ТАТКОВИНА
ТАТКОВИНА
Сравнявам те с тревицата, която
край път развява своята коса
и с тихи стъпки носи по земята
зелени и бездънни небеса.
Сравнявам те и с птицата напролет,
когато с песен дните си реди
и най-високо в клоните наболи
събира във гнездото си звезди.
Сравнявам те със зрънцето кораво,
проходило във мрака на пръстта,
и пълно със магия се изправя
да грее като слънце на света…
КАЛИАКРА
Във погледа - небе и пяна.
Вълни се гонят, а над тях
издига се като закана
юмрук от камъни и прах…
От най-високото наднича
самотно цвете, спряло дъх.
Това е спомен за момиче
или на копието връх…
Виж, камъкът ми проговори:
до всяка тайна има път -
на славата и на позора
все още стъпките димят…
И няма мир. Кипи тревога
и властвува закон един:
вода и суша да не могат
да разделят простора син.
Нахлува ден и нощ двубоят
в съня на много векове,
а вдън душата ми вълните -
като момински гласове.
Морето стене и се моли…
Над бездна времето тече.
И все към бездната надолу
едно момиче ме влече…
КЪМ АПОСТОЛА
Прости ми - още гроба ти не зная.
Не мога и да ти запаля свещ,
да ти полея и да се покая -
с две думи само да ме разбереш.
Сърцето ме боли. Душата стене.
Разпъват ме на кръст свирепи дни.
България се гърчи днес над мене,
отчаяно във вените звъни…
А ти си слят завинаги със нея.
Във корена й здраво си вдълбан.
Където и да си, ти бдиш, живееш.
Апостол си по кръв и по съдба.
Стани от гроба, проходи по кости,
криле от пръст и камъни вдигни,
кураж ни дай, бъди ни пак апостол,
посявай с вяра тъжните ни дни…
Прости ми - още гроба ти не зная.
Но паля свещ - надеждица една -
с молитва да те стигна най-накрая,
преди да паднем в грях и тъмнина…
МЪЛЧАЛИВА СЪПРОТИВА
Мълча.
Сърцето ми не иска да говори,
не му е до хвалебствия и ласки
или до късни намеци и клетви.
Не ще да чуе за любови,
за ревност и за изневери…
Отчаяно и стреснато - бои се
от писъка на кукумявка,
улавя дни с пейзажи уродливи,
пренася ги из стаите, в леглата,
при съседа,
по пътищата, в ъглите,
навсякъде…
Мълча.
А трупам смут и болка дива…
Светът ни е претъпкан с угризения,
с егоистичния замах на главатари,
с целувки лъскави
и вкусно лицемерие…
Кормилото
върти стрелките на часовника,
извайва образи печални,
пълзят растения с лица,
с очи, с уста, с ръце на фарисеи…
И всичко - всички до един
борци за свобода и съвест.
Мълча.
Сърцето ми оказва съпротива…
СИНОР НЯМА
На синора са сънищата лоши.
А нивите от юг и север
ръце протягат за прегръдка.
Аз чувам шепота им сладък
и радостта им над зрънцата -
проходили околовръст
сред бучиците жива пръст,
свободни, сигурни, добри
под сабята на вятъра…
И корените долу скитат,
присрещат се и се разделят,
лудуват в мрака гъст и топъл,
за територия не спорят…
… На слънце опнати нивята
цъфтят на воля, носят в скути
вълшебството на всяко зрънце,
на длан издигат хоризонта.
И сънищата вече други -
спокойни, светли и широки,
на хляб миришат -
до луната
обятията им са пълни…
И синор няма.
СВОБОДЕН
Звъни в челото ми гласът
на ниви, птици и треви.
И слънцето е къшей хляб -
на рамене едва го нося…
И чувам как се омагьосвам -
след всеки удар на сърцето
пониква и узрява ден.
Целунат ли го в мен децата,
изпият ли го още топъл,
ще се превърнат на слънца.
Свободен съм - летя през буря
възторзи, викове, копнежи…
Огньове паля над нивята
и по зрънца от вятър нежен
пробягва колесница златна.
Като светкавици жребците…
Възпламенява се животът,
красиво, бясно прогърмява.
И аз съм тука, в тъканта му -
ту горд, ту малко недостоен,
наситен с радости и скърби -
онази птица полудяла,
онази пеперуда бяла
с изгарящи криле
във всеки поглед…
ЩАСТЛИВ
Това, че днес имам
един лев повече в джоба
не ме прави щастлив.
Щастливият човек е глупак.
Той смята, че е върхът -
ще скочи в басейните,
в капаните на живота,
на един дъх ще ги преброди,
ще клъвне оттук-оттам,
ще грабне колкото може
и ще отсъди,
че хората все пак са равни.
Наивник…
Ще се яви някой друг,
ще го издебне в гръб
и надве-натри ще го сдъвчи
заедно с неговия връх
и дъх.
Накрая току-виж
изплюва го на площада.
Тоя щастливец
е още по-голям глупак.
ДРУГОТО ВРЕМЕ
Нямам повече време
бързо да живея.
Дните дотука -
всичко за спомен.
Мислите, желанията
по кореми се влачат,
искат хляб и сол…
Иначе - пролетен вихър
намусен прехвръква,
краде на цветята усмивките бледи.
Срамува се лятото, гръб ми обръща -
камък в постелята, нощи самотни…
В листо изветряло есента ме рисува,
гадае любовната мъка на птица.
Зимата крие към прага пътеките,
събира по покрива сажди от дните.
Имам време, живея, копнея…
Възторзи отхапвам от спомена дълъг.
Умито в росата, настига ме утро -
да се мярна в очите му, да го целуна,
жребците на степния вятър да скочат.
Сезоните впрягам - с тях да се спускат
мисли, желания в моята нива…
Има време, живеем, момчета.
Не да се пъчим - да орем и да сеем
За хляба на всички…
СВАТБА
Под булото - едно небе от тайни.
Кръжи и тропа празничния свят.
Наздравици, въздишки неразбрани
през блясъка на сватбата летят.
Какво ли няма - дарове за всеки,
краваи, вино, завист, обич, грях…
Преляла е душата на човека.
Ту гайда плаче, ту се втурва смях.
Белее в пот платното на челата.
Вдовици с песен мъката гасят.
Прокарва път на виното искрата
в очи на мъж, оттам до женска гръд.
На сто горчиви глътки сладината
по устните посява своя знак…
Светкавица затваря в мрак лицата -
безсмъртни в миг и същите са пак.
… И в обръча на този вечен път
под сватбеното було ще умрат
и ще възкръснат дните помечтани.
А щастието в снимки ще остане.
ПРИКАЗКИ
Тоя наш несретен живот
за стомаха си всякога мисли:
нещо по-евтино -
зарзават ли, месце ли, крилце ли
и каквото дал Бог,
ала някакси благотворително -
двата края да свържем
и за днес да сме сити,
а за утре ще видим…
Другото - майната му,
без него ще минем.
Театър, концерти, поезия,
глезотии, духовност,
пари на вятъра…
А парите
не се търкалят по улицата,
от покривите не падат,
не цъфтят по дърветата…
Парите растат по-високо.
А долу, по-долу е беднотия.
Броим си стотинките
и слушаме приказки
за царе и криле,
за принцеси и царедворци
и за слугата на двамата
господари…
ПЪТУВАМ КЪМ НЕБЕТО
Във погледа на мъж, под сянката на птица
расте денят и пие от небесата дъх…
Живея сред полето, а в моите зеници
изправя се Балканът и свети оня връх.
Пътувам към небето и болката ме свива -
до камък и тревица, на всяка стъпка там
лежат юнашки кости и плаче самодива…
По този път усоен е страшно да си сам.
Но аз вървя и шепна… Люлеят ме дървета.
Лице навеждам тихо над изворна вода…
В безименна могила припява тъжно цвете,
търкулва се надолу отбрулена звезда…
В полите на Балкана недостижим остава
Върхът… И ветровете оплитат моя път
през урви диви, гдето в прегръдка величава
руснак и опълченец под пряспа още спят…
И пак вървя, че трябва самичък да премина
през сняг и вълче ехо… В ръцете ми добри
гнездо да свие птица, сълза пламтящо синя -
напълнила небето - у мене да гори…
А в похода убийствен към свободата никой
не знае колко воини лежат в трева и мъх.
И чувам как кръвта ми на всяка крачка вика:
един живот не стига да изкачиш върха…
ПРОЛЕТ
Надничат от дървото пъпките и молят
очите им да не отваря още клонът,
че слънцето и вятърът ще ги измамят -
зениците ще изгорят и станат камък.
Но кой ги чува… Гласовете им не стигат
до корена… Той соковете все издига
високо, към върха, макар и тъй отрано -
напъпилите клони тозчас да нахрани…
Човеко, братко мой, поспри замалко тука
и от пейзажа на дървото си вземи поука…
ПЧЕЛИ
Две пчели, две сестрици, превземат простора
и навярно из път със криле си говорят.
Трепкат звуци и мисли, за нас непознати,
но със радост са пълни, с копнежи и вятър.
Между тях избуяват цветята, тревите
и дъхът им се рони във медени пити.
Слънчев ден, звездна нощ от земята извират
и светът в детска длан като в сън се побира.
Виж, небесният свод бди зад облака рошав
със рояци пчели - и прилича на кошер…
ВЛЮБЕНИ
Те са влюбени… Трепкат от жажда и радост.
Във очите им слънцето смаяно пада…
Покрай тях омагьосан денят им прелита
и усмихнат се крие в цветята, в тревите…
Те са влюбени… Техният свят е далечен,
из вселената бродят - в самотната вечност.
Те сънуват - сънят е и сладък, и дълъг,
с тайни нощи денят им до дъно е пълен…
Но защо се страхувам за тях… И защо ли
за живота на двамата тихо се моля…
ЦВЕТЯ НА ВЪРХА
Цветя - високо, на върха и тъй далече
от нощите и дните с врявата им вечна.
Но как се изкачихте до небето близо -
при облаците тъмни с ледените ризи?
Кой вятър ви пося в юмрука на гранита
и кой ви храни с обич и мляко от звездите?
Не ви ли е студено там, където спира
дъхът на всяка птица и човек умира…
Катеря се към вас, цветя във висините,
но цял живот към бездните залитам…
БОСОТО ДЕТЕ
Лъчите пъплят по брега и с тях
рибарски мрежи вятърът плете.
По камъка водата се превръща в прах
и трие стъпките на босото дете…
Наоколо светът не вижда и не чува -
на слънцето излегнат - той сънува…
Вълни препускат, към брега се вият -
ще проснат в пяна тежките си шии…
Море, върни се бързо в своята черупка,
детето остави по пясъка да тупка…
НОЩНИ ПЕПЕРУДИ
Сестри на вятъра и на звездите… Чупят
с проблясъци нощта и нейните хралупи.
Телата като в сън на призрачни сатири…
Вселената стаена мълком в тях се взира.
…Завиждам ви - далеч-далеч от суетата
на дните, пълни с гняв, омраза и театър.
Макар че кладата отвсякъде ви мами
и падате сами по голото й рамо…
Но по-добре такава смърт и за човека,
вместо на кръст да го разпъваме навеки.
МУЗИКА
Вали, гърми… Дъждът по покривите крачи.
Вода - на стряхата под сухите клепачи.
Капчукът ръкопляска… Музика оглася
на зданията опустелите тераси…
Но кой я чува… Кой, от буря изненадан,
се взира как дъждът от небесата пада,
как барабанът му над този свят се мята
и ще обърне и продъни в миг земята…
Един-единствен мъж сред улицата спира
и може би е луд… Човекът дирижира…
ХУДОЖНИКЪТ
Прозорецът отворен… И птици се надпяват…
Върху платното пада небето в бяла пяна…
Дървета хвърлят сянка… Пътека там изгрява…
Цъфтят треви в росата на меката поляна…
Картината е жива… Палитрата - богата…
На къшейчета ляга над нея светлината
и стъпчици от вятър посред пейзажа ходят…
Художникът навярно насън ще ги преброди.
Художникът го няма… Сърцето спря да бие…
Но гледай - зад дървото в картината се крие.
ПРИЯТЕЛ
Ненадмината дума за песен - приятел.
Обич, слънце и път… Хоризонт необятен.
Но и укор се крие в гнездото й чисто -
ще извие над тебе и гняв ще разлисти.
Със сърцето избирай приятел… Сърцето
ще отвори широко очите, ще свети…
Ще говори сърцето - душа да ликува
и затрогнат светът радостта й да чува…
Хей, приятел, посрещай без капка нагласа -
слагам хлебец и песен на твоята маса…
ЛОЗАТА
Едно искрящо чудо. Една дълбока тайна.
Тупти животът в тебе - с изгрев и луна,
с хора и луди сватби, с приятелства нетрайни,
с детински смях сияен и сълзи на жена…
И в сладката съблазън на гроздовете едри,
макар в игра невинна, вървим към своя грях -
не пием на зърната оназ усмивка щедра,
а капката отрова, избистрена във тях…
Далеч от нас лозата на рамене ще носи
небето с дъжд и слънце - премръзнала до кости.
УМИРА ПТИЦА
Умира птица… Синият простор замлъква,
криле прибира - тъжен и сломен от мъка.
По капчиците кръв в душата й гадае
и моли вятъра да я пресели в рая…
Убиха я орли… Видяхме я да пада
по клоните - обагрена, красива, млада.
От гледката дървото бе обезумяло
и сълзи слизаха по голото му тяло…
Умира птица… И човека тъй умира…
Над гроба му звъни тревата вместо лира.
ЧУЙ УТРОТО
Боли ме стихът ми, извезан от чувства,
когато сърцето ми нощем напуска…
Към теб ли пътува, към твоята стая
или посред мрака се лута - не зная…
Нощта е красива, но пълна с хралупи,
в които стихът ми ще падне захлупен.
И няма да чуеш кой мъж те обича
и нощем към тебе сърцето му тича…
Чуй, утрото трепва в прозореца влажен -
съня ми, стиха ми само да разкаже…
