ЗЕМЯ НА ПРЕДЕЛА НА НАДЕЖДАТА
На чудесии обръгнал е той…
В Опакий край, чудесата
не, както другаде, са чудеса -
те са в реда на нещата!
/Опак край, 1896/
Пенчо Славейков
По среднощните улици е тихо. Внезапно си е заминал празникът на поредния неделен панаир - сръчен крадец на бижута и надежди. Сред всеобщата залисия никой не го е забелязал как се е изсулил из крайните улици. Бързешката. Гузно и тъжно. На изпроводяк не е казал „благодаря” на домакини и пришълци. С никого не си е взел довиждане. Хукнал без ръкостискане, прегръдки и целувки за сбогом. От бързане дори и букет цветя е забравил да си откъсне.
Празниците са неблагодарни гости на делниците. Глезят се като вироглави деца с родителите си. Не пазят никакъв ключ за завръщане.
Точно в полунощ е пристигнал съвсем непознат нов гост. Понеделник - денят на мечтите и надеждите. Пеша е дошъл. Тук влакове не минават. Странджа планина. Райски кът. Само на хвърлей от плажове с чайки - белите ангели на Черно море. Царство на вековни трепетлики. Империя на горди орли. Гнездище на влюбени славеи. Южен бивак на северни лебеди. Хорище за празници и делници. Нестинарско огнище за родолюбиви българи…
Ето я цяла България, отразена в окото на капка утринна роса! - Земя на предела на надеждата. Гиздава възрожденска къща на калкан. Пъстра калинка на рамото на Европа…
—–
„Калинке-малинке - питат с надежда толкова млади български моми и ергени, - къде, как и кога ще се оженя?”
Мълчи широкият свят.
Ечи молбата на всички родители, чиито чеда живеят и работят в чужбина:
„Калинке-малинке, върни ни дечицата тук и сега! Върни ги! Утре може и нас да ни няма. Кой ще ги посрещне тогава на прага ни тъмен?”
Мълчи Родината ни клета.
Крещи гневът ми ден и нощ:
„Щом само в чужбина децата ни намират своя поминък - там ще са и техните сърца. Там ще са и техните икони!
Калинке-малинке, къде да се помоля Богу те да се завърнат тук?”
В ограбен храм е грехота да се прекръстиш.
На кръстопътя сред полето аз езически се моля - срещу всичките посоки на Земята. И чакам, чакам, чакам вятър с най-добрата вест.
Навярно всеки корабокрушенец в бурното море тъй се надява да се хване за някой албатрос, който ще го извлече до спасителния бряг.
„Калинке-малинке, къде е моят албатрос спасител?”
Днес аз приличам на албатрос с прекършено крило в морето на безсилието. И често плача, когато пея „Мила Родино, ти си земен рай!”
С едно крило не се лети и в Рая. А не искам, хич не искам да пълзя, дори и да съм чист и честен като Божи ангел. Роден съм да летя с крилете на надеждата и любовта.
Уви! През последните две десетилетия и нашата родна държава ми прилича на албатрос с наранени криле. - Преходът ни се е дотътрил някак си до крайбрежните води на демокрацията и от островче на островче през миризливите блата на морала се домогва към високите брегове на спасението. Толкова са му силите! - Нито да се удави в тинята на алчността на предприемачи и управници, нито да долети до твърдата земя на народното благоденствие.
Дано не се сбъдне народната поговорка: „Плувците се давят на брега на Дунава”. Дано!
2013
