ДИЕТА ЗА КОЛЕДА

Христина Панджаридис

Тя чака празниците. Брои оставащите дни до Коледа като дете по пръстите на ръката си. Стиска радостно лявата на юмрук. Минаха пет дни! Остават пет, дните от дясната ръка. Препрочита рецепти. Нищо, че са трудни. Записва си час за прическа. Тананика и подрежда стаите. Умората е изчезнала с eпилога на прочетената книга.

Напазарува, приготви сладките с мас, които стават  по-вкусни, когато постоят няколко дни. Приготви специалната марина за пържолите, която с помощта на речника си преведе от испански.

Той се обажда. Два дни и десет часа преди празника. Точно в момента я сърби носа и киха. Част от брашното, което пресява, полита нагоре и пада на пода. Брашнени облаци. Няма да дойде. Няма никаква възможност. Родителите му са болни. Разчитат на него. Не се извинява, а я съветва да отиде при децата си за Коледа. Празникът е за споделяне. Тя мълчи. Чака да й каже нещо успокоително. Той кашля някак театрално. Затваря. Брашното вече не й изглежда като бяла приказка. Или не от приказките с щастлив край.

Тя усеща годините си. През лятото направи шейсет. Не поглежда към голямото стенно огледало в коридора. Розовото й червило заприличва на отхапана ябълка. Полата я стяга в талията и припряно я сваля. Навлича си пижамата. Празник? Празен ден. Ще празнуват останалите.

Намусва се и даже усеща, че ще заплаче. Не. Никакви сълзи в навечерието на празника. Ще е сама, ще се грижи за себе си.

Тя и празникът. Спомня си, че е имала мрачни празници. Мълчаха, за да не се карат с мъжа си. Преяждаха, за да оправдаят въздишките си. И весели празници е имала. Самотни - не. За първи път ще й е.

Да се обажда на децата и не мисли. Те знаят, че ще празнува с приятеля си. За тях майка им е недостатъчно възрастна, за да има друг мъж и то млад, след смъртта на баща им и достатъчно голяма, за да й дават съвети. Стоп. На никого нищо няма да каже. Коледа ще си е нейната самота. Тайна. Биваше я да пази тайни, а сега щеше и да участва в тях.

В празничния ден пусна музика и си отвори шампанското. Чакането беше отложено. Можеше да прави щури неща, можеше да се разхожда гола из стаите, можеше да се гримира неходходящо за възрастта си и никой нямаше да й обърне внимание. Сладките и шампанското бяха на разположение. Напук на отложената среща с приятеля си приготви и два вида баница, купи и торта. Похапваше сладко за уравновесяване на житейските горчиви. Нали е жива и си търси оправдания.За да не изяде всичките вкусотии се облече и излезе навън. Хората бързаха и даже имаше свободни места в кафенетата. Зимният вятър негостоприемно развя шала й и тя се запита къде отива. В този град си остана чужденка. Познати имаше, но приятелки не. Харесваше й реката, парковете, мекият климат, работата, но често усещаше как се пропуква възторгът, че е на мястото си. „Имам къде да се прибера и ми е топло, но стимул за бързане нямам.” Днес студът я буташе да спре непразничните си мисли и да не изпада в паника. Сигурно хиляди жени щяха да останат самички през празниците. Делници и празници - каква е разликата.„Искам човек за всеки ден - независимо почивен или работен ден е. Искам”… и се спря.

Вятърът и студът насила я обърнаха в посока към апартамента. На вратата, още преди да отключи, я срещна съседката от горния етаж, с която се поздравяваха и си говореха. Извини се и го заовърта. Дошли й повече гости от предвиденото. Изпратила мъжа си до магазина, но вече били затворили. Ако й услужи с нещо приготвено… „Сладко или солено?”, я попита. Съседката се замисли. Не очакваше въпроса. Влязоха в кухнята и тя се освободи от половината пържоли и една чиния със сладки. Отряза и от тортата. „Започна се празникът”, останаха в ушите й думите на жената.

Някой вървеше по стъпките на съседката. След двайсет минути се звънна. Непознат мъж с усмивка  и картон, на който с големи червени букви пишеше: „Нахранете ни - да празнуваме заедно!”, я гледаше мълчаливо. Механично се обърна и взе тавата с баница. Зави я в хавлиена кърпа и му я подаде. Непознатия благодари и тръгна към отсрещния апартамент. Тя го извика да изчака. Добави и две от пържолите. Избърза и се скри зад вратата. Нямаше нужда да й благодарят. Чувстваше се освободена от невидим товар.

Оставаше изборът да яде, да танцува сама, да залепне на канапето от гледане на филми, да се насили да не плаче. Звънецът отново се обади. Предвидливо сложи от сладките и парче от тортата. Усмихна се и преди да каже и една думичка, приятелят й влезе, с неразтопени снежинки по шапката си.

- Избягах от нашите, за да те видя!

- Не остана с какво да те почерпя - засмя се тя.