Павлина Павлова

* * *
За остатъка от лятната ваканция родителите на близнаците решиха да наемат детегледачка, защото баба Жана все повече се изморяваше, пък и тя имаше нужда да излезе във ваканция. През времето, докато ходеха на училище, все тя беше дежурна да ги вземе след часовете и да заведе Виктория на балет или живопис, Калоян на футбол, а двамата на тренировка по тенис.
Госпожица Зойка Върбанова беше с тясно издължено личице, върху което малките очички, малкото носле и малките уста придаваха миловидно изражение. Но само ако се гледате с нея очи в очи. Извърнеше ли глава, нейното малко носле порастваше незнайно как и се превръщаше в голям, стърчащ напред нос, закачен с грозна извивка за горната й устна. Госпожица Зойка Върбанова вероятно знаеше за това преобразяване и затова беше изключително трудно, да не кажа - невъзможно, човек да я наблюдава в профил. Тя мигновено долавяше всяко присъствие и цялата се извърташе така, че да се гледат от упор.
Именно заради този й впечатляващ орган още в първия ден на тяхното запознанство Виктория и Калоян прекръстиха Госпожица Зойка Върбанова на Носка. И колкото и да бяха лоши понякога, внимаваха да не ги чуе, когато помежду си я наричаха така, защото много щеше да я заболи.
Първата вечер, щом Татко и Мама се прибраха, веднага запитаха Госпожица Върбанова как е минал денят им. Тя отвори уста и тъкмо да изрече: “О, всичко си беше в реда на нещата!”, Калоян я изпревари:
- Пък Госпожица Зойка ме хвана за ушите и ме разнасяше така из цялата къща!
Татко се уплаши, че госпожица Върбанова може да се обиди и никога повече да не я видят, затова понечи да я успокои, че Калоян си е такъв, че обича да послъгва, но само отвреме-навреме, ала Госпожица Върбанова се подсмихна загадъчно и мило се обърна към Калоян:
- О, това беше само в началото. Разкажи им как вися на въженцето за пране, защипан с щипка за всяко ухо. А после как ти вързах краката и те оставих окачен за душа, надолу с главата.
- Но… - Калоян бе леко смутен и объркан от този обрат на разговора. - Аз… понеже… защото…
- Всичко е наред! - продължи Госпожица Върбанова. - Утре ще се позабавляваме още по-добре. Да не забравя да попитам: къде държите ключа за мазата?…
Щом останаха насаме, Татко се взря в очите на детегледачката и я запита:
- Ще съумеете ли да се справите?
- Досега винаги съм успявала, защо да не се справя и сега? - малко обидено отвърна тя.
- Сама виждате, че близнаците са доста палави, а и имат въображение, което…
- Обзалагам се на сто Евро, че скоро с тях така ще се сработим, та и вие ще се чудите! - заяви Госпожица Зойка и твърдостта в гласа й успокои Татко.
- Добре. Сто Евро, ако издържите три месеца.
Госпожица Зойка прихна:
- За какви три месеца говорите?! Децата, които отгледах, преди да дойда при вас, ги поех, когато едното беше на четири месеца, а след година и половина ми повериха и второто. Общо бяхме заедно близо седем години.
- Дано! - каза Татко и многозначително поклати глава.

* * *
На втория ден Госпожица Зойка реши да привлече вниманието и интереса на близнаците като им донесе своята любима игра “Не се сърди, човече”. Щеше да им почете приказки от Братя Грим. И да им изнесе лекция как трябва да се държат добрите деца.
Е, нищо от планираното не се случи. Близнаците й се присмяха на “тъпата игра”, разкъсаха приказките на Братя Грим и си запушиха ушите, за да не слушат как трябва да се държат добрите деца, защото за тях това било “скучни работи”.
Ето защо на третия ден Госпожица Зойка остави Виктория и Калоян сами да си изберат на какво да играят. Което се оказа голяма грешка. Те се разбесняха, пързаляха се по стълбищните парапети, тичаха из къщата и градината и тя дори не успя да ги накара да седнат край масата за обяд. Не си мислете, обаче, че близнаците са останали гладни - те си вадеха от хладилника разни вкуснотии и ги поглъщаха в движение, без да мислят за такива неща като миене на ръцете преди и след хранене.
На четвъртия ден с хитрост Госпожица Зойка успя да заключи малките ангелчета в просторния хол. Искаше да покаже твърдост, да им даде да разберат, че няма да им се остави да я водят за носа, а ще изпълняват нарежданията й, защото са за тяхно добро.
Щом се убедиха, че няма откъде да избягат, децата се тръшнаха на пода и започнаха да плачат и пищят, да пищят и плачат. Човек би казал, че са попаднали в ръцете на велик инквизитор. Но Госпожица Зойка остана непреклонна като каменен сфинкс.
По някое време на Виктория й се допишка. И на Калоян веднага му се допишка. Трябваше да ги пусне до тоалетната. В крайна сметка те избягаха на двора и до вечерта не успя да залови някой от тях.
На петия ден веднага, щом Мама и Татко пожелаха на Госпожица Зойка “приятни занимания” и заминаха на работа, близнаците изсипаха върху главата й кофа с вода. Бяха я отнесли предварително на терасата, която гледаше към входа. Излъгаха Госпожица Зойка, че някой звъни на входната врата и когато тя тръгна да провери кой е, двамата изтичаха горе и я окъпаха цялата. И понеже на Госпожица Зойка никога досега не беше й се налагало да се преоблича по време на работа, тя не разполагаше с резервни дрехи и се наложи да седи два часа увита в халата на Мама Деси, докато дрехите й съхнеха на слънце. Дали от студения “душ” или от нещо друго Госпожица Зойка се простуди, започна да киха, да кашля и едва дочака завръщането на Мама и Татко, за да се прибере и се погрижи за здравето си.
Мдаа, “зверчетата” очевидно нямаше лесно да бъдат укротени. Налагаше се да смени тактиката. Затова на шестия ден Госпожица Зойка си игра с тях на жмичка и гоненица и скача върху семейната спалня като върху батут. Дори им позволи да я пояздят, докато препускаше на ръце из градината. И отново вечерта едва се добра до вкъщи, защото я болеше всяка частица от тялото, всеки мускул и става, а коленете й бяха като метални. Но нали правеше всичко в името на възпитанието им, налагаше се да търпи.
До обяд на седмия ден успя криво-ляво да се справи с тях с цената на много компромиси, обядваха съвсем прилично и тя започна да се успокоява, че нещата постепенно ще се уталожат. Двамата дори се упътиха към стаите си, за да си полегнат на обяд, за което Госпожица Зойка настояваше от самото начало. И тогава Калоян й подложи крак, при което детегледачката се просна по очи и за малко да си удари главата в ръба на бюрото. Докато с мъка се изправяше, те се заливаха от смях.
- Този път наистина прекалихте! - кресна извън себе си Госпожица Зойка. - Къде си въобразявате, че се намирате?
- Как къде? У дома! - тропна с краче Виктория.
- В моята стая! Искам да излезете от стаята ми! - развика се Калоян и я изтика към прага, след което с помощта на сестра си затръшна вратата пред смаяната Госпожица Зойка.
- Веднага отворете! - заблъска тя по вратата. - Трябва да си полегнете, имате дневен режим. - Гласът й внезапно се пречупи и от заповеден стана умолителен. - Хайде да не се караме. Иначе ще извикам някой кучачубра и през нощта, докато спите…
Вратата рязко се отвори и в ококорените очи на близнаците Госпожица Зойка прочете огромен интерес.
- Кучачубра ли каза? - Виктория примираше от любопитство що за същество е това.
- Наистина ли ще го извикаш? Искам да го видя още тази нощ! - извика обзетия от въодушевление Калоян.
- Как изглежда кучачубра, госпожице?! - дръпна я за ръката и умолително се взря в очите й Виктория.
Объркана от реакциите им, Госпожица Зойка трескаво обмисляше как да постъпи. Смяташе да ги уплаши до смърт с историята за кръвопиещата кучачубра, пък хлапетата искаха да се запознаят с хищника, от който се страхуваха цели села по света.
- Добре. Елате да ви го покажа на компютъра.
Тя бързо въведе името “кучачубра” и “Гугъл” услужливо изписа десетки файлове, в които се описваха нощните набези на кучачубри. Имаше и снимки на натръшкани домашни животни, на които кучачубра беше изпил кръвта. Госпожица Зойка отвори няколко рисунки на предполагаемия звяр: беше зловещ, с рогата глава, с дълги ръце с извити нокти, с козина и святкащи очища. Госпожица Зойка потръпна при мисълта, че….
- Хайде, Госпожице Зойка, какво чакаш? Извикай кучачубра сега! - побутна я Калоян.
- Не ви ли е страх от него?
- Нас да ни е страх? - изплези й се Виктория. - Ти чуваш ли се какви ги приказваш?
- Но кучачубра идва само през нощта, сред най-гъстия мрак и изпива кръвта на непослушните.
- Значи ще изпие твоята, защото ние със сестра ми сме послушни! - затанцува смешно от крак на крак Калоян.
Като изключи компютъра, Госпожица Зойка ядосано викна:
- Отивайте да се измиете, за да ви сложа в леглата, иначе…
- Иначе какво? - присмехулно я погледна Виктория.
- Иначе… иначе… - заекна Госпожица Зойка и, неочаквано и за себе си, изтърси: - Иначе ще ви напусна!
- Не можеш, защото Татко няма да ти плати! - седна върху масата Виктория и кръстоса крака.
- Госпожица Зойка е лъжкиня! - покатери се върху масата и Калоян.
- Лъжкиня! - поде и Виктория.
Чашата преля. Госпожица Зойка прехапа устни и едва се овладя да не им изтегли ушите, нещо, което досега никога не беше правила. Затова стана и излезе от дневната. Малчуганите тръгнаха подире й като се кривяха, вършеха разни маймунджулъци и един през друг викаха с все сила:
- Кучачубра!
- Лъжкиня!
Обзета от безсилен гняв, Госпожица Зойка се вмъкна в близката баня и врътна ключа. И изведнъж от устата на Калоян се изплъзна прякорът, който така усърдно криеха:
- Носка! - ритна с крак вратата и повтори: - Носка и Кучачубра!
В този момент Госпожица Зойка почувства желание да отвори прозореца и да скочи долу. Добре, че в банята нямаше прозорец. Затова тя остана там целия следобед, чак докато Татко и Мама се прибраха от работа. Тези няколко часа бяха най-ужасните в нейния живот. Малките ангелчета думкаха по вратата, обиждаха я, заплашваха я, изобщо - като при всяка военна обсада.
- Госпожице Зойка, добре ли сте? - почука плахо Татко.
Едва тогава тя се показа. Беше по-сива от мишка, с подпухнали зачервени очи и слаб глас.
- Какво се е случило? - запита Мама Деси. - Не изглеждате никак добре.
- И не съм добре. Може ли чаша вода и хапче срещу главоболие? - помоли Госпожица Зойка.
Мама Деси тръгна да й донесе.
- Какво се е случило? - погледна я състрадателно Татко.
Но Госпожица Зойка не му отговори. Само тихо каза:
- Не мога повече. Отивам си. Тези двамата са по-палави от всички деца в София, взети на куп.
- Значи, се предавате? - вдигна въпросително лявата си вежда Татко.
- Да предавам се.
- И губите баса?
- Губя го.
- Много добре.
- Съжалявам само, че не го загубих по-рано.