани таланти.

Надявам се, че този конкурс, добър като идея, ще се провежда по-прецизно занапред, а децата ни ще се опитат за четат по-разнообразно, а и да учат стиховете наизуст, за да изпитват радост от него. Възможно е между тях да се оформят и добри рецитатори.

2013 г.