Любомир Духлински

- Пустото лудо и младо… - припяваше си Ицето под нос, докато се мъчеше да завие гайката. Бригадирът подсмърчаше край него със синузитовия си нос и го поднасяше:
- Ицко бе, какво ти стана с гражданката? Нещо много се затиши работата. Да не ти е минала котка път?
Ицето го изгледа навъсено и сърдито отговори:
- Знаеш ли, не си навирай сополивия нос където не ти е работата.
Захвърли ключа в сандъчето и отсече:
- Баста! Героите са уморени.
Тръгнаха към лавката, която беше чак на другия край на обекта.
Бригадирът продължаваше да подсмърча и да бъбри нещо, но Ицето почти не го чуваше, унесен в мислите си.
През лятото реши да прескочи до село. Пристигна към полунощ. Валеше. Един от тези внезапни дъждове, които валят, когато прогнозата е “сухо и горещо”. Втурна се в стаята си, хвърли напосоки чантата и щракна ключа на лампата. Дръпна ципа на якето и замръзна от изненада. В леглото му кротко си спеше някакво рошаво, русоляво нещо. Събудено от падането на чантата, нещото подскочи в леглото. Беше момиче на двайсетина години.
- Ето ти и театрото - почеса се по врата Ицето. - Ромео и Жулиета, действие начално.
Нещото го гледаше сърдито. Придърпа одеялото на гърдите си и троснато каза:
- Вие кой сте? Излезте веднага или ще извикам хазяина!
- Ще извикате чушки - весело се засмя Ицето. - Старият сигурно кара вече петия сън.
- Аа, покорителят на трудовите върхове - отпусна се тя.
Тъкмо се канеше да отговори и чу гласа на майка си:
- Георги! Стани бе, Георги! Някой е влязъл при студентката.
- Щом не пищи, няма страшно - промърмори сънен баща му.

Спъна се и щеше да се просне по очи, ако не беше го подхванал бригадирът. Стигнаха пред лавката.
- Началник - отпи от бирата си Ицето, - искаш ли да ти разкажа за гражданката, както й викаш?
- А де, а де! - подсмръкна свирепо бригадирът.
- Казваше се Деница. Българска филология. Курсът й беше на бригада в нашето село.
Беше ми тясно, неудобно на диванчето в кухнята. Сутринта разглеждах половин час тавана, но не можах да си спомня как изглеждаше тя. Още валеше.
Като ученик имах едно-две гаджета. Какви ти гаджета? Цялата ми любов към тях се изразяваше в писането на безкрайни писма и в това да им се сърдя непрекъснато. Докато ме зарязваха, заради тези от горните класове. Те не пишеха писма, ами направо целуваха и им бъркаха под блузките. Сега си мисля, че и аз да бях на мястото на моите гаджета, и аз така щях да направя. Такива ми ти истории.
Заех се да се бръсна и не забелязах кога е влязла в кухнята. Стоеше зад мен, а аз се блещех в огледалото, наполовина обръснат.
- Колко сте смешен така. Елате после да си направим кафе.
Кафето излезе чудо. Да не повярваш, че аз съм го правил. Тя посегна към чашката и пеньоарът се разтвори на гърдите й. Имаше какво да се види.
Дотук добре, началник. Но работата търгна нанагорно, когато нещата навлязоха в дълбоката вода. Тя беше едничка дъщеря. Таткото - адвокат. Майка и - да не ти разправям. Матрона и половина. От стария хайлайф. Живееха в една от онези къщи, на които таваните са високи като в черква.
При първата ни среща те не съвсем деликатно ми намекнаха, че не би било лошо старите да помогнат да дигнем още едно етажче. Имали човек да помогне с материалите. Един от клиентите на баща й.
Когато се опитах да им обясня, че и аз съм един син, че и мен ме чакат на село, те ме изгледаха така смаяно, като че ли им обяснявах, че водата е мокра. Село, село - прочетох в очите им. Очаквах го и това не ме засегна особено. На мен ми стигаше Деница. Те не ми трябваха. А Деница само мълчеше и чертаеше фигурки по масата. Дали беше с тях, или беше на моя страна - не знам. Но и дума не обелваше. Когато ме изпрати, едва пророни едно “лека нощ”, връцна се и влезе в къщи. На другия ден, като избягваше очите ми, тихо рече:
- Всичко е толкова сложно. Просто не знам какво да правя.

Бригадирът беше задрямал. Сепнат от последните думи на Ицето, той поотвори загасналите си очи и дрезгаво попита:
- Добре де. И после?
- После… После нищо. Ще ти кажа другата неделя. Ако още съм тук. Ама ми се види, началник, че Рубикон ще излезе дълбок за мен.
- Кой ще излезе дълбок? - вдигна вежди бригадирът.
- Рубикон. Една река.

Сутринта бригадирът с учудване забеляза, че Ицето вместо към обекта се упъти към управлението. Чака го до обяд и когато беше загубил търпение, го видя да се връща. Изправи се, спря машината и смаян установи, че Ицето не е в работно облекло.
- Какво ти става бе, мой човек? Защо си се изтупал така?
- Напускам - наведе очи младежът.
Подаде му лист хартия и помоли:
- Подпиши, ако обичаш.
- Не съм съгласен! - развика се бригадирът и яростно заподсмърча.
- Не се сърди. И да не подпишеш - пак ще си отида. Ще ти пиша, щом се устроя някъде, - хвана лакътя му Ицето.
- Къде отиваш? - предаде се бригадирът.
- Не знам още. Нали ти казвам, ще ти пиша.

Писмото пристигна след почти пет месеца. Бригадирът седна на веригата на багера и отвори плика.
“Началник, - пишеше Ицето след обичайните приветствия, - помниш ли, когато ти казах, че онази река ще се окаже дълбока за мен? Помниш, нали?
Отидох да поискам ръката на Деница. Изчервих се до уши и само в масата гледах. Голям цирк беше.
Те не се колебаха дълго, бяха мислили предварително. Направо ми казаха, че не са съгласни Деница да напусне града. Че в него бягали всички що-годе свестни хора. И ако я обичам, ако мисля за някакво бъдеще, ако… и така нататък, трябва да се разделя с мисълта, че ще я отведа на село.
- Как виждаш нещата? - попита ме баща й, адвокатът.
Погледнах Деница.
- Не ме гледай. Тебе питат!”.
- Ей, ама е загубено това момче, - заподсмърча бригадирът. - Какво ще им обяснява толкова - да си взема девойчето и да си върви по пътя. Реки ще ми гази! Тц, тц. Загубено момче…
Издуха със замах носа си и пак наведе глава над листа.
“Аз отдавна бях направил избора си - продължаваше писмото. - Нямаше защо да се опитват да ме поставят до стената.
- Къде ще отидем и къде ще живеем, ще решим по-късно. Двамата с Деница. Извадих цигарите и запалката. Погледнах въпросително майка й.
- В този дом не се пуши - високомерно сви устни тя.
- Е, един път може - опита се да заглади положението адвокатът. Нали такава му е работата.
- Случаят е такъв, че…
Нали виждаш, бригадире - всичко, което ставаше, той го квалифицираше като “случай”. Да се пукнеш…
- От дребните отстъпки почват да се рушат устоите на един дом - ядно тръсна жена му и с опънати скули се приведе към него. Адвокатът като че ли потъна в стола.
- М-да, м-да - запримлясква той и отново се обърна към мен. - Е, и сега?
- Какво? - викам му. - За цигарите? Или изобщо?
- Но така не може - заопипва лявата си страна адвокатът. - Пристигаш като татарин, грабваш детето ни и изчезваш. Това работа ли е? Нито ни питаш какво мислим ние, нито нищо… А ние не сме съгласни така - изведнъж пискливо извиси глас той и с очи потърси помощ от жена си.
- Какво ще ви липсва тук? - с царствен жест посочи тя около себе си.
“Какво наистина? - рекох си. - Като че ли нищо…”
- Корен - отговорих.
И само за миг си представих как бай ти Георги, бащицата мой, само ще свие рамене и ще рече: “Слаба ракия си ти, сине. Плитко се е захванал коренът ти, щом всеки ветрец може да те разлюлее.”
Адвокатът ме гледаше с изучаващ поглед. Усетил беше колебанието ми, въпреки категоричния отговор. Не напразно толкова години беше лъскал адвокатската банка в съда и беше доказвал, че черното може да е и бяло. Колко ли такива като мен беше виждал? Сега просто трябваше да ме постави в съответния регистър и да действа като в друг подобен случай, минал през дългата му практика. Защото, без излишно да се лаская, аз едва ли бях нещо повече от другите хора. Но адвокатът беше умен. Гледаше ме и в очите му присвяткаха насмешливи пламъчета.
- Но защо ще ти липсва корен? Нима няма да имате всички условия да свиете гнездо тук?
- Като кукувици - в чуждото гнездо? Трудно се мътят пилета така. И те… и те стават кукувици.
Баща й не ми обърна внимание. Продължи да развива тезата си:
- Всички удобства… Без да имате грижа за нищо. Мнозина биха ви завидели, млади момко! Че дори и повече…
- За какво! - свих вежди иронично.
- Как за какво? Как за какво? - хвана се пак за сърцето адвокатът и вдигна страдалчески поглед към тавана - Как за какво? За този чудесен дом, граден с толкова много труд, за възможностите, които се откриват пред Дени и теб… За обичта, с която ще ви обградим с бъдещата ви… хм тъща… нали, мила - обърна се той към жена си.
Бъдещата тъща изпъна гръб, като че ли беше глътнала тояга, и едва кимна.
- Може би ви притеснява градът? - отрони тя снизходително - Лесно ще свикнете, тук е интересно за млад човек.
Да ти кажа честно, шефе, тази жена имаше чувството, че досега съм живял на северния край на Гренландия. Писна ми да им обяснявам.
- Няма да свикна. Защото няма да остана. Или ако остана, то ще е в мой… в наш дом - поправих се, поглеждайки към Деница. - А не в кукувиче гнездо, макар и градено с труд.
- Както искате - отново изпъна гръб бъдещата тъща, - но аз няма да допусна детето ми да се скита по калищаците на някакви си строежи или да го лаят кучетата иззад селските плетища.
Започна да ми става весело.
- На село отдавна няма плетища. А кучетата и там станаха културни. С паспорт.
- Но… но вие сте нахален! Може ли да се говори така безочливо на родителите на момичето, което твърдите , че обичате? Тук става въпрос за съдбата на единственото ни дете, а вие ни се подигравате… говорите за някакви си кучета с паспорт и какви ли не други глупости.
Лицето на бъдещата тъща почна бавно да позеленява. Тогава си зададох въпроса: за какво всъщност говорехме ние? А тази, която трябваше да има решаващата дума, мълчеше.
- Дени, - обърна се към дъщеря си бъдещата тъща, сякаш прочела последните ми мисли, - ти защо мълчиш?
Деница сви рамене.
- Слушам ви. Трябва да ви уверя, че е много интересно.
- Но кое, за бога, е интересно? Тук става въпрос за бъдещето ти - прокраднаха се първите плачливи нотки в гласа на бъдещата тъща.
- Точно затова е интересно. Не се случва всеки ден да те продават и купуват.
Това, шефе, не го очаквах. Така жестоко ме заболя, че чак свят ми се зави. Но сам си бях виновен, че всеки вятър ме залюляваше.
Станах. Те тримата се изправиха едновременно, като че ли със ставането освободих пружините, които ги държаха седнали на столовете.. Отворих уста, но Деница изпревари въпроса ми:
- Утре ще се обадиш ли… преди да си… тръгнеш?
Не трепнах дори. А и това като че ли беше най-естественото нещо, което можеше да ме попита. Просто нямаше какво друго.
- Едва ли. Автобусът ми тръгва рано.
Тя нищо не каза. Тримата стояха прави около масата и лампионът хвърляше над тях кръг светлина.
“Като трибунал” - мина ми през ума.
Сутринта пристигнах на автогарата десетина минути преди тръгването на автобуса. Излязох на перона, извадих цигара и драснах клечката. И докато се въртях по вятъра, за да запазя пламъчето, изведнъж видях пред себе си Деница. Обърната с гръб към мен, тя беше седнала на куфара си с ръце в джобовете. Беше навела глава и побутваше насам-натам между върховете на обувките си празна кибритена кутия. Приближих и тихо я повиках:
- Дени, какво правиш тук?
Тя бавно извърна лицето си към мен. Изглеждаше недоспала и измъчена, с тъмни сенки под набързо гримираните очи. Седнах на куфара до нея и взех ръката и:
- Дени, къде отиваш, Дени?
Тя леко стисна пръстите ми:
- При теб - зашемети ме краткият отговор.
Така и дочакахме автобуса. Хората минаваха покрай нас, спъваха се в куфара и мърмореха, но ние не им обръщахме внимание.
- Как можа да кажеш, че се пазаря за теб? - попитах я, когато потегляхме.
- Така ми се стори по едно време… Наистина ли кучетата на село имат паспорти?
- Ами. Нашият пес дори колиба няма, та чак паспорт…
- А хапе ли?
- Ще го вържем, не се страхувай.
- Защо ще го връзваш? Повече се страхувам от вързани кучета.

Сега съм на нов обект. Деница премина задочно. Дадоха ни и жилище. Тесничко е, но какво да се прави? Други нямат и такова, ами живеят по фургоните, както ние с теб едно време.
Когато ти пиша, началник, тя спи до мен. Спи със свити вежди. Сякаш и в съня си се заканва някому. Притиснала с две ръце завивката до тялото си. Нека се пази. В нея спи и моят син. Син ще е, началник, няма начин да е друго.
П.П. Пък и дъщеря да е! Нали няма значение, началник? Син или дъщеря - все там. Моят син или моята дъщеря.”

Бригадирът скочи от стъпалото на самосвала, като с мъка крепеше превързания с книжен канап пакет и пътна чанта с една дръжка. Шофьорът се присегна да затвори вратата и подвикна:
- Право нагоре. Да има, да няма - два километра. Общежитието се вижда отдалече. Хайде със здраве.
- Жив и здрав, мой човек. Мини довечера към Ицко да пийнем по едно.
Шофьорът каза нещо, което бригадирът не дочу през затворената врата и самосвалът зарева по нагорнището. Той погледа след него, намести пакета под мишницата, провеси на една страна чантата без дръжка и пое в обратна посока. На всяка крачка чантата се удряше в бедрото му и вътре леко прозвъняваха две бутилки домашна гроздова.
- Дано си е в къщи Ицко - промърмори си бригадирът, докато с широка крачка превземаше скования от студ път по стръмното. - Затъжи ми се душицата за това момче. Е, и да е на смяна, булката барем ще е у дома.
- Магаре с магаре, - продължи монолога си той, - и на сватба не ме покани. Ха, само до мен му е било! Кой знае какви салтанати са били, какво чудо са правили адвокатът и оная, женка му.
Бригадирът стигна пред общежитието, като продължаваше да си приказва сам и да прехвърля чантата от ръка на ръка. Попита за стаята на Ицето, упътиха го и той заизкачва стъпалата на трите етажа. Пред вратата остави чантата на пода, пакета върху нея, отри челото си с длан и като си пое дъх, решително почука. Отвътре беше тихо. Почука пак силно. Нищо. Натисна бравата и отвори.
Ицето стоеше прав до прозореца, с гръб към него. На фона на залязващото слънце силуетът му се очертаваше остро.
- Влизай, шефе, не стой пред вратата - каза Ицето без да се обръща.
Бригадирът чак зяпна от изненада.
- Ее, че как разбра, че съм аз ? - подсмръкна той като потътри с крак чантата навътре и крадешком огледа стаята. Маса, столове, незапалена печка и легло, на което лежеше забравен вестник, вбит в пружината.
- Какво става, Ицко? - бригадирът не откъсваше очи от голата пружина.
Ицето не отговори. Гледаше през прозореца и димът от цигарата замъгляваше за миг потъващият зад хълма слънчев диск.
Бригадирът седна на пружината, свали каскета си и го постави на масата.
- Шефе, - рече Ицко без да се обръща, - ще ме вземеш ли пак в бригадата?
Бригадирът тежко подпря лакти на коленете си и отпусна лице върху коравите си длани.
- Хм, - завъртя глава той, - а докато идвах, аз мислех да те коря, че не ме покани на сватбата.
Ицето запали нова цигара. Направи няколко крачки из стаята, побутна с крак чантата, отвътре изтракаха двете бутилки, седна до бригадира и сложи ръка на коляното му.
- Нямаше сватба, шефе. Всичко онова, дето ти го написах, бяха измишльотини, защото ме беше срам да ти кажа, че нищо не стана тогава.
- Така, така - поклати глава бригадирът. - Да ме излъжеш, значи? Дълбока излезе реката май, а?
- Дълбока, шефе.
- Така, така - наведе очи бритадирът.
Ръката на Ицето кротко почиваше на коляното му. Под последния лъч на залязващото слънце на безименния й пръст меко проблясваше масивна златна халка.
- Така, така - стисна с голямата си шепа лицето си бригадирът. - Да ме излъжеш значи?