СЛЕПЕЦЪТ ОТ ЛОЗАНА
Преди няколко години работех в Лозана, град във френска Швейцария. Беше месец октомври - топла, романтична есен. Всеки мой следобед определях като време за разходки с цел разглеждане на града.
Един ден се запътих в случайно избрана посока, без да съм набелязала някакъв маршрут, както правех обикновено. Спрях се пред витрината на един бутик, привлечена от изложения дамски костюм. Любувайки се на красивия модел, забелязах цената - петстотин швейцарски франка.
- Оооо! Ще си купя плат и леля Мими ще ми ушие същия костюм не по-лошо - логично отсъдих в себе си и рязко обърнах гръб на швейцарския бутик. В същия момент връхлетях върху един млад мъж. Докато се извинявах, видях че човекът е абсолютно сляп - в ръката си държеше бастун, с който се ориентираше. Той също се извини, мислейки, че вината е негова. Направо се задушавах от срам. Той - слепият, си върви по пътя както трябва, а аз - виждащата, се блъскам като сляпа!
Загледах се в отдалечаващия се сляп мъж и нещо ме накара да тръгна след него. Тъй или иначе за днес нямах някаква конкретна задача, просто се разхождах. Човекът, ориентирайки се безпогрешно в пространството, се беше спрял пред уличния светофар. Бързо го настигнах и застанах мълчаливо зад него. Светна зелено, той тръгна и аз подире му. Много по-късно си зададох въпросите: как този слепец разбра, че е включен зеления сигнал? Така също да се спре пред червения? Вероятно слепите хора се ориентират по шума на колите и движението на околните.
Повървяхме още малко, мъжът свърна вляво и започна да изкачва високи стъпала. Бях впила поглед само в него и се движех като “кон с капаци”. Изкачването ставаше бавно, тъй като той “опипваше” всяко стъпало с бастуна си. Погледнах нагоре, за да видя колко стъпала има още, и чак тогава забелязах църквата, издигаща се над нас. Прочетох “NOTRE DAME” - католическа църква, носеща името на св. Богородица. Слепият човек продължаваше да ме води, влязохме в храма и аз седнах близко до моя “гид”. След свършване на богослужението останах още малко, като поглеждах към него. Той стоеше неподвижно на мястото си, потънал в своя мир. За последен път го погледнах и си тръгнах мълчаливо.
По пътя непрекъснато се набиваха в ушите ми думите: “Ако слепец слепеца води, и двамата ще паднат в ямата” (Мат. 15:14), чийто истински смисъл сега разбирах ясно. Той, който беше изгубил физическото си зрение, отиваше в църквата, а аз гледах някакъв парцал за петстотин швейцарски франка, че на всичкото отгоре се блъснах в него.
- Кой е слепецът, кой? - плачеха моите здрави очи. Добре че водех само себе си!
Споменът за този човек остана дълбоко в мен и често ме спохождаше. И сега отново изплува в моето съзнание, за да ми припомни (за кой ли път), че Нейно Величество Слепота се разполага най-комфортно в здравите зрителни органи у човека!
