Благой Ранов

ОТСИЧАНЕ НА СТАРАТА ЯБЪЛКА

Прекършени, черни, обгорени, ръцете й стърчаха умолително нагоре. Напразно. Живителните сокове на слънцето не ги докосваха. Животът в тях бе изтлял.

Баба се прекръсти, пророни тихо някаква молитва. От очите й капеха сълзи като от току-що отрязана лозова пръчка. Искаше прошка от своята връстница, която изживяваше спокойно старините си със спомените за нескончаемата детската глъч, въжените люлки, ражданията, тъжните изпращания. А аз още усещах в устата си сладостта на едрите оранжеви плодове, наредени на сламени нарове в мазето.

Дядо точеше секирата под сайванта и очите му мереха ствола на прояденото дърво. Въртях точилото. Брадвата съскаше и впиваше в ушите ми свирепото си настроение. Острието й блестеше кръвожадно в притихналата утрин.

Поглеждах към старата ябълка и ми си щеше за миг да се покрие с розов цвят и отмени немилостта на гилотината.

Притварях очи, шепнех магьоснически думи с тайния копнеж за цвят. Но уви, беше късна есен, унила и наклепана с кал до уши.

- Стига й сега!- отсече дядо и ме шляпна по голата глава. - Хайде!

Баба закри очите ми с топлите и сухи си длани. Притисна ушите ми, но болезнено чувах свистенето на секирата, която безмилостно впиваше зъби в тялото на ябълката, чувах тъжните стонове на сухото дърво и как постепенно всичко глъхнеше. Дядо за миг поемаше дъх, плюеше в шепите си и трески полетяваха като фойерверк нагоре и после се забиваха в калната пръст. Предаваше се старата ябълка…

Грохна бавно, с достойнство, клоните й издраха за последно провисналите облаци и рукна дъжд.

Отдръпнах се рязко и побягнах към нея. Тя лежеше на мократа земя - малка, свита и беззащитна. Беше се стопила…

Вечерта баба запали печката в кухнята, сложи клони от ябълката. Погледнах през прозореца. Чудо - старата ябълка блестеше в бяла пурпурна окраска. Усетих ухание на белоснежната пролет и жужене на пчели. Скочих към баба - тя погледна и се усмихна:

- 40 дни видението й ще се показва все на същото място! Само избрани ще виждат!

Отново погледнах навън, тъмнината бе погълнала деня ведно със старата ябълка - сякаш светът бе свършил.

—————————–

РАВНИНАТА

Утрото в равнината идва внезапно. Зад блесналите ресници на смуглата нощ нахлува светлината на деня и заблестяват звездици роса както сълзи. В минутите, когато нощта за последен път докосва равнината, за миг настъпва бездиханна тишина и отстъпва мястото си на слънчевия ден.

Тази кратка пауза усещат само селянинът и поетът.

Песента на щуреца и птиците секва. Равнината потръпва в последната прегръдка на нощта и те бавно се разделят. Новият ден, пленен от вълшебствата и тайнствата на избледняваща луна и чародейката нощ, се втурва неудържимо. Като влюбен момък той протяга длани да я помилва, но слънчевите му лъчи е прогонват далеч зад хоризонта, за да се завърне тя отново вечерта и равнината я приюти. Щурците нехайно захвърлят инструментите и уморен заспиват…

—————————–

ДОБРО УТРО

Първите слънчеви лъчи погалват равнината натежалата от рожба. Поздравяват я и закачливо заблестяват по огледалната повърхност на тихото езеро. Самотен лъч палаво пробива тежката сянка на вековните дъбове и заблестява върху купола на селската черквица.

Равнината ухае крехка и млада. Златни капки побояли се от немирното слънце се отронват тежко на земята…

Добро утро!

Пътят тръсва сънливо рамене и бодро зачаква своите първи сънливци. Ще протегне длани и белите му коловози ще поведат ранобудните селяни към близкия град. Горе на върха ще спре уморен да почине в тъмната прохлада на хората и после стремително ще се втурне към комините на керамичната фабрика.

Полето оживява…

Ранобудна чучулига, сякаш сепната от деня се извива високо, разперва криле и звънва песен. А нежните й трели се понасят над равнината, за да слее след миг с песента на новия ден.

Внезапен трясък на вятъра разтвори прозореца, пердетата полепнаха по стената и отвън нахлу врявата, писъците на линейки, абитуриентско виене, тъжно виене на гладни кучета, изгорели газове… мирис на нервен ден.

—————————–

ЧЕРЕШОВА КЛОНКА

Една сутрин, когато мракът се изцеждаше на запад в черната дрипа на гората, някой почука на прозореца ми. Нежно. Като полъх на птиче крило, като забравен любовен трепет.
Раждаше се денят в празничната риза на резедата и сенките на нощта се стапяха в повея на утрото. Неотворил още прозореца, цъфналата черешова клонка - нежна длан - ме докосна и прогони виденията на съня. И заедно с уханието на черешовата пролет - девственост и чистота - заляха стаята ми. Дъхът ми секна от видението. Лек порив на вятъра замря в клоните, упоен от сладостта на цъфтежа. Цветчетата зазвъняха.
Снощи седях на малката пейка под черешата и гледах наедрелите пъпки, които като черни точици дупчеха звездното небе и усещах виталната сила на възкресението. Допирах длани до едрата, груба кора на ствола и слушах прииждането на соковете, които туптяха във върховете на пръстите ми. Чувствах как дълбоко у мен се пробужда детето. В един момент долових сладостта на плода - сочен и цветен.
Снощи пролетта се бе стаила някъде зад близкия хълм или пък бе стояла стресната в сянката на гората от човешката реч и пискливия лай на кучетата. С любопитството на палаво дете тя бе дошла едва тази сутрин.
Бледорозови капчици роса блестят по нежните венчета и като момински сълзи искрят от бликналата радост.
Тази вечер отново ще седя сред цъфналите клони на черешата, ще се вслушвам във великото тайнство на природата и шепота на нежните бели цветчета, обзети от нетърпението за празник.