СЛЕПИ СЪДБИ
СЛЕПИ СЪДБИ
Всяка вечер се срещат
като слепи съдби…
Той - натъпкал със нещо
две пробити торби,
тя е с кожена чанта
и крещящ тоалет,
елегантно-брилянтна.
Вечер в осем и пет…
Той е вечно навлечен,
преждевременно стар -
жалко дребно човече.
Идиота клошар.
Ала сякаш му стига
тоя факт, че е жив.
И усмихнато мига,
неизменно щастлив.
Тя му хвърля монета,
натежала от пот,
после тръгва напето
към поредния скот.
А след нея остава
оня гнил аромат,
в който нощем се дави
озверелият свят.
И се хили Живота -
арогантен простак,
калкулирал доброто
до последен петак.
Все ги сблъсква нарочно
като демон жесток…
Тя - цинично-порочна,
той - целунат от Бог.
ЕДИН ЖИВОТ В БЪЛГАРИЯ
Това, което цял живот градих,
до камък го окрадоха, човече!
Дърветата, които посадих,
из корен някой снощи ги осече.
Остана ми един разгърден двор,
навръх живота някъде набучен,
и вие иззад чуждия стобор
от мъка престарялото ми куче.
Сега ви гледам с тия две очи,
отдавна преживели всяка клада.
Душата ми, родена да горчи -
вземете я! Поне да ви присяда!
Халал да са ви празният ми джоб
и дворът ми, забравил що е семе!
Мен трап ми стига. Колкото за гроб!
А Господ Бог и гола ще ме вземе…
ИЗКУСТВО
Когато се трепеш за хляба насъщен,
омразата става единствено чувство.
Когато си вечно сърдит и намръщен,
върви, че мисли за изкуство!
Когато ти казват да траеш без ропот
и всеки протест е прахосан напусто,
когато си сам във дома, безработен,
върви, че мисли за изкуство!
Когато те стягат хиляда каиша
и хапеш със зъби напукани устни,
и ти е трудно дори и да дишаш,
върви, че мисли за изкуство!
Когато те смачкат големите хора,
мечтите оголени в миг те напускат.
Когато ти свършва дъхът от умора,
върви, че мисли за изкуство!
Обаче, напук на живота циничен,
целува те някой. Божествено чувство…
И пак се събуждаш, и пак си обичан,
и даваш… Това е изкуство!
НАСЛЕДСТВО
Остана ми едно дърво от баба -
една изпосталяла стара вишна.
Снагата крива, корените слаби…
Ни цвят, ни род - не ставаше за нищо.
Накриво я посрещах - трън в петата,
посегна ли с топора, ще я срина.
На косъм й се вееше душата,
завързана за старата градина.
И с две ръце замахнах - да я няма!
Но се превих, останала без сила -
аз цял живот руших и сякох само,
а ни едно дърво не посадила.
Топора го зарових във земята.
Оставих я, пък нека да не ражда!
И с шепи я поливах цяло лято
да не умре от мъка и от жажда.
Дали отгоре баба бе видяла
и силата й върнала предишна…
Напролет я заварих разцъфтяла.
…и ядох плод от бабината вишна.
ЗАВЕТ
Тая шепа земя,
по инерция сякаш държава,
оцелява сама,
ала колко живот й остава?
Векове на възход,
а след туй векове на забрава…
И измъчен народ,
свикнал залъка даже да дава,
свикнал все да шепти,
да търкаля живота полека.
И не помни почти,
че е тук от тринадесет века…
Тая свята земя
на забравени вече герои,
тя е само една
и помни, сине мой, че е твоя.
И да тръгнеш оттук,
да те няма десетки години,
не отпускай юмрук.
И помни, че си българин, сине!
