Марин Ботунски

Коло Горанкин, някогашният полски пазач на Краводер, вървеше бавно, угрижен и сам, из есенното прегоряло поле. Десният му крак не се сгъваше в коляното, преместваше се като тояга, разкривена в долния край. Това му беше печалбата, подаръкът от голямата война, с клеймо Албания… При всяко подмятане на правия крак едноцевката се полюшваше на рамото и на свой ред отрудняваше вървежа.
Слънцето се беше претърколило зад чертата на хоризонта – зарята от залеза се стопи. Дочуваше се мек тропот на волска кола: тангър-тангър… Посвиркват в осите колелетата – искат смазване…
Коло Горанкин вървеше към лисичото леговище в Байов дол, ядосан и решен да застреля Кафенушка, пакостницата. Ако трябва, мислеше си, цяла седмица ще я дебна, ще я причаквам, ала ще й дам да се разбере. Три кокошки му изчезнаха за две седмици, а вчера и бялото петле с големия гребен. Около скования от лескови пръчки кокошарник намираше пера от боричкането, вчера видя и кървава следа – още тук пакостницата е прегризала гърлото на бялото петле.
Коло Горанкин беше незлоблив човек. Като всеки селянин той умееше да търпи всичко, което го сполети. В ловната дружинка му се присмиваха: отстреля ли една животинка – било яребица, било фазан или заек – втора не прострелваше. Ти, викаха му ловците от дружинката, ако така ловиш и крадците из землищата ни, свършени сме. Крадецът е едно, отвръщаше им Коло Горанкин, животинката – друго. Крадецът аз го ловя, щото той, готованецът му, лежи на чуждия гръб, яде чуждия хляб, чуждия труд. Животинката господ я храни. Колкото е вредата от нея, пет пъти повече ползата, а има и такива ползи, дето човек още ги не знае… И крадецът не винаги е крадец и вагабонтин. Хващал съм деца и момчетии в слънчогледовите ниви, очукали си по една-две пити, скарам им се, кажа на бащите им и толкова. Не ща да ги произвеждам крадци. Повечето от тях втори път не пакостят. Виж, друго е с тия, дето мъкнат безцеремонно, дето втори и трети път ги хващам, тях водя при кмета – да си платят и с пари, и със срам, и да знаят, че разминаване нема и нема да има. Инак и с тех си приказвам човешки и все им припомням: око празно само с пръст се пълни.
Започваше нагорнището към Байов дол. Коло Горанкин спря, избърса с ръкав запотеното си чело, извади “арда” пакета, пална цигара и всмукна дълбоко. Ах, твойта верица, ах, твойта мамка, предаде ме ти, Кафенушке, жено кьопава…
Лани есен, по ранина вървеше към частното в “Равнището”, с дъщеря си Елица беше, и за по-преко минаха през залесените тераси. Селянинът винаги търси прекия път, та тук-там през терасите бялваха отъпкани пътеки към възвишението. Тръгнаха по пътеката и отдалеч окото му мярна кървава диря. Спря, огледа следата, рече на Елица “я чекай тук” и помъкна правия си крак из гъстото. Следата ставаше все по-силна – животинката е мъкнала, влачела е раненото си тяло, кръв е скапвала по земята и прегорелите треви. До един бус, между два камъка, я видя – с кафяв святкащ косъм, примряла от влаченето и загубата на кръв. Предният й десен крак беше надробен на две места. Пак десният, като при мене, рече си Коло Горанкин и в това време полуживата лисица направи опит да повлече морното си тяло. Той се приведе, изпъна далеко встрани правия си крак, сгъна левия и с коляно притисна главата на лисицата. Стой, мой човек, не бегай, и мен ме е парвал животът така, човек ме е парвал… Елице, ела тука, викна на момичето и докато стъпките му шумкаха към него той извади носната кърпа и я разкъса на две. Отряза пръчка от буса, дълга две педи, разполови я. Какво е това, зазвънтя гласчето на Елица, лисица!… Каква хубава кожа!… Иди ей там, рече на момичето, дето пътечката свива до гората, откъсни десетина листа живовляк. Момичето тръгна, а той започна да дялка пръчките. Кракът беше счупен на две места, под и над коляното, но самото коляно, сгъвката, беше здрава. Хвана счупения крак, препика го, извади цигара и посипа тютюн върху раната, леко и опипом намести костта над коляното. Дойде Елица и изсипа пред него листата живовляк. Той уви два листа по раненото, постави пръчката, стегна костта за нея с парче от носната кърпа. Повтори същото и на счупеното под коляното. Стана и започна да търси: да се влачи така упорито насам, значи наблизо има леговище. В средата на горичката видя скално образувание с два големи отвора. Върна се, взе в ръце лисицата и я донесе до камъка. Пусна я и тя се запримъква встрани от скалата, където чак сега Коло Горанкин забеляза трети, прикрит от тревите отвор. Цял месец идеше през ден тук, носеше – в началото млекце, после дроб и кокали от остатъците в училищния стол. До единия от отворите имаше вдлъбнатина в скалата, същинска паничка – в нея изсипваше млякото, кокалите и месото оставяше до сами входа на леговището.
Смрачи се. Коло Горанкин усили крачката – до леговището имаше още сто-сто и петдесет метра. Жалеше Кафенушка, щото беше изживял ужаса от раняването, мъката да свикнеш да си служиш с правия като тояга и разкривен в долния край крак. А какво се получи: храни куче да те лае. Храни куче… Нали и с Деририза стана така. Кой къде срещнеше, все викаше – ще си съдера ризата от тая жена. През четиридесет и девета почина жена му и човекът като да се сбърка. Залегна в къщи и ни работа, ни нищо. Започна да си дере ризата от децата. Коло Горанкин се прибере вечер пребит от обикаляне на селския имот, жена му сготви вечерята и той отсече: Жена, я занеси една паничка на децата на Деририза. Петдесет и пета падна покривът на къщата на Деририза. Тогава селяните го кръстиха Малоумния. Коло Горанкин, куц-клекав, тръгна с Деририза, насекоха гора, поправиха покрива, пренаредиха керемидите. След няколко години го хвана с каруца краден кукуруз.
- Няма да срамиш децата – рече му. – Слизай от каруцата.
Сам я закара, сам я разтовари в двора на стопанството и никой не разбра, че Деририза е крал кукуруз… Оня ден, пред кръчмата: Коле, рече му, сеги сме деветдесет и първа, октомври. Другиден ще вземеме властта на изборите и за тебе ще стане зле. Толко годин си бил полски пазач, начи си номенклатура… Ох, номенклатура съм, Деририза, как да не съм. Донесох тоя прав крак от Албания и оттогава та досега – сей, копай, обикаляй селските мери, мети стаите в съвета, храни и пои селския бик, а докато направиха радиоуредбата – бий и барабана. Заран по темница излизах, вечер по темница се прибирах…
Ето го отсреща и леговището. Коло Горанкин свали пушката от рамо, сложи патрон шест нули и заприближава. Е тук, отдясно, зад тая издатинка ще залегне и ще чака. Сгъсти ли се мракът – пакостницата ще тръгне. Бог е свидетел, че цела година знаех леговището, а нищо не й сторих. Излекувах й десния крак, помогнах й. А тя, благодарницата, посегна на храната на децата ми.
Заопипва с поглед наоколо. Входът в средата на скалата бе чист, вдясно – също. В лявата страна се белееше нещо. А да вида, рече Коло Горанкин, хартии ли са, що е. По прилича да са пера, да, това са май перата от белото петле. Ето тук даже цяло крило е останало… А това кърваво петно? Бая е големшко, за да е от петлето, по-голямо животно е убито тука. Я – жъмка кожа с кафяв святкащ косъм! Коло Горанкин извади цигара, пална я и заоглежда внимателно наоколо. Всичко подсказваше, че Кафенушка е убита. Налудувала си се, малката ми.
Коло Горанкин приседна на земята. Малко да почине, да изпуши цигарата и ще си върви.
Долу, в ниското, мракът се сгъсти. Край училището светнаха уличните лампи. Тук-таме заискряха светлини в центъра и долния край. Селото линееше. В горния му край рядко остана човек, цели улици се обезлюдиха. Ей ги, склопили са очи къщите, няма кой да светне в тях.
Изведнъж нещо шавна наблизо. Коло Горанкин затаи дъх. От единия от скалните отвори се бе показало наполовина малко лисиче. В ляво от него за миг се мярна още нещо, но дали беше друго лисиче, или същото размята опашка, не се разбра. Ясно – Кафенушка е имала малки, нужна й е била храна, затова е посегнала на неговите кокошки и на бялото петле. Мънички са, още не могат да се грижат за себе си. Когато Коло Горанкин се върна от Албания, въшкав и недоизлекуван, и неговите деца бяха ей такъв дребосък.
Изправи се бавно и с мъка и тръгна към селото.
На небето есенният полумесец, същински сърп, бе легнал на превития си от годините гръб.
…Сутринта, преди изгрев, Коло Горанкин пое към леговището. На рамото му се подмяташе зелената еднодневка. Въздухът беше чист и хладен. Севернякът свиреше в клоните на дърветата. Врабченца подскачаха като пуканки-циганки по тигана на черния коларски път, спитваха се нещо, после – същинска вихрушка – изшумяваха и отлитаха напред. В първите шубраки се чуха остри къси звуци – косове усещаха, че иде опасност. Аз ли съм тази опасност, черни деца на природата?… Напред, в близост до гората пискаха и се счепваха други техни събратя. Косът що е кос, викаше си някогашният полски пазач, и той брани ожесточено своя периметър, своята собственост. Но тази бран не му пречи, женката, пред гроздобер да се сбира на сбуни и да налита в хорските лозя…
Каквото на душата – такова и на краката, мислеше си. Същия път, със същия прав крак извървях, а сега я няма снощната умора. Спря до леговището, почисти каменната “паничка” от нападалите листа и пръст, извади от еднодневката шишето с мляко и го изсипа. После взе увитото в парче вестник месце, нарязано на дребни хапки, и го постави две педи навътре в леговището… Вие не сте виновни, говореше Коло Горанкин, че ви е родила куца лисица, нито сте виновни за пакостите на Кафенушка. Човек и лисица могат да бъдат еднакво куци и еднакво пакостни… Вие сте деца, живейте…