Радослав Игнатов

Момичето и Момчето цели седмици не слязоха от екран. Двамата разказаха с пълни подробности за случилото се в живота им през последните месеци. Част от селцето беше готова на ръце да ги носи зарад прежелиците им, мернеше ли ги да се качват в колата си или да слизат от нея. Радваше се на хубавия дом, който Момчето бе построил тук и че беше избрал да живее сред тях. Възхищаваше се на мощното БМВ, което Момичето бе купило на втория ден след настаняването си в дома на Момчето. Същите неща бяха причината, зарад която останалата част от населението на селцето ги възненавидя до смърт.
Мина време, Момичето и Момчето изчезнаха от полезрението.
Месеци след това хората започнаха да разказват.
Разправяха, че когато още първата сутрин момичето се събудило, момчето го нямало в леглото до нея. Други, оглеждайки се да не ги чуе някой друг освен онзи, за когото бе предназначена загадъчната им приказка, прошепваха в ухото на своя слушател, че се случило точно обратното: на леглото го нямало не момчето, нямало го момичето. Трети, също за да не ги вземат за шантиклер хора или за да не стигне до ушите на онези, за които говореха, споделяха пред най-доверени люде, че около полунощ всички прозорци в къщата на момичето и момчето весело светели, отвътре се чувала глъчта на мъж и жена, ту на български, ту на други, все различни езици.
Денем момичето и момчето ги нямало, нощем будували, разговаряли, слушали музика, непозната за техния слух; детски гласове започнали да се чуват по някое време, за да изчезнат и те сутринта - необяснимо точно кога, необяснимо как точно, и необяснимо точно къде!…
След това започна да се говори без ред, кое как му дойде в ума на онзи, който разказваше, или което му бе по-лесно да съчини. Но тогава все още се забелязваха разлики между малките частици от някаква все пак отчасти предполагаема, достъпна за ума истина и онова, което напълно бе плод на разюзданото въображението на разказвача. Докоснал ли се бе съчинителят до най-малката частичка от истината, до някакъв факт, той разправяше по-бавно, спираше от време, на време, после млъкваше, за да си придаде вид сякаш осмисляше фактите и събитията, за които говореше. Но подир време, когато след мълчанието, на разказвача започна хептен да не му стига въображение, той най-неочаквано превключваше ни в клин, ни в ръкав към някоя друга история. Тъй или иначе, пред очите на населението започна да се измъква някакъв несъществуващ свят, свят с всичко, което хората могат да притежават, да стъкнат, да загубят, да изстрадат или спечелят в борбата и битката си за оцеляване; да се женят или омъжват, да обикалят света, да раждат или умират. След това стана така, че бе невъзможно да се разбере кое от разказаното може би наистина е било и кое разказвачът напълно си го беше измислил.
Приносителите на оформящата се легенда за Момичето и Момчето обичаха да променят картините в цялостното им действие, обичаха да разрушават картините и да ги изграждат наново. Изгаряха Момичето и Момчето в пламъците на зловещи пожари, давеха ги в морета, океани и наводнения, разболяваха ги от екзотични болести и епидемии, прострелваха ги с автоматичното оръжие на изпечени главорези; говореше ли се за пожар, разказвачът примижаваше тъй, сякаш гледката тънеше в толкова гъст дим, че никой не можеше да се види, нито човек до човека, нито къща до къща - само огън и дим…
Всяка приказка на този свят има край, а слушал ли си я хиляди пъти, от някое време нататък започваш да изпитваш не любопитство, а досада и отегчение от нея, досада и отегчение, съпроводени с люта омраза към разказвача.
Ако хората от селото разгръщаха вестници, а вестници те не четяха /много кражба, много корупция, много убийства!/ или ако гледаха телевизия /а те телевизия не гледаха - много американски филм напоследък, много нещо, все кражба, корупция и убийства са му в главата на този американец!/, те щяха да разберат, че напразно пилеят време, емоции, думи и въображение: Момичето и Момчето бяха живи и здрави и работеха в Брюксел.
Работеха и живееха в столицата на Европейския съюз, а от Европейския съюз селяните се страхуваха повече от атомна бомба - преди бяхме прислуга на друг съюз, и той взе, та се гътна. То, щом нас ни има околовръст, този съюз и той като нищо един ден ще иде да брои звезди посред пладне и да търси на Михаля цървулите. Ще иде да брои звезди посред пладне и да търси на Михаля цървулите, но покрай него, и ние!…
Тъй вървяха нещата в селцето, докато в една късна и кална есен с монотонни и сивкави дъждове в селото не се появи някакъв странник. Още със слизането си от автобуса странникът потърси нещо с очи и когато очите му издадоха, че вече го беше намерил, той се запъти към кръчмата накрай село. Влезе вътре с бавна и тежка походка, огледа се, откри масата, която като че ли му трябваше, и се настани до прозореца.
Целият безразличие и възторжен мързел, съдържателят на малката кръчмичка беше подал плешивата си глава през прозорчето за сервиране на храна. Той премяташе пожълтяла и оръфана от преупотреба клечка за зъби от левия в десния ъгъл на устните си, лениво я връщаше в обратна посока, местеше тежестта на овесеното си зад чамовата врата тяло ту на десния, ту на левия крак; безформеният му задник дръзко бе щръкнал нагоре.
Странникът с нищо не изрази недоволство, нито пък одобрение относно реалността на нещата. Цялото му тяло излъчваше силна умора. Беше човек на възраст, с красиво, мургаво, издължено лице, над което се надвесваше козирката на омазнен от дългото носене тъмен каскет. Свил се беше в якето си, купено в някой от гаражите в града, наричани за по-лицеприятно магазини за дрехи втора употреба, якето имаше неопределен цвят, клонящ към зелено. Настанил се на масата до прозореца, той веднага заприлича на див звяр, спрял се да отпочине под някой есенен храст с едри, поръждавели листа. Не приличаше на никого от селцето: нито работник, нито амбулантен търговец, нито изпаднал чиновник, нито бракониер, просто един от онези безделници по принуда, които напоследък се навъртат навсякъде по кръчмите на света. Поръчат някакво евтино питие, седят си на мястото и не пречат на никого, мълчат и никого не поглеждат, защото поради бедност, са залъчени от целия свят и отдавна са свикнали със самотата си. Дотолкова отдавна, че в опитите да проумеят защо съдбата е решила да попари безмилостно точно тях; след някакво видимо отдалеч сполетяло ги тежко нещастие, разтърсващо човека за цял живот, сами за себе си, самите те са напълно достатъчни.
Големите кафяви очи на посетителя бяха влажни, заслонени от дълги мигли и гъсти, побеляващи тук-там вежди. Когато примигваше, влагата в погледа му просветваше с тежък и тъжен блясък.
Непознатият даде знак, съдържателят притича веднага. Клиентът поръча бутилка уиски и водна чаша. След направената преценка относно външния вид на клиента, собственикът на заведението дотолкова се обърка, че заедно с бутилката, донесе на посетителя не водна чаша, а чаша с вода. Гостът мълчаливо се надигна от стола си, извървя разсеяно няколкото крачки до бара, откри с поглед мивката в отвъдната страна на тезгяха, протегна ръка, изля водата от чашата в мивката, все тъй мълчаливо се върна на мястото си, след което напълни чашата си догоре. Съдържанието на бутилката потъна в гърлото му за не повече от двайсет минути. После, без да каже и дума, странникът плати сметката, отправи се с твърда решителна стъпка към входа и потъна зад мрежата на равния есенен дъжд.
Впечатлен до изнемога от онова, което току-що беше видял, собственикът на заведението не усети как кръчмата се изпълва с народ. Къде с възклицания, кое как с енергично кимане на глава, ръкомахания и нервно пристъпяне, съпроводено със зло проскърцване на гумените му подметки о теракотната настилка на пода, той съобщи на народа за посещението на тайнствения човек и отбеляза, че откакто е открил заведението си, до ден днешен никой не само че не е пил при него уиски, но не е пил уиски толкова скорострелно. Кой знае защо, той нарече някогашния си гараж, превърнат за два дни в пивница, бар. Най-пъргавите от новопристигналите моментално скочиха на крака и тръгнаха да проучат накъде е подхванал странният пришълец.

… Бог не го бе възнаградил с поколение, но той все още се беше надявал, че и в този си вид семейството му ще се приспособи към заобикалящия го свят. Все още бе хранил надежди, бе имал планове за близкото и далечното бъдеще. Но в тези планове от работа, време не му беше достигнало да помисли и за смъртта. А се оказа, че всичко е толкова естествено, толкова обичайно.
Случило се беше така, че в един ден издъхнаха и жена му, а и баща му. Откакто ги беше погребал, дума не беше продумал. Не каза ни дума, нито пророни сълза. Останал бе съвсем сам на света.
Заключи ателието, сложи катинар на дома си, избяга.
Беше беглец и никак не се учуди, когато от прозореца на хола видя полицейската кола, изскърцала със спирачки пред масивната двуметрова ограда, обкръжаваща като крепостна стена неокосената морава и занемарените овощни дървета в огромния двор на Момичето и Момчето. Сирената на автомобила издаде злокобен вой.
Въпреки трагичните преживелици и току-що изпитото питие, умът му остана спокоен. Той бръкна във вътрешния джоб на якето си, извади оттам личната си карта и пълномощно нареждане, в което пишеше, че има право да се разполага в имота когато и както поиска, добави служебната карта, удостоверяваща, че е професор в Художествената академия, излезе в студения коридор, отвори входната врата, прекоси съвършено спокойно двора, отбута тежката дървена порта и се отправи към въртящия се буркан върху покрива на колата, стръвно мятащ в дъжда сини отблясъци.
Водачът на автомобила изключи сирената. Злото любопитство в очите на насъбралата се далеч зад колата тълпа не го притесни. Все тъй мълчешката, Професора подаде тестето документи на излезлия от колата униформен младеж, младежът внимателно се представи, още по-внимателно проучи каквото му бе нужно, отдаде чест, върна документацията на Професора, влезе в колата и автомобилът свърна в обратна посока. Като хвърляше през рамо крадливи очи към дома на Момичето и Момчето, разочарованата тълпа се разпръсна с гневно шушукане, придружено от отчетливи, но неуверени, плахи закани.
Професора бавно пое обратно към къщата, влезе в помещението, където се намираше котела на локалното парно, разпали парното, изкачи стъпалата към хола, съблече якето си, топлината на дома издалече обзе скованото му от студ тяло, после, докато топлината ставаше все по-силна, той потърси из къщата нещо за пиене. Издирванията му се увенчаха с успех.
След като пресуши бутилката от богатите запаси на Момичето и Момчето, Професора реши, че може би трябваше да свърши някаква работа. Можеше да почисти цялата къща. Можеше да избърше прахта от книгите и списанията, пръснати безразборно по пода на таванския етаж, където Момичето и Момчето бяха работили, преди да заминат. Можеше да подреди книгите и списанията на дървените стелажи на библиотеката. Можеше да подреже дръвчетата в двора.
Тревата можеше да се окоси когато дъждът спре. А докато приключеше с всичко това, може би безспорно щеше да се окаже, че има да върши още куп други неща. Първото, което трябваше да направи обаче, беше да слезе долу в града на покупки, да зареди хладилника с още алкохол и храна. Извади мобилния телефон от калъфа, надянат на ремъка на панталона му и поръча такси.
Веднага щом се върна в дома на Момичето и Момчето, Професора разопакова багажа, сложи всичко на мястото му в хладилника, онова, което се оказа в излишък - извън него, влезе в банята, изкъпа се, след което със самобръсначката, която предвидливо бе купил от магазина, внимателно сне наболата четина на брадата си. Страните му пламнаха от приятната топлина. Сложи си афтършейф и крем за след бръснене, които откри на стъклената полица под огледалото в банята. След това отиде в кухнята и приготви пищна вечеря: супа от пиле, едри сухи пържоли, салата от стъргано зеле и моркови, варени картофи с мъничко лук, поръсени с млян червен и черен пипер; добави листенца от магданоз, сложи на блюдото печени чушки, варен ориз с грах, оформи внимателно купчинка майонеза, подреди в кръг триъгълните калъпчета топено сирене, свари яйца, наряза ги на тънки резенчета и ги разположи едно до друго във форма на лотос. После се разтършува из кухнята, откри бяла покривка, застла масата, нареди върху масата четири пълни комплекта прибори за храна, намери и три свещи, до свещите се бе появила бутилка, настани се на мястото, на което обикновено сядаше вкъщи, разля питие в четирите чаши - една за покойния си баща, другата, за жената, с която беше прекарал живота си досега, третата, за брат му - четвъртата беше за него. Сипа в чиниите супа. Запали свещите. След като изяде супата, сложи от второто ястие в своята в другите три чинии. Правеше помен. Пи дотогава, докато свещите догоряха. После се нахрани, доколкото можа да свърши това, допи бутилката, стана и застла дивана в огромното помещение, съблече се и се пъхна под дебелото вълнено одеяло. Заспа като повален от куршум.
Сутринта стана рано, намери в гаража трион, изряза изгнилите клони и оформи короните на дърветата; през нощта дъждът бе спрял, той влезе отново в гаража и изкара моторната косачка, с която Момчето си служеше докато с Момичето обитаваха къщата. След два часа райграсът се разстла пред него като килим. Той пренесе на ръце окосената, мокра все още трева, и я нахвърля в уличния контейнер, влезе в къщата, изми лицето си и ръцете, след това тръгна да търси църквичката на селото, а после, и гробищата.
След няколко седмици селяните напълно свикнаха с неговото присъствие. Каквото и да бе вършил през деня в дома на Момичето и Момчето, които тайнствено бяха изчезнали, той, прегърбен и скръбен, влизаше първо в църквата, прекарваше там близо час, после се появяваше от тъмния вход със снопче свещи в дясната си ръка. В първите дни свещите бяха увивани в парче стар вестник, но след време клисарят започна да ги загъва със снежнобяла хартия. Никой от селото все още не чуваше ни дума от странника. С все тъй тихата си походка, прегърбен, вглъбен в някакво дълбоко свое вътрешно преживяване, пришълецът отиваше в гробищата. Там никой нито веднъж не посмя да обезпокои самотата му. А той обикаляше гробовете, четеше надписите върху по-старите от надгробните камъни, после присядаше и седеше, най-често привечер, в средата на гробището, облегнат на някой надгробен камък, загледан втренчено в някаква невидима точка пред себе си. Мръкнеше ли съвсем, Професора палеше свещите и наблюдаваше люлеещите им се в здрача игриви и някак си, весели пламъци. Дотогава, докато и последната ивичка светлинка, отдръпваща се с почуда в тежката прегръдка на мрака, не изчезнеше с отскок и пращене пред замисления му поглед. После той се надигаше и с походката на разхождащ се в тъмнината човек, се прибираше в дома на Момичето и Момчето.
По време на първия сняг, люшнал се от небето над селото, поведението на пришълеца напълно се промени. Едрите плътни снежинки, обгърнали в мрежата си селцето, все още се сипеха в чувала на мрака, когато той привърши тайнствения си ритуал в гробищата. Целият бял от напластилия се отгоре му два пръста сняг, той бавно заслиза към центъра на селцето, там, където се намираха по- за пред хората заведения. Наподобяваше снежен човек. Оставяйки дълбока пъртина след себе си, странникът обиколи всичките кръчми една по една. Заседяваше се за по едно питие в по-малките, но тъй като обстановката в тях явно с нещо не му допадаше, най-накрая той хлътна във входа на най-представителния ресторант, където от време на време се случваше да влезе някоя и друга по-важна особа. От тази вечер пришълецът стана неизменна част от гледката в луксозното заведение. Видът му се промени. С меката си шапка и елегантното, дълго почти до петите манто, с костюма и луксозните си обувки, той заприлича на истински европеец. Една вечер в помещението нахълта стадо от развихрили се млади мъже и жени. Наблюдатели от Брюксел, както сами се представиха те с жестове, мимики и отчасти, с някоя българска дума. Наблюдателите един през друг говореха поне на седем, осем езика. В словесната надпревара бе станало тъй, че без преводач посетителите така и щяха да напуснат първокласното заведение - гладни и жадни. Пришълецът се беше притекъл на помощ.

… Нарушил беше мълчанието, бе проговорил. Още от следващата вечер нататък масата, на която седеше, се изпълваше с хора. Той разказваше. Думите му бяха напоени с някаква прастара тъга, която постепенно се сгъстяваше и прерастваше в главозамайваща мъдрост и зрелост. Разказваше на слушателите си такива чудни неща и с такъв хубав глас, басов и сочен, че всички се умълчаваха. Дъх не можеха да поемат. Започнаха да не знаят къде се намират. Бяха там, където ги отвеждаше той със своите разкази. Бяха в съвсем друго, забравили своето време. Не се виждаха на масата един друг, а и него не виждаха, само гласа му дето долавяха. Глас на човек, живял някога много, много отдавна; човек, видял всичко на този свят и знаещ всичко за него.
Когато се приберяха по домовете си и си лягаха по леглата, някои от слушателите му не успяваха да мигнат през цялата нощ, на другия ден не живееха в това време, а в някакво отдавна, отдавна минало, отдавна състояло се време; и не бяха на себе си, и не познаваха нито роднините, нито съседите, с които цял живот бяха живели, а знаеха други хора, хора, отдавна обитавали тези земи и отдавна преселили се в друг, по-добър свят, и месеци живееха с тях. Повечето мъже от селцето непрекъснато имаха вид на пияни; попили с ум дума по дума казаното от него, повечето от тях започнаха да се мислят за изключително умни. Някои от тях със седмици тънеха в иначе напълно безпричинна тъга.
Всички от селото отдавна знаеха, че е професор, че е изключително просветен и образован човек, и че е бил във всички по-големи държави в света. Въпреки че продължаваха да го наричат ту Пришълеца, ту Странника, вярваха на всяка една негова дума. Вярата в думите му обаче не беше най-важното в присъствието му сред тях, най-важното бе, че той ги откъсваше от времето, в което живееха и ги препращаше в други измерения, където човек не изпитваше нужда да доказва непрекъснато свободата си. Хората по тези земи още в първите си години на разум бързо проникваха в убеждението, че истински свободен човек няма. Без да съзнава, всеки от тях дълбоко в себе си схващаше достъпната за не кой знае колко голямата част от човечеството истина, че свободата е вътрешно преживяване, а кое по-голямо за свободата ти от това да се движиш във времето все едно, че обикаляш из собствения си двор! Нищо, че този двор е с ограда - така, както дворът ти има ограда, така си има и вратник: гора и ливада наоколо колкото щеш!…

… След това им разказваше как Момичето и Момчето са се запознали в Ню Йорк и как и той е бил там, говореше за всички страни, където те бяха пътували, къде и как бяха живели в България, как са били и какво са видели по време на бомбардировките над Белград; за Сараево и Косово и защо бяха продължили да обикалят земите на бившата Югославия; за контрабандното прекарване на петрол с хиляди влакови композиции, минавали през България и по време на самата война, направили милионери много български политици. Говореше им за нелегалната търговия с оръжие и наркотици, като внушаваше на слушателите си как работата на Момичето и Момчето е много опасна, работа, която никой не ги принуждава да вършат и с която малцина хора могат и се осмеляват да се захванат. На този свят има силни, има и слаби хора, има лоши, има добри, има щедрост, има и алчност. Алчността в щедрост не може да се превърне, злото няма да се обърне в добро, слабостта сила няма да стане. Бог съблюдава обаче всеки от нас да спазва изписаното от него и да живее като всички божи твари, пратени тук, на земята, за да я правят разнообразна и годна за обитаване….

… Нещо в него се беше пречупило, неуловимата струна, която го бе свързвала с околния свят, се бе скъсала, светът се бе сгромолясал отгоре му. Или самият той беше изчезнал от невъзможния за живеене вече живот?
Какво друго можеше да разкаже на зяпналите го с възхита благовидни и тромави каскетлии, част от които бе станал?
Живеем между два свята - мислеше, - два свята, чието сливане се осъществява в човека. Придвижването на тези светове един към друг поражда сблъсък, болести, разруха и смърт. Коя е силата, която във времена, подобни на времената, в които живеем, може да излекува човешкото същество? Човещината. Нормалната човещина е върховният коректив на социални системи, идеологии, религиозни догми, независимо от това дали човек вярва в тях или не. Тези, които безрезервно са възприели прокламираните от действащите социални структури митове, днес са предизвикани от съдбата да изживеят съмнението, колебанието, разрушението. Човещината, която, колкото и да е подчинена от света, в който живее, един ден се пробужда и - съзнателно или не - се противопоставя на нахлуващото отвън.
Днес няма земя по света, която да не кипи от енергиите на промяната, в картата на Европа се огъват и преначертават граници, които се пропукват от енергийните полета на новото време. Европейският свят пътува, трансформира се, едновременно боледуващ от миналото и носталгично вкопчен в него, предизвикан от новото и колеблив и агресивен в страха си от неизвестното. Световете пътуват, изливат се от бреговете си, догмите се пропукват, чрез тях и с тях пътува човекът. Той е призван не просто да измисли Бога си, а да го опознае, да свали от иконите образа му в живота - да го открие у себе си, - да го следва в този двулик свят с двуликите приносители на доброто и злото, в който най-важното е да обичаш живота повече от мита за живота, чийто и да е той.
Целият ми живот досега беше едно постоянно надмогване на разрухата, на смъртта, на предразсъдъците на всички край мен, на самотата и отчаянието, мислеше. И ще продължи да бъде такъв додето ме има. Но какво от това?

… Много пъти беше изпитвал съмнение както в качеството на работата си, така и в качеството на почти свършващия му се вече живот. Не поемаш никакви рискове, отхвърляш всяко предизвикателство. Ставаш фалшив човек. Никога обаче не се беше съмнявал в същността на природата си или поне не в това, че не му липсват сили, които да прогонят призрака, упорито преследващ всеки художник: мисълта за собствената му дълговечност. Беше обзет от ужасното чувство, че е в задънена улица, роден в такъв период от историята на човечеството, който бъдещите поколения ще подминават като скучна тема, като нещо, което никога няма да се повтори. А животът винаги се е развивал вълнообразно. Кой знае дали краят на двадесет и началото на двадесет и първия век няма да се окажат като една от най-дълбоките падини между два гребена? В същото време знаеше отговора на този въпрос: точно така е. Или ще бъде точно така, ако не се борим със зъби и нокти до кръв срещу най-скъпите догми и мними победи на времето, в което живеем. Защото в изкуството беше така. А какво е изкуството, ако не отражение на живота ни във времето и пространството. Може би абстракцията, самата дума, проваля играта. Не искаш начинът ти на живот да го има в картините ти: защото този начин е толкова компрометиран, така насочен към сигурността, че можеш само да се опиташ да замаскираш фалшивата му същност чрез художествена сръчност и добър вкус. Геометрия. Сигурността винаги е прикривала празнотата.
Онова, което все още притежаваше той, бе пъпната свързаност с миналото; крачка назад, и заставаше до класиците - поне по дух. Докато сегашните съвсем млади живееха затворени в книжни познания, в изкуството като официална институция, като наука, предмет, като повод за уреждане на стипендии и комитетски дискусии. И бяха прекалено суетни, за да прескочат собственото си его. Смятаха, че летоброенето започва от тях. Това беше коренът на неговата обърканост. Онези след него можеха само да поглеждат назад през решетки, като животни, родени в плен, към загубените зелени простори. А той не беше роден в плен. Не му беше омръзнало да хвърля поглед назад, за да съзре там единствено изгубената си истинска същност. Това обясняваше преживяванията му от години. Човек се подлъгва по крайностите в модата, официално благословената разпуснатост, повърхностните волности на съвременния живот. Всичко това възниква от едно пълно объркване, от едно погребано, но още недоизтляло съзнание за липса на свобода. Прикриваш се зад изявления, че си възприемчив; забравяш за неимоверната скорост на прогреса и усвояването му - колко бързо авангардът се превърна в art pomper*; дръзкото - в банално. Абстрактен експресионизъм, неопримитивизъм, оп-арт, поп-арт, концептуализъм, фотореализъм, il faut couper la racine**, авангардизъм, постмодернизъм, чудесно. Но подобно откъсване от корените и витаене в ледения космос не може да са били цел. Бяха като леминги***, тласкани към самоубийство, които търсят Lebensraum**** в арктическо море; в бездънна нощ, слепи за целия свят, освен за собствената си илюзия.
Абаносова кула. Безсилие. Триумф на евнуха. Отдалечаването от природата и действителността, брутално деформирало връзката между художник и зрител. Човек рисуваше за интелекти и теории. Не за хората; и което е най-лошо от всичко - не и за себе си. Възнаграждение, естествено, имаше - по отношение на парите и модата, но това, което всъщност се получаваше в резултат на пренебрегването на живота, на човешкото тяло и естествените му физически усещания, бе омагьосана спирала, водовъртеж, отходен канал към нищото, към съгласието между всички творци по тази планета само по един единствен въпрос: че само те съществуват и имат значение. Чудесен, надгробен камък на цялата измет, която не даваше пет пари за творчеството на хората от неговото поколение…

… Сякаш за да подсили мрачното му настроение, небето се заоблачи. Снегът хрущеше под стъпките на тежките му обувки. Пролетта беше умряла, лятото беше умряло, умряла бе есента. Животът му вече не представляваше нещо повече от живота на едногодишно растение. Край на зеленината. Идва бурята. Бурята. Но тогава кой, освен възрастният човек ще спаси положението с енергията, волята и опита на завършената и препатила личност? Възрастният човек взема думата, за да разчисти сметките с младостта си. За да изживееш пълноценно зрялата си възраст обаче, трябва не само да приемеш, че вече не си млад, но и да не забравяш, че си бил такъв. Би било печално да се отказваш от ентусиазма, дързостта и непримиримостта си. Само така ще се опознаеш напълно и ще извлечеш най-доброто от себе си…

… Не мигна през цялата нощ. Паметта му все още бе силна и услужлива и той направи всичко възможно да подреди предметите в дома на Момичето и Момчето по същия начин, както ги беше заварил. Мина с прахосмукачката из цялата къща, почисти банята до съвършен блясък, изми всички съдове в кухнята, слезе в помещението с котела на парното, премете и там, огледа дървата и след като напълно се увери, че всичко беше на мястото си, излезе, качи се в работното ателие на Момичето и Момчето, приготви си бутилка и чаша и след като изпи няколко внимателни глътки, правейки широки кръгове из огромното помещение, решението от само себе си се оформи в главата му.
През цялото време на пребиваването си в този дом беше рисувал. Щеше да подреди картините по стените на хола и спалните, като щеше да започне оттук.
Знаеше какво е направил и бе убеден, че Момичето и Момчето щяха да разберат посланията му от пръв прочит.
Осъзнаването на собственото му предположение за известно време го направи щастлив - дотогава, докато се замисли как да композира платната. Размисълът не му отне повече от минута. Той се захвана за работа.
Утрото все още не беше настъпило, когато Професора вече беше направил пълен и внимателен оглед на онова, което бе сторил. Доволен ли бе или пък не беше, за него не бе въпрос от значение. Важното бе, че се беше изтръгнал от безмълвието, сковало ума му.
Облече мантото, сложи си шапката, довърши бутилката, пъхна шишето в полиетиленовия плик, в който бе насъбрал боклука след щателното почистване, изми чашата и я постави на мястото й в кухнята, откъдето я бе взел, обиколи още веднъж цялата къща, изключи навсякъде осветлението; отвъртя главния бушон в коридора към входа, отвори вратата, заключи, същото направи и с масивната дървена порта, после пое към автобусната спирка. Селцето все още спеше, затънало до пояс в снега.
Никой от селото повече нито го чу, нито видя, но легендата за Момичето и Момчето се увеличи с още един главен герой. Според местното население, може би най-главният.

—————————–

* - надуто, помпозно изкуство /фр. ез./ - б. а.
** - Трябва да се отсече коренът /фр. ез./ - б. а.
*** - от лема /гр. “приемане”/; мат. Теорема, която няма самостоятелно значение, а необходима само за доказване на друга теорема - б. а.
**** - Жизнено пространство /немски ез./ - б. а.