ЧУЙПЕТЛОВО
ЧУЙПЕТЛОВО
Тук часовник петелът е, който отваря портала
на зората - под нейната арка зелена на пръсти
преминава денят пак със свита големи и пъстри
пеперуди. Навярно ръка вечността е простряла
над селцето планинско: когато превърне в руини
старостта нечий дом изоставен отдавна, тогава
милосърдна сестра е природата тук от години -
за превръзка на раната бинта на свойта река размотава…
Маранята - завеса прозрачна, под слънцето съхнеща -
разлюлява следобеда - сцена от бъдещи сънища
за дузината старци; за тях, знам, смъртта не е мащеха
След като преди век заличила онази мълва за потопа,
идва с нощ, от предишните нощи по-топла,
със щурци, пеперуди и мирис на мащерка.
РУДНИК „КЛАДНИЦА”
Стоях на хълма със лице към пътя - виждаше се най-добре
от него рудника - и знаех: нетърпението ми увеличили, ще
пълзят минутите в очакване баща ми да се прибере,
за да му кажа за деня, прекаран във училище.
Изнизваше се долу в ниското към гарата в Драгичево керван
от вагонетки, сякаш с черносин отблясък натоварвани,
по въжената линия над ниви пожълтели след прибран
наскоро урожай като безмълвно ято гарвани.
Огняр невидим после мяташе лопати въглища в пещта
на залеза, за да поддържа огъня - в локомотива ли
на влака парен, композиран в коловоза на нощта,
със който всички мои дни са си отивали?…
Бях сигурен: към други светове позната гара ще ме отведе
със даровете на душата ми - разтворени обятия,
преди да се роди горчивият въпрос: кога и откъде,
с какъв товар ще бъде пътят ми - обратния…
СИРНИ ЗАГОВЕЗНИ
Бе дядо ми във този ден подобно Бог всеблаг -
пазителят на многобройната си челяд -
и всички знаеха, че прошката му ще спечелят
отново, стига да прекрачат неговия праг.
А привечер, когато вече цялата рода
седеше на трапезата, излизах със петима
от братовчедите и моята душа, петимна
за празник, грееше край кладата върху рида.
Сега съм аз свидетелят, определен да види
стени олющени като подир погром,
стрехи със липсващи отдавна керемиди,
завесени прозорци, а във родния ми дом -
стопанин нов - непобедимата забрава,
която нито взема прошка, нито прошка дава…
СНИМКИ ЗА СПОМЕН
VII.
Прелиствайки албума днес, случайно ми попадна
една забравена от мене снимка: брат ми с двама
от най-добрите си приятели (а тях ги няма
не помня откога) в далечно августовско пладне.
Върху порутен зид седят момчета с поглед, вперен
във книга, сякаш тя и от магнит по-силно ги привлича,
а брат ми, по средата, както винаги, четец е верен -
чете им, зная, приказка от Ангел Каралийчев…
Навярно за да идеш ти при скъпите другари,
избърза, братко, на тринайсти, петък, януари,
в сняг, който - като в детството - до коленете стига…
И ако нещо може да ме утеши сега, това е тая
внезапна мисъл, че събрани заедно накрая,
ще можете да дочетете почнатата книга…
януари 2012 г.
ПОСЛЕДНАТА НОЩ НА АВГУСТ
Писмо до приятеля Стоян,
загинал като войник в танка си
през 1973 г.
Подир деня ми - устав на казарма -
преминал през мастилената ниша
на самотата - кулата на замък,
където съм слуга и господар
(о, с привкус на тъга часът е дар!),
най-сетне се приготвям да ти пиша.
А щом луната - лампата настолна
върху писалището на нощта -
изгрее, може и душата болна
докрай с тополата - перото паче -
да ти разкаже толкова неща,
или по-скоро да ти ги изплаче
на детския език, на който всички
общувахме си: думите на срички,
изстрелвани от нас като картеч,
с повтаряща се сричка „пе” пред всяка
(напомняше задъханата реч
на релсите, когато мине влака).
Узряха вече шипките в Бъзговец -
встрани дърветата тълпят се пак
като деца пред новата сергия
неделна на евреина търговец
(опитвам се сред тях да те открия
и аз - отдавна остарял хлапак).
А улицата в махалата наша,
свидетелка на славните ни братства,
отдавна с тишина - трева обраства;
от нея, както и от следващия ден
след празника на селото, се плаша…
И никой спомен не е пощаден.
Игрите с топката и на челик,
и книгите, и киното във вторник
и петък свързвам още с твойто име.
И казвам с болката си на затворник:
на теб завиждам, че те няма в този миг,
а не на себе си, че тук ме има.
Последна августовска нощ - очите
на необятна синя глъбина…
P. S.: Изпращам ти от друго лято
писмото с пощенския гълъб на
една мечта несбъдната, която
последна от живота ни отлита…
ОТПИСАНИТЕ ДНИ
Залязва слънцето - по острието
на хоризонта ален ти разбра, че
агнеца жертвен е денят там, гдето
се спусна гилотината на здрача.
Прозорците просветнали на влака
за миг върху гръдта на планината
като огърлица с рубини в мрака
за тебе са следи от кръв пролята…
Познаваш този влак - той, пак описал
огромен полукръг, навлезе с грохот
в тунела чер, зачеркнал всяка мисъл
за бягство - най-обречен поход…
Под есенното пълнолуние чул воя
на кучета бездомни - оплаквачки
на нощно опело, на път към своя
дом, без да искаш, ускоряваш крачки.
Прибира вятърът - пастир изгубен -
и кипариса в стадото дървета,
а сянката му - расо на игумен -
полюшва се със пешове развети…
Напомня ти денят, отписан снощи
от твоето очакване - огнище
угаснало, за много други още
дни, минали, без да се случи нищо;
а те - в пунктир тирета между точки -
отчетливо с еднаквата си външност
ще очертаят границите точни
на свят - държава бивша всъщност…
