ИЗ „АВТОГРАФ ЗА ВСИЧКИ” (1996)

Вълко Марашев

ВСЕКИДНЕВЕН ЧОВЕК

                 На Никола Инджов

Като нас е жив и смъртен,
от предразсъдъци нелишен.
Думата си не оставя на пътя,
нито пътя - за другия ден.

Има своя радост и грижи,
но не носи душа в калъф.
Вярва той: земята се движи
от пролятата в нея кръв.

Обикновени неща му трябват:
нож, маса, чаша и стол.
А когато му загорчи хлябът
той слага на думите сол.

И знае: злост и омрази
ще има во веки веков.
Но света ще опази
всекидневна любов.

ДОЛИНА

            На Андрей Андреев

Живеем с погледи устрелени
все към някаква планина…
А нейде между теб и мене
лежи забравена долина.

В тоя свят на злъч, на обиди
и на превратни времена -
в долината може да се види
чувството ни за глъбина.

Да спрем пред песента незапята
и си поемем дълбоко дъх.
Помежду нас лежи долината -
този забоден в земята връх!

ДОКАТО ПРОГОВОРИ КАМЪКЪТ

                 На Гриша Трифонов

Сега душата ми като вулкан мълчи,
заключила и пепелта, и лавата.
Дано животът ни отдалечи
на сто светлинни истини от славата.

Ръце разперим ли - ще полетим,
но цвилят в мен конете вързани…
Да послушаме зрелия химн
на житата, към хляба забързани.

Прометей ви гледа с мойте очи -
откраднати искри от пламъка…
Сега душата ми като вулкан мълчи
и чака да проговори камъка.

ГОВОРЯ ТИ СЕГА

            На Атанас Мочуров

Приятелю, говоря ти сега,
когато спят на топло семената
и гарвани кълват снега,
скрил камъка, по мен запратен.

Декември е. Студено слънце свети,
затуй така е дрезгав моят глас.
Разстилат се мъгли по върховете,
но утре те ще дойдат и при нас.
Днес търси свое място в мене
една оставена на студ тъга,
а влюбени през зимата елени
повдигат планината със рога…
През сняг, мъгли и февруарско слънце,
към своя утрешен живот вървя…
Капчуците запяват. И от сън се
събуждат хора, птици и нивя.

Говоря ти сега: светът е мой…
А камъкът, със яд по мен запратен,
ще слезне с оня пролет порой
в голямата река на равнината.

ПОЗДРАВ КЪМ ОГЪНЯ

              На Любомир Левчев

В начале бяха две сухи дървета,
а сетне дойде искрата.
И тръгна от нея поетът
да търси живот за словата.

И пътьом стиха му изгарят -
дума по дума, буква по буква.
Той пее за своята вяра
и гълъби му отгукват…

Звездите над него светят -
искри от небесна жарава…
Изправят на клада поета,
а огънят го поздравява!

КАК

         На Блага Димитрова

Как искам цялата вселена
с едното си сърце да сгрея.
Сега навън е нощ студена
и вярата ми зъзне в нея.

Как искам утре с развигора
да спра в полето разцветило.
Но аз и в кошери на хора,
наместо мед, намирам жило.

Как искам да съм птичи полет,
сълза в небесната зеница.
Денят посреща бяла пролет,
а в мене пее черна птица.

Как искам лятото с плода си
светът ни алчен да нахрани.
Защо с внезапни земетръси
спасяваме ненужни рани?

И две ръце дали ни стигат
живота да излъжем с ласка?
Едната щом за вот се вдига,
как другата да ръкопляска?

ГРЕШИХ ДОКРАЙ

             На Герчо Атанасов

В живота праведен и грешен -
признавам си: греших докрай.
Животът ми се състоеше
от полюсите ад и рай.

Изкачвах върхове и падах,
вдън пропастите кост забол.
Дори на хвърлените в ада
веднъж занесох хляб и сол.

Не крия: от любов замаян,
гласът ми с вълчи вой еча.
За пътната врата на рая
в ръката си държах ключа.

Но щастието ме отмина.
И слава Богу! А сега
вървя под зимна месечина
и стъпвайки, топя снега…

ЕЙ, МАРАТОНЕЦ!

             На Борислав Геронтиев

Ей, маратонец, поспри за малко -
да си кажем по една дума блага.
Как? Нямаш време ли? Жалко!
Все едно - животът ще ни надбяга.

Кажи ми, какво не ти достига,
та и вятър не може да те догони?
Народът е казал: от писано в книга
не разцъфтяват клони.

Бягай тогава. Бягай, не спирай.
Не си роден за разстояния къси
и не оставят стъпките ти диря…
Маратонецът живее с вестта си!

ЕДНА УСМИВКА МИ Е СТОЛИЦА

                 На Георги Константинов

Живея в край, владян от строгата
провинциална красота -
с усмивката на Белоногата
и на Орфей със песента.

Тук всичко делнично и просто е.
И като хляб е благ денят.
Какво, че нямат мойте мостове
орли на свойте рамена.

До днес в душата ми мазолеста
сняг витошки не е валял…
Една усмивка ми е столица,
едничко царство - листа бял.

ГИГАНТСКИ СЛАЛОМ

                        На Найден Вълчев

В планината сме духом и тялом,
в планината сред бялата писта.
И в мига на гигантския слалом
всеки своя живот разлиства.

Бясна скорост и стиснати устни.
До финала не стигаме често.
Но когато вратичка пропуснем -
от борбата излизаме честно.

И във свойте усилия кански
със предимство се ползваме всички.
В този слалом, наречен гигантски,
няма място за задни вратички.

ЧЕРНА КУТИЯ

         На Николай Христозов

Пял или плакал е моят глас,
какво съм работил и как живея -
чак до оня фатален час
всичко е закодирано в нея.

Знам: заради черните ми очи
не светят звездите отгоре.
Черната кутия сега мълчи,
но утре вместо мен ще говори.

Имам ли пари за черни дни
или се щурам с душа неверна,
мои ли са поднебесните висини -
всичко знае кутията черна.

И ако, победен от скоростта,
побелялата си глава разбия,
в нощта ще ме намерите, в нощта -
тя е моята черна кутия.

УЧАСТТА НА ПРОСТИТЕ НЕЩА

                      На Жеко Христов

Птицата на мойто детство пее
някъде далече в утринта.
Облаците се държат за нея -
да не паднат долу във калта.

Стръкчето трева пръстта пробива
и се влюбва в капчицата дъжд.
А над хълма тъмен - гръб на бивол -
ляга хоризонт един и същ.

Не завои - пътища-въпроси
слизат с мене в равното поле.
Птицата на вярата ми носи
мълнии на своите криле.

Старците сега варят ракия -
да ги споменем с добро поне.
Мократа земя с копита рият
вързани за слънчев лъч коне…

ДОБРАТА ДУМА

             На Матей Шопкин

Добре съм. Ходя по аптеки
с рецепта, писана от мен.
Знам цяр за болката на всеки,
човеко мой, несъвършен.

Добре съм, дявол да ви вземе!
Но кой от нас ще се допре
до болката, да я приеме
за своя - и да е добре!

Добре съм. Ходя по аптеки…
Един поне дали разбра,
че търся в болката на всеки
човека - с думата добра?

РЕЗЕРВЕН ИЗХОД

                На Таньо Клисуров

А някога високо над земята
мечтите ни сред облаци летяха,
но те гнезда не свиха в синевата,
защото небесата нямат стряха.

И вярвахме: нас чакат върховете
и някъде сред пътищата звездни
живота ни като звезда ще свети,
докато сетната звезда изчезне.

И пеехме. И мислехме, че с песни
все някога света ще обновиме,
ала сами на дните равновесни
везната ненадейно наклонихме.

И към земята литнахме отново
като запратено към нея тяло.
И тъй като в началото бе слово,
дойдохме пак при своето начало.

Там птиците в дланта ни са родени,
а преди дъжд небето ляга ниско.
За нашите мечти неприземени
напразно търсиме резервен изход.

МОМИЧЕ С ЯБЪЛКА

                  На Стойчо Стойчев

Едно момиче - ябълка узряла -
в утринта минава покрай нас.
И на пръсти равнината цяла
е изправена във захлас.

И запява бялото момиче
с черните като нощта коси.
И светът, до вчера безразличен,
вече вярва: то ще го спаси.

А узрява ябълкова вечер,
укротила мъжки ветрове.
И мигът на хубостта обречен
опрощава всички грехове.

БЕЗСЪНИЕ В НЕДЕЛЯ ВЕЧЕР

                 На Минчо Минчев

Безсъние в неделя вечер
повдига моите клепачи.
Стихът, на дълъг път обречен,
навън през прага ми прекрачва.

Прегърнал улицата тъмна,
за първите петли не пита…
Днес мълчаливо се разсъмват
селата. И растат тревите.

Над градовете одимени
лениви небеса се мръщят…
А слънцето от нощни смени
излиза. И денят се връща.

Петите ми бодат осили,
асфалтът гъне колене
под тежестта на конски сили…
А няма никъде коне.

От думите в неделя вечер
до съмване не се отделям…
Стихът ми тръгва надалече:
от тук - до моята неделя!

ПЪТНИК

         На Любомир Николов

Пътища, пътища много…
Но пътникът, питам, къде е?
Гори крайпътният огън,
а няма кого да сгрее.

Душата - за път родена -
на кръстопътя изгаря…
Човеко, в коприва зелена
е потънала твоята вяра.

И няма кому да кажа,
че жив е пътникът в мене.
Житен клас повдига паважа
и до корен душата ми стене.

Кръстопътна вселена - човекът
се дави във своята драма…
А пътища водят далеко,
но пътникът всъщност го няма.

РОДИХМЕ СЕ ЗМЕЙОВЕ

            На Йордан Вълчев

Светът ни е стиснал длани,
от думите наранен.
И всички сме днес деца на
излъгалия ни ден.

А змейове вдигат сватби
и времето чаши троши…
Дали неповторимият свят би
повторил змийските ни души?

Защо вярвахме до заблуда,
че бедността ще победи,
нали нощната пеперуда
слънцето ни роди?

Дано поне опазим змея,
мълчал с човешки глас,
докато все още зрее
златна ябълка в нас!

СЕНКИТЕ ПЪТУВАТ С НАС

         На Слав Хр. Караславов

И става тъй, че мойто време
над вярата изгубва власт.
Сега животът свой ореме…
А сенките пътуват с нас.

Зелени истини - житата -
над плевела изправят клас.
И наедрява равнината…
А сенките пътуват с нас.

В живота - канара жестока -
се удря мъжкият ни глас.
И няма ехото посока…
А сенките пътуват с нас.

Все още пролетта е бяла
и звезден - нощният ни час.
Светулката не е изгряла…
А светят сенките във нас.

ГРЕШНИ СЪНИЩА

                   На Иван Радоев

Сънувам: на мен, живия човек,
живи хора паметник вдигат.
Студено е, а ме изгаря пек
и въздухът не ми достига.

И невероятен сняг вали,
а затрупва душата ми само…
Боже мой, защо ме боли,
нали съм целият мрамор?

Кошмар ли е? Златна врата
приживе вечността ми открехна.
И сега всички венци и цветя
мълчаливо на пиедестала ми вехнат…

А мама идва и за кой ли път
отново с бистри сълзи ги полива.
Макар да знае, че цветята растат
не на камък, а на пръст жива.

Някой вика… В душата ми или отвън?
Събуждам се… Съня щях да забравя,
своя по-тежък от мрамора сън,
ако нямаше такива паметници и наяве.

ОТ ЗИМАТА НАТАТЪК

                  На Марко Семов

Душата ми оставя отпечатък
на нощите по белите листа.
Търсете ме от зимата нататък -
живота си на птици обещах.

Там вятърът-южняк коси разплита
и вдига в облаците хвърчила.
И моят гларус бял - денят ми - скита
в градчета морски - лодки без весла.

Там мокро слънце през дъжда наднича
и семената търсят бряг и пръст,
а в дланите ми ляга сянка птича
и в нея виждам честния си кръст.

В живота, от светкавица по-кратък,
една троха от птиците не скрих…
Търсете ме от зимата нататък.
Сега нощта ми е зачеркнат стих.

СУЕВЕРИЕ, НАРЕЧЕНО ЛЮБОВ

                    На Христо Ганов

Не попитахме къде е родена
и какво носи в свойта душа?
Сякаш от друга вселена
в манастира беше дошла.

Една Богородица жива
между погледи мъжки снове…
Господи, на хубостта отиват
всички човешки грехове.

Дори върховете отсреща
не останаха настрана…
И борове - зелени свещи -
просветнаха в дланите на деня!

И тръгна навън - под полилея
на слънчевите лъчи…
Боговерните дълго след нея
продължиха да я търсят с очи.

ЛИЧНО БРЕМЕ

                   На Петър Василев

Шуми животът преходен и прашен,
а няма кой праха му да отнеме.
Денят е стиснал в зъби ръб на чаша
и всеки носи личното си бреме.

Пчела жужи в хралупата на звяра,
а нейде в тъмното проплаква сова.
Една звезда по пътя си изгаря
и на небето се показва нова.

Човекът вечно себе си изстрадва
и вечно вярва в някакви химери…
Ако не влезне във гората брадва,
дърва за огрев кой ще ни намери?

Сега задаваме безброй въпроси…
Мълчи. Не отговаря мойто време.
Навярно чака някой друг да носи
върху гърба си личното му бреме!