ЗАЩО ТАКА?
Пенсионирането на Емилия Й. съвпадна с началото на промените в България. Тя отиде на село, постегна старата къща и захвана да обработва големия двор. Някогашните стопански постройки с много усилия приспособи за нуждите на стопанството, с което се захващаше - три овце, две свине, зайчарник, кокошарник.
Дворът е голям, има място за зеленчукова градина, за ягоди, бостан, картофи, царевица. Емилия е по професия агроном, не само ще работи, за да си помогне в шантавото време, да подпомага двамата си синове, но и ще си залага свои опити, ще прави кръстоски, ще се спасява от околната бездуховност и освирепялост.
Сутрин става, подготвя малко смески, бере, реже и кълца треви, дава на животинките, после грабва мотиката и започва бавно и упорито да обработва отдавна забатачения двор. Когато нещо дълго не е поддържано, иска двойни и тройни усилия, иска постоянство и малко инат, за да се очисти от камък, корен и плевел. Емилия има готовност да положи повече усилия, има и инат, и всеопрощаваща любов към живото.
Така минаваха годините. В окръжния град, от който дойде на село, за четири години ходи три пъти - първият път трябваше да оправя нещо около пенсията, вторият, кога¬то навехна лакътя на ръката и залудо обикаля бездушието на окръжната болница и третият, когато трябваше да посреща снахата и внука.
А и защо й е да ходи в града, какво да прави там? На село има работа. От изгрев започва да блъска, както казват селските хора. Ден из ден бие земните буци, изхвърля плевелните корени. А мисълта й е все при децата. Големият, Мирон, е на много отговорна и тежка работа, огледват го от всички страни, а сега е време само за оглеждане. О, ще разберат огледвачите, няма как да не разберат, че майка му е работила като агроном две години в Окръжния съвет и няма да му простят. Щото сега се навъдиха едни люде, дето само гледат къде си бил, какво място си заемал - не ги интересува защо си бил там и какво си свършил. Ще го огледват под лупа и ще му търсят цаката… Но пък и синът й е оправник, беше пълен отличник в математическия факултет, после се захвана и завърши и юридическия, здрав и силен е, деен е, не е човек дето току така ще се даде някому. Снахата е добра, подкрепя го, а внучето на Емилия вече ходи в подготвителна група и догодина ще е първокласник…
Другият син, Влади, й създава повече грижи - той не е роден за това време - плах и доверчив, леко отвеян, непрактичен, пълно несъответствие с днешната лактоблъсканица…
Като мисли за него, Емилия все връща оня светнал поглед и озареното лице на Влади, когато разказваше как като бил за риба усетил особен плясък, а миг по-късно чул жално-пискливо квакане на жаба. Видял - змия държи в устата си жаба. Взел прът, нагазил в дълбокото, намокрил дори лекарствата, които винаги носи със себе си, притиснал змията по средата и тя изпуснала жабата… “Да живее!”. После “пуснал” и змията… Вече селската гражданка си обещава, че като се пооправи в стопанството ще търси начин да е по-близо до малкия син, да му дава сила и кураж… Като се пооправи… Кога ще се пооправи?
Както се блъска през деня, току се завърти и омилкне в краката й кучето Доси. Емилия го погали, каже му блага дума и продължава да работи. Обед и вечер и на него слага храна и му говори като на човек.
В самотата си се тюхка: “Какво стана с живота ни, какво стана с нас в тези години? Като да ни е направена черна магия, нищо не върви както трябва. Да ми го дадат този, дето забърка черната магия, да го изправя пред хората от нашето село - нищо лошо няма да му правим, само да се храни и облича като нас, да работи като нас, да слуша обещанията и глупостите, които ние слушаме…
Привечер, прeбита, скапана, сяда пред къщата в двора. Ръцете и краката я болят, но мисълта е неуморна - тръгва надалеч… По някое време вижда на тревата пред себе си да лежат едно върху друго котката и кучето, кокошката пристъпва до тях и прикляква. Я? По нататък в двора: цветя, домати, чушки, бостан, но и бурени… Всичко живее заедно, едно до друго, едно връз друго. Само човекът, “разумният”, стремително се отчуждава от всичко - от животните, от растенията, от човеците…
Сега във Враца нейният мъж, скулптора, е тръгнал на вечерната разходка. И вместо към центъра, от месеци наред върви все към покрайнината… Съседът Митрофан излиза с кучето към Парка на стадиона. Приятелят му от съседния блок, Захари, също. Но не си говорят. Единият е “червен”, другият “син”. В началото на парка пускат кучетата от каишките, и те, “дружали” по-рано заради стопаните си, се “търсят”. Кучетата, а не хората…
Божичко, мили!…
И като й става тежко от земните мисли, Емилия вдига тежък поглед нагоре, към звездното небе - към Голямата и Малката мечка, към Зорницата, към Млечния път…
