Заместването му с „Осъдени души”

Анита Коларова

На 20.06.2013 г. осъмнахме с поредната новина: отпадат от програмата по литература стихотворенията „Майци си”, „Моята молитва” на Христо Ботев и „Вяра” на Вапцаров, а на тяхно място учениците получават „Колко си хубава” от Христо Фотев! Нима можем да говорим за достойна компенсация, колкото и талантливо да е стихотворението на Фотев?!

Както е тръгнало, много скоро ще отпадне целият Христо Ботев!

Отпада и „Тютюн”. Министерството на просветата го замества с „Осъдени души”! На 21.06. 2013 г. министърът на образованието г-жа А. Клисарова обяви, че „докато тя е министър това няма да се случи!” Палачинката се обърна! Но нали знаем, че политическите постове са временни. И какво следва от това?

Оказа се, че тази ИДЕЯ ЗА НОВОВЪВЕДЕНИЕ В ОБРАЗОВАНИЕТО е ПРОЕКТ НА ГЕРБ, изготвен въз основа на сондаж с 400 учители по литература, който струва на окаяната ни майчица-родина близо 1 мил. лева!!! „Ти ли си, мале, тъй жално пела?” Въпросът се проучвал. Следвали уволнения. Но проблемът остава:
НА КАКВО ОСНОВАНИЕ СА ЗАМИСЛЕНИ ТЕЗИ ПРОМЕНИ?

Романът-епопея „Тютюн”.
Каква е причината да отхвърлим една панорама на българската действителност, едно грандиозно платно на живота в България в навечерието на Втората световна война, подписването от страна на България на Тристранния пакт и победата над Хитлерова Германия от СССР?
Пита се ЗАЩО!

Отговорът е: ЗАЩОТО РОМАНЪТ Е НЕУДОБЕН! АКО ТОЙ СЕ ОКАЗВА СПЪНИКАМЪКЪТ НА БЪЛГАРСКАТА МАРКСИЧЕСКА КРИТИКА, ДНЕС БУКВАЛНО НЕ ОТГОВАРЯ НА КРИТЕРИИТЕ НА „ДЕМОКРАТИЧНАТА” КРИТИКА И ПАЗАРНАТА ИКОНОМИКА. НА ЕЗИКА НА ОМРАЗАТА И РЕВАНШИЗМА.

Раздухваната с идеологическа цел история около „Случаят „Тютюн”, наричана „несъстояла се екзекуция”, се видя на „демокрацията” недостатъчна. Нещо не достигаше, за да се покаже на новите поколения колко жестока е била тоталитарната машина. В излезлия след нежната революция в първоначалния си образ „Тютюн” /1992 г./ има страници против богатите с „честно” спечелени пари, напомнящи нашето днес, страници против експлоатацията, съсипваща не само безброй отрудени хора, довела до окървавения им от полицията класов бунт, но и до пълния крах на чудовището „НИКОТИАНА”.

Защото „НИКОТИАНА” е символ. Символ, който учителките по литература много трудно обясняват, без да се изчервяват, на фона на днешната действителност.

Нека се върнем накратко към „Случая „Тютюн”. 1951 г. Току-що е излязъл от печат роман, в който има всичко, което читателят търси: интригуващ сюжет, силни изпепеляващи страсти, дълбок психологизъм, лабиринт от човешки взаимоотношения, език, стил и талант на европейско равнище. Догматичното мислене на отделни /но влиятелни критици!/ ги изправя на нокти. Какви са тези фройдистки и ницшеански идеи?! Три дни разпъват на Прокрустовото ложе писателя, три дни го „съветват” да преработи романа си, три дни той защищава рожбата си. Мъчително е, да.

Но никой не ИНКРИМИНИРА РОМАНА, както става с поемата „Септември” на Гео Милев, за която авторът е осъден на 1 г. тъмничен затвор, парична глоба от 20 000 лв., лишаване от граждански права за две години и „безследно изчезване”/удушен с тел/.

Не посегнаха на него като на Сергей Румянцев, Христо Ясенов, Йосиф Хербс…

И никой не завежда дело срещу Димов, както в свободолюбива Франция срещу Густав Флобер, обвинен, че развращава читателите си с романа „Мадам Бовари” /1857 г./, който днес изучават бъдещите литератори във всички реномирани университети в света.

„Тютюн” няма и трудната история на рок-операта „Исус Христос суперзвезда” /1971 г./ на Тим Райс и Ендрю Лойд Уебър, мигновено забранена от Ватикана, отричана от консервативните среди в САЩ и затова издадена само в албум, за да чака по-кротко пътя си към сцената и екрана. И добила световна слава. Популярна и обичана и в тоталитарна България!

Димов не е принуден да обикаля света, за да търси издател, както например Набоков /за „Лолита”/.

Междувременно днес упорито се крие, че отрицателите на първото издание на „Тютюн”, които чисто и просто са били едни тесногръди завистници, а не естети, си намират майстора.
Излиза статия в защита на романа, публикувана не къде да е, а в официоза в. „Работническо дело”, орган на БКП /06. 03. 1952/ под заглавие „За романа „Тютюн” и неговите злополучни критици”. Автор е самият Вълко Червенков.

Това, драги читатели, са факти. Както се казва, коментарът е излишен.

Романът, преработван два пъти, печели или губи от това? Нека читателят сам прецени. Ако първата редакция е роман за един любовен триъгълник, в следващите Д. Димов разгръща грамадно обществено-политическо платно, въвежда нови герои, превръща произведението си в крупен роман-панорама на живота у нас /действието излиза и извън България/, от епохата около Втората световна война.

През 1955 г. в изд. „Народна култура” излиза третото издание на „Тютюн”, преведен е на повече от 30 езика. През 1961 г. е вече на екран с прекрасната Невена Коканова и Йордан Матев. За каква екзекуция говорим?

Нещо повече. Професорът по анатомия на гръбначните животни, писателят и драматургът Димитър Димов, раздвоен между лекции, научни занимания и художествена литература, виден общественик, през 1964 г. е избран за председател на СБП. При избирането му за поста поставя условие: докато е председател, да не издават негово произведение. Какъв пример на висока етика! Как да не вярваш на такъв човек?

Ето защо дълбоко вярвам на всяка негова дума, написана и във втората редакция на романа „Тютюн”. Съгласил се на преработката, погълнала много творчески сили, Димов педантично е следвал съвестта си като писател с характер, възпитан от най-доброто в световната литература, което личи и в словото, произнесено в защита на първата редакция на романа.

Такъв писател не си служи с дребни лъжи и ревниво държи на името си.

Такъв писател пише със симпатия за гнилите „осъдени души”, но с цялото си сърце е на страната на унижените и оскърбените като своя гениален събрат Ф. Достоевски.

А ето и някои извадки от романа, които обясняват изхвърлянето му от учебниците. Те навярно затрудняват учителките да обясняват на питомците си, че ги чака щастливо бъдеще, когато завършат училище, защото капитализмът дава безгранични възможности на човека и всичко е въпрос на „личен избор”:

- Ти говориш само за пари… Баща ти трябва да е много беден - съчувствено забеляза тя.
-Да, варварски, ужасно беден!… - високо и натъртено произнесе той. - Впрочем това е известно на целия град. Ние постоянно дължим суми на разни бакали, хлебари и месари в града.”

Това е малък откъс от разговор между Ирина и Борис. Пита се как така учителят по латински език Редингота е толкова беден в „процъфтяваща” в това време България с нейния конвертируем лев, когато /твърди се!/ един чиновник или учител можел безпроблемно да издържа с една заплата семейството си!

Възможно е учителите да отговарят и на неудобни въпроси като този: защо от тримата синове на Редингота двама стават комунисти, а третият пропада, стигнал зенита на своята мощ, създал тютюнева империя, но превърнал се в алкохолик и слуга на Третия райх?

Защо загива прекрасната Ирина, защо загива лекарката в нея, защо загива Човекът в нея?

Дала си сметка, че смъртта на баща й, обикновен стражар, се дължи да сблъсъка между народа и полицията, пазеща интересите на богатите, тя трагично осъзнава, че вече принадлежи на другия свят , „светът на „Никотиана” и Немския папиросен концерн, на Борис, на Костов и на фон Гайер, светът на върховната власт, разкоша и удоволствията…
„Към този свят принадлежеше тя сега духовно и физически и затова не се беше трогнала достатъчно от смъртта на баща си”.

Учителите по литература едва ли ще могат да прикрият и условията на труд на тютюноработниците, ярките контрасти в живота на бедни и богати. Никой, прочел следващите редове, не може да ги забрави. /А все още има и четящи ученици!/ Ето я картината на „Никотиана”:

„Тук работеха бременни жени, които осъждаха плода си на хилав живот още в утробата, навъсени мъже, които мислеха за безработицата през зимата, тъжни девойки с изпита жизненост, момчета без бъдеще, загрижени хора от всякаква възраст… И цялата тази тълпа от измъчени хора, за които някои разправяха, че продават свободно труда си, сега работеше трескаво, бъбреше злобно, кашляше остро, гълташе туберкулозни храчки и бършеше потта си с мръсни и влажни кърпи, по които се беше наслоил тютюнев прах.”

Учителите по литература ще трябва да отговарят и на друг, много неудобен въпрос: имало ли е, доколко и в какво се е изразявало партизанското движение или то е жалка карикатура, някакво изродено фентъзи /„Сестри Палавееви”, Алек Попов/. Защото Димитър Димов твърди, че е имало. Че е било кърваво. Това е българският принос към антифашистката борба, с всички свои недостатъци, може би. Но кръвта на разстреляните без съд и присъда от полиция, ловни роти и военни поделения измива и греховете, доколкото са съществували.

И докато Лила е изцяло измислен образ, с който авторът най-свободно критикува лявосектантското крило в БКП, тесногръдото мислене, то Варвара си има своя прототип.

Димов е признавал, че до голяма степен се е вдъхновил от партизанката Жули Левиева, с която се запознал в Пловдив и която отишла в партизанския отряд заедно със съпруга си:

„Ако знаеш колко топлина съм скътал в себе си към тебе”- признал й той веднъж по повод използването й за прототип на Варвара. - У Варвара откривам моята експанзивност, прекалената си обидчивост, болезнената си чувствителност, силно развит усет за справедливост, жертвоготовността и безразсъдната си смелост”.

И още много неща* ще питат учениците и ще трябва да им се отговаря.

Затова, ако някога не само не се е състояла екзекуция на романа, а той е получил висока правителствена награда, на нас /дано съм лош пророк!/ ни предстои да бъдем свидетели на неговото аутодафе, за да разберем, че истинският тоталитаризъм е в самораслата българска „демокрация”!

—————————–

*Още много неща - авторката тук има предвид, че партизанско движение с различни цели и в разни епохи е имало в много страни по целия свят: Русия /против Наполеон и Хитлер/, Сърбия, Куба, Испания, Италия, Франция, Уругвай, Виетнам и др. Съпротивата срещу фашизма е дълбоко уважавана в целия свят!