ОТНИКЪДЕ ВЗОРЪТ КОНСЕНСУС НЕ ВИДИ…
От февруари насам, когато бяха първите протести на „Орлов мост”, България прилича на гневен кратер. Който все се мъчи да изригне конкретни резултати за политическото ни и икономическо оцеляване. Ала в последния момент загадъчно се сецва в кръста и бълва само пушеци, прах и неприлични звуци.
Страната отново чу определението „червени боклуци” и разбра, че комунистите трябва да се заточат на връх Бузлуджа. След грандиозния изборен провал сини таласъми хукнаха ин витро да баят на нов партиен организъм. За жалост - така накокържени един срещу друг, че вместо политическа сила правят основно сеир на безработните у нас. Които, ако все още имат ток, превключват унило телевизионни канали. Дано чуят, че някоя партия се е сетила и за тях. Обаче, има още много да превключват. Най-вероятно: до припадък…
Халът на безработните, сред които младежката безработица е 40%, а тази на 50 и повече годишните никой не знае, е най-последен дерт на политическите наглеци у нас. Парламентарно избраните копроними имат основна цел да останат в Народното събрание. И да изпълняват послушно заповедите на онези, които ги пратиха там след уж честните и демократични избори. След грандиозния гаф с Делян Пеевски БСП и ДПС още се почесват, дето най ги сърби - под кръста. Защото отпушиха масовия гняв за разнородни недоволства, протести и искания. Впрочем, доколко гневът е масов, може да се спори. 25 хиляди - 35 хиляди протестиращи, основно в столицата и тук-там из страната, още не е лицето на цял народ. Столичани не са единни в исканията си. Едни настояват за избори веднага. Други - правителството да продължи работа. Сградата на Парламента е замервана с домати, всяка сутрин пред нея се пият кафета и се крещи „оставка!”. Издигат се умнички, иронични плакати. Но цялото начинание започва да приема облика на безкраен хепънинг. С много дървени философи пред телевизионните камери, с много самозвани лечители на държавните язви и с много платени отрицатели на ланшния сняг. Които, срещу 30 лв. на ръка и парче пица поддържат духа на демокрацията. Преди полицията да ги хване за яките като явни провокатори. Пред всички протестиращи „за” и „против” предсрочните избори не стои един едничък въпрос: „Какво реално става в държавата и какво ще стане с нея утре?” Защото е труден, нелицеприятен и е по-лесно да се крещи, вместо да се мисли. Още по-трудно пък: да мислим обединени, загърбили собствените си предпочитания пред общото благо. Българските партии дават най-фекален пример как трябва люто да мразим инакомислещия - до сетен дъх, до сетен изборен глас и до сетен бащица-монопол. Пък след нас идвал потоп? Голям праз - нека другите се давят…
Депутатите от партия ГЕРБ не влизат в заседателната зала. Верни на пубертетския си нрав, тропат с крак и поставят условия: „Да се отнеме имунитета на Волен Сидеров!” БСП да им се извини за незнам какво си. Избори веднага, най-късно: наесен. И оревават Европа колко лош е Сидеров, че дал гласа си в името на националното разбирателство. Забравяйки, че благодарение на „Атака” в миналия парламент направиха мнозинство и дълго време си прокарваха лобистките закони. Сам шефът на „Атака” пък се появи в парламента с пистолет и палка, зовящ за арести и гражданска война. В БСП страстите кипят и вътрешнопартийната опозиция срещу Сергей Станишев е факт. Още една погрешна стъпка ще срине столетницата - тя е превърната чрез неумело ръководство в истукан на глинени крака. Министрите й в правителството на Орешарски няма да успокоят духовете с мимолетни социални придобивки и щедри обещания в бъдеще време. Лакомията на ДПС за областни управители докара безкрайни протести в Пловдив, Благоевград и в други места на страната. Колосът на мисълта Росен Плевнелиев пък се изтъпани пред нацията със слово, че не е против предсрочни избори. С което наля вода в мелницата на ГЕРБ и доказа, че им се отблагодарява за президентския пост. Вдъхна нови сили и на Сидеров в мечтите му за президентски импийчмънт - подписката вече си върви. Не стоят мирни и ампутираните от Парламента партии. Тяхно оръжие са пълчищата социолози, политолози и пр. дърдоролози. Говорещи за нов Изборен кодекс. За революция, за национални промени след 5-6 години, за пренареждане на политическия пъзел. И зад завесата - за тлъстия си юдински хонорар. Ако трябва да обобщим: говори се много, на различни политически, управленски и граждански седянки. Прахът, хвърлян в очите на обикновения човек не се икономисва и отникъде взорът консенсус не види. Всеки е срещу всеки, опонентът безспорно е продажник и скрит агент на ДС. А ние можем само да констатираме като факт реченото от бай Ганьо: „На маймуни ни обърнахте, маскари с маскари!” Това не променя отдавна лъсналите като з…к истини, че нито една българска партия не разбира проблемите на народа и не може да говори с неговия език за неговите болежки. Нито я интересуват, нито случайно знае как да ги реши, нито възнамерява да се главоболи. Старите партии са компрометирани тотално, а зад родените с клизма нови формации надничат познати монополни мутри. Нищо различно под българското слънце. И да има следващи избори, те ще са пак за познатите, втръснали, нагли играчи. Кръгът се затваря и реални промени не се предвиждат. Няма как, няма откъде да дойдат нови лица. Политиците са сериозно загрижени, но не за България и не за избирателите. А защото има какво още да се цица от държавните богатства и защо друг да ги лапне, а не аз? Загрижена изглежда и прокуратурата как да заспи на старите си лаври. След като вдъхна толкова надежди за нова законност и прозрачно правораздаване е време за тиха почивка. Виновните политици ще бъдат наказани с мъмрене. Българският Наказателен кодекс е правен във фабрика за локум и може да се разтегля в съдилищата според клиента. За едни е майчица рождена. Други пък кара да наизустят прозрението на стария Славейков: „Нямаш ли си ти парици, ти си просто диване и какво ли още не.” Иначе казано - всекиму своето. Така било е и ще бъде, и днес мъдруваме: в къщи, пред яловите бюра по труда и докато крадем в потайна доба кокошките на съседа. Така де, политика, политика, но гладно не се стои. Някъде по света това се нарича „битова престъпност”, ние пък - „оцеляване по български”. Пък и не сме учили чужди езици…
За да оцелеят и белким някой ги чуе, зеленчукопроизводителите в Сливо поле, Харманли, Любимец и в други китни селища на родината практикуват утвърден вече национален спорт: хвърляне по асфалта на сочни домати, зрели дини, ароматни пъпеши. Из въздуха пък - откровени, непримамливи сексуални закани към близките на управляващата върхушка. Девизът е: „Тази година хвърляме домати, другата - гранати!” Спартакиадата, както всяка година, е в чест на нелегалния зеленчуков внос от Гърция, Турция и Македония. Стоките са доказано некачествени, но на дъмпингови цени и са предпочитани по уж контролираните борси и пазари. Естествено, на митниците никой нищо не е видял и комисионни не са раздавани. На смъртен одър е животновъдството, птицевъдството, млекопроизводството. Ако се дрогираме, бихме вярвали на обещанията на земеделския министър българската селскостопанска продукция да заеме полагащото й се място по сергиите. Но за жалост не дишаме лепило и знаем, че това са приказки. Както измишльотините за борба с контрабандата и сивата икономика. Както хрумките за възраждане на българското село. Сега у нас има 5000 села, в 200 от които не живее нито един човек, а в малко над 300 - само по десетина библейски старци. Те няма какво да възраждат, освен спомени за Адам и Ева. В селата е вече чудо да има осигурен дневен превоз до града, да има лекар или фелдшер и редовно снабдяване. В голяма част от тях функциите на полицията, но със знак минус, са поети от ромското „малцинство”. Наричано поетично в официалните доклади „неизвестен извършител”. А какво става в градовете? Ако трябва нещо да се отчете като увеличаващо се, това е лавинообразната безработица. Нараства и сестра й - битовата престъпност. Извън тях впечатлението е за обща социална апатия, неверие в правителствените и политически брътвежи, нито в системно реанимираното, но все не идващо светло бъдеще. Няма практически никаква икономика, нито в тоя хаос - чуждестранни инвеститори, нито даже картичка от тях. Няма и да има, знаем го всички. Ние, защото няма вече как да ставаме още по-бедни. Ония отгоре пък - защото искат да отдалечат с думи предстоящата човешка, жестока разправа с тях. Защото истинският бунт е не по жълтите столични павета и не в тънката ирония на интелектуалци-сладкодумчовци. А в провинцията, където вече не се диша от откровен феодализъм, общинарска семейственост, липса на работа и всякакви перспективи, от концлагеристко здравеопазване… и от желание за живот. Самоубийствата нарастват, но започва да ни изгаря желанието и за лична мъст към ония, които ни докараха дотук и продължават да ни тикат главите в смрадливите си обещания. Кой ще спре народните тълпи след месец-два? Кой ще изправи срещу им полицията и липсващата армия? Кой първи ще пролее кръвта им, защото дълго преди това се е подигравал със страданията им и с молбите за нормален човешки живот? Избори до дупка ли? За кого, в чия изгода, пак за партиите ли? Или разправа с монополите и с политическите им пройдохи днес, за да се събудим спокойни и ведри утре? Всеки избира сам за себе си. Но „простият”, безликият, мълчаливият народ е все по-наясно със себе си, от какво има нужда и как да го постигне. Времето ще покаже кой е бил прав. А до есента никак не е далече…
