Георги Н. Николов

Не знам как бихме изглеждали днес  в очите на Ботев, чието стихотворение перефразираме в заглавието. Нито в очите на останалите революционери - поборници за чиста и свята република. Но виждам как съвременните ни политици правят и невъзможното да превърнат България в купчина мрачни, димящи от взаимна политическа непоносимост отпадъци. Сред които развяват дрипи останалите в пределите й гладни нашенци. За оптимизъм и вяра в бъдещето вече не се говори. Причините за това ескалират повече от 23 години. За да стигнат предела, след който народът сам ще си каже думата. По нелицеприятен начин, защото спасителите на отечеството прекалиха във всичко и патологията им надхвърли всички познати на науката граници. То не беше официално екзекутиране на цветущото селско стопанство и водещите отрасли в  икономиката. Нито опашати лъжи, че ще се оправим след  700 дни. Нито срамни заменки в стил педя чукар на връо срещу километри първа линия бряг по Черноморието. Нито откровено фалшифицирани избори със стотици хиляди крити изборни бюлетини. Нито харизване на всички подземни и надземни богатства срещу тлъсти комисионни. Нито кокетиране с проислямски структури и изуване правителствени гащи пред  държави, криещи нож в приятелската си пазва. И сега парламентарно представени партии, доказали взаимната си неприязън и отвращение да чуят гласа на народа, продължават с кълченията си по всички управленски върхове. Като цялото им внимание е фокусирано в пресконференции на тема: „Кой кого изнасилва в политиката”, „Съществува ли и днес Тройна коалиция, или странната поцелуйковщина между БСП, ДПС и Атака е само троен маскарлък” и т.н. Дълго очакваното „експертно” правителство на Пламен Орешарски се оказа мътилка от хомункулуси, на които сам той доскоро не знаеше имената. Разбирай - не беше им виждал физиономиите, а управленските способности - хептен. Злите езици твърдят, че и това правителство е менте, съградено на майтап от родните монополисти. Първите му стъпки, че ще се увеличат майчинските помощи, а възрастта за пенсия няма да расте, изглежда са последни. Заедно с продължителността му на живот. Изборът, макар и кратък, на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, осветли вече известното - че друг дърпа конците на вътрешната ни политика. Срамният избор показа стремежа на една етническа партия у нас да купи националната сигурност на България. И тя от суверенна държава да се превърне, засега тихомълком, а след време - и откровено, в нечий комшийски вилает. Навременната реакция на президента Плевнелиев заслужава адмирации. За разлика от гузното поведение на Сергей Станишев и компания, каканижещи за  „неформални” решения и прочие глупости. След подобни изпълнения партията-столетница явно ще се разцепи отвътре. Когато и това правителство, снесено от нея в чужд партиен  полог падне, тя може и да се срине. Властта „на всяка цена” вече грозно дразни. Уличните протести няма да стихнат. Ще има паузи, но ножът е опрял до кокала. Бодряшките обещания  не могат да ни излъжат. Политическата прослойка, болна от нарцисизъм, пак, за кой ли път, се оглежда единствено в своите си интереси. Между нея и народа няма никакви допирни точки, освен шамарени. Идва време за разплата и дано тя не бъде чрез гражданска война. Нещо средно между арабска пролет и гръцки бунтове в нашенски потури. Защото който е много  мъчен и потискан, много отмъщава. Българската история изобилства от подобни примери. Само дето няма кой горе по върховете да си ги припомни, четейки. Е, ще си ги припомни по друг начин, защото…

Защото България днес е страна на социалната смърт и на безработицата. При младежите тя е 40%, а общо у нас безработните надхвърлят милион. Вече официално е оповестено, че през последното тримесечие на 2013 г. ще бъдат изхвърлени на улицата още 42 хил. души. Нима дотогава други страдалци не ще се окажат там и пред  безполезните бюра по труда? Всеки ден фирми от малкия и средния бизнес пускат кепенците. Мисли ли някой за безработните на по 50 - 55 - 60 г.? Дръжки… Ами на работещите със заплати под прага на бедността? А за пенсионерите с по 140 лв. награда, че са се трепали цял живот и потомците им се подиграват за глупавата честност? В тая мрачна кохорта ще наредим жертвите на българското здравеопазване. Просяците и клошарите. И цялата липсваща у нас средна класа. България няма никаква икономика и износът й се изразява в дървен материал, жито и скраб. Официалният внос: в ГМО храни, долнокачествени артикули, контрабанда и бежанци - утайката на обществото, дошла да гладува заедно с нас. Познаваме синдикатите само от синия екран, а в реалността всяко бостанско плашило е по-полезно от тях. Нараства етническото напрежение. Пазарът за наркотици е безконтролен. Равностоен по делегирана неприкосновеност с битовата престъпност. Пропиляни са всички възможности държавата ни да стане нормална. Няма как, защото няма работни места - алфата и омегата за социален мир и разумно съществуване. Вместо хляб и човешко достойнство ни се предлагат избори до дупка. Евтини водевили в Народното събрание, вапцани с уж грижа за народа. Правителството ще раздава енергийни помощи на бедните и пари за първокласниците. Да запомнели с нещо хубаво първия учебен ден. А с какво бе, шкембести синковци, ще запомнят втория, третия… петия учебен ден? С кавги между безработните родители и с унижението да ходиш гладен на училище. С апетитния пример на по-чевръсти батковци, предлагащи дрога и платена закрила от други батковци. С неплатения и спрян битов ток. С новия джиесем на съседското дете, чиито родители са губретчии и се хранят три пъти дневно. Социалната неправда у нас е толкова жестока, смрадлива и гнусна, че вече не може да се преглътне. Нейният държавен цинизъм  зове и най-страхливите към бунт…

Социалните протести са циреи, които засега се пукат периодично. Но ще заизливат отвратителното си съдържание през есенно-зимния сезон. Народът няма да може да плаща сметки, да пазарува, да се лекува и да умира, когато му дойде времето. Търпението е изчерпано, вярата в избраните да ни управляват - също. Техни милости са и жалки. Нито един не излезе на диалог с протестиращите, няма и да го стори. Вече не щем диалози. Искаме правото да съществуваме не на думи, а във всекидневието. Не искаме много: само гарантирано платена работа, европейско здравеопазване, социална сигурност. Не щем партиите да ни насъскват едни срещу други. Не сме съгласни да получават държавна субсидия - нека дишат в обществото чрез дарения и членски внос. Дрязгите в идейните им платформи, доколкото ги има, не ни интересуват. Искаме да бъдем нормални. Преди да ставаме граждани на света /на хартия и едри приказки/, искаме да бъдем българи. С ясна национална идентичност и приоритети. Със самочувствието на човеци от ХХI в. С работеща икономика. Преди да се сравняваме с другите, когато ни отърва, трябва да се погрижим за собствения си народ…

Няма да стане. Политиците няма да го допуснат. За тях е далеч по-удобно да сме им подчинена пасмина без перспективи, без средства за съществуване, без идеали. Послушна тълпа, сита само пред избори. Немислеща, наркотизирана, впиянчена, продаваща човешкото си достойнство за стотинки на чужденците, които почти са ни завладели. Не, господа непотребници, не сте познали. Скоро ще ви са потребни миши дупки, в които да се криете, ближейки люти рани. А че този час настъпва не виждат само мушмороците от Парламента и от поредното измислено правителство. Каквото с него, такова и без него. „Учеше ме, майко, ти със притчи, да обичам всички като теб - казва вечно актуалният Вапцаров - Бих обичал майко, бих обичал. Но ми трябва свобода и хлеб…”

Та така, идва време да си изречем на висок глас думата. Не само, а и да получим елементарните си човешки права. Как ще стане, е ясно. Кого след това ще болят големите седалищни мускули отзад - също. Щом, управленски байновци, не щете мира - на ви секира!..