Есеистични размисли за книгата “Любовни заклинания” на Анита Тарасевич

Георги Михалков

В разказа “Копнеж” от книгата “Любовни заклинания” на Анита Тарасевич героинята споделя: “Само нещо измислено, което си създал ти, дори и само в мислите ти да е, само то може да ти бъде подвластно вечно, поне докато имаш нужда от него.”
Само нещо изговорено, написано или споделено е наше и ни е подвластно. В това прозрение има не само дълбока философия, но и мъдрост. Наше е единствено това, което ражда нашата мисъл, което се подчинява на нашите разсъждения и размисли, до което достигаме с мисълта, с чувствата, с преживяванията. Затова имаме нужда от литературата, защото тя единствена ни дава възможност да описваме, да подреждаме и да съхраняваме нашия свят. Една от целите на литературата е да предава и утвърждава нравствените ценности. Литературата няма само развлекателна страна, тя е неделима част от културата, защото чрез словото предаваме мисли и вековен опит.
Това откриваме, когато по-дълбоко вникнем в разказите на Анита Тарасевич от “Любовни заклинание”. На пръв поглед писателката ни разказва занимателни любовни истории, но така ли е? Заглавието също би ни подвело - “Любовни заклинания” и веднага бихме се запитали защо заклинания? Заклинание означава тайнствено слово, насочено към свръхестествена сила. Заклинание се прави, когато искаме да омагьосаме някого чрез словото, но това ли е имала предвид авторката? Не, по-скоро нейните прозаични заклинания въздействат на мисълта ни, карат ни, четейки разказите, да започнем да мислим по друг начин, да не се плъзгаме по повърхността на думите, а да погледнем по-навътре, да оставим шаблонния начин на мислене, с който сме свикнали и да потърсим нови, непознати до този момент пътища за нашата мисъл, да разчетем кода на нейния разказ, да проникнем в същността на нейните послания.
Анита Тарасевич ни поднася магически заклинания и ние трябва да се оставим на въздействието им, за да усетим и разберем дълбочината и смисъла на нейните разкази. Ако се плъзгаме само по привидното съдържание, ще ни се стори, че писателката ни разказва истории, които добре познаваме и които чуваме почти всеки ден.
Сияна от разказа “Сияна” е напуснала, по-скоро е избягала от родното си село и никой, нито родителите й, нито близките й нищо не знаят за нея. Избягала е от мизерията, от изровените от порои улици, от хлътналите покриви на къщите, от захабените дрехи, които “висят тук-там унило по теловете в дворовете”. Отишла е в големия град, сменила си е името, от Събка е станала Сияна и вече има скъпи дрехи, вносни парфюми, гримове, обувки, чанти. Заедно с още няколко момичета, като нея, пътуват за родното й село, за да забавляват в една преустроена сграда, която сега наричат Замъка, богати и безгрижни господа. Но това ли иска да ни разкаже авторката? Анита Тарасевич много деликатно ни насочва към един от вечните житейски и нравствени въпроси - въпроса за греха. Сияна вижда в Замъка майка си, която е станала готвачка и веднага се връща, не остава в Замъка. Въпросът е стореният грях от Сияна /Събка/.
Грехът е нарушение на нормите и морала. Сияна /Събка/ е извършила два гряха. Първият е към рода, към общността. Тя се е отрекла от рода си, от близките си, от името си. Вторият грях е извършен в името на материалното, на лекия живот, на скъпите дрехи и парфюми. Тя е нарушила моралните закони на обществото, съгласила се е да стане момиче за развлечения.
Писателката не упреква своята героиня. Само ни показва един кратък миг от нейния живот, с който ни загатва, че героинята й все пак си дава сметка какво се е променило в живота й и изпитва вина при вида на майка си.
Грехът е в основата и на друг разказ “Затворена страница”. Саня, главната героиня, се поддава на моментно увлечение и също извършва грях. Семейният й живот е почти безгрижен. По цял ден тя чете любовни романи и мечтае да живее в свят, пълен с красиви чувства и приключения, иска да бъде харесвана, флиртува и се поддава на своите мечти и копнежи. Извършва грях със Ставриос, гръка, напуска семейството си, съпруга си, отива в Гърция, но скоро осъзнава какво е направила и съжалява за лекомислената си постъпка, но е твърде късно.
Анита Тарасевич умее да изненада читателите. Разказите й завършват с неочакван край, който подсилва процеса на размисъл, защото талантливата писателка добре знае, че един разказ се превръща в истинска художествена творба, само когато е възприет и осмислен от читателите, когато те стават съавтори и историята продължава нов живот в тяхното съзнание.
Много са темите и мотивите в разказите от “Любовни заклинания”. Една от тези теми е темата за унижението и потъпкването на човешкото достойнство. Героинята от разказа “Кутия с бижута” е унижавана и оскърбявана от мъжа, с когото живее. За нея животът е рана, която боли, но тя си казва, че “тия, дето се обиждат, остават с пръст в устата.” Това е нейната житейска философия и тя не разбира, че кутията с бижута, която крие в гардероба, е само една голяма илюзия. Тази кутия е пълна със сълзи. Писателката извежда в края на разказа ярка метафора - кутията с бижута. “Ще я отвори. Ще ги гледа. Тя няма сълзи. Тук са сълзите й, големи и блестящи, и мъжете плащат точно за тях.”
Какво са бижутата, какво ни дават те и правят ли живота ни по-щастлив, ни пита авторката? А може би като тежки бижута носим унижението, страданието, мъката, от които не можем да избягаме?
Друга голяма тема в книгата е самотата. Какво е самотата и кой е по-нещастен, този ли, който е самотен или, който не е? Люлина от разказа “Люлина” дълбока страда от самотата. Тя търси сродна душа, иска да почувства и да изпита любовта, но не успява. Бабата на Иван й казва, че в живота “любов трябва и грижи, така аз знам от едно време, после всичко ще си дойде на мястото.” Но Люлина е сама, в живота й няма любов. В същото време героинята от “Кутия с бижута” не е сама, но и тя е нещастна, и писателката деликатно ни пита къде е истината? За да сме щастливи какво е по-добре, да бъдем самотни или не? Отговорът не е еднозначен и всеки трябва сам да стигне до него, защото е трудно да се определи какво е щастието.
Хриси, героинята от “Начин да обичаш” се пита какво е любов и си отговаря “да си най-важният за някого.” Този въпрос за любовта задава и писателката, но тя не само го задава, а търси отговор в размислите и разсъжденията на своите героини.
Анита Тарасевич притежава завидно писателско майсторство. Умее много пестеливо, но убедително да извае характерите на своите героини, да вникне в мислите, колебанията, надеждите им. Умело използва вътрешния монолог и ние сякаш не четем, а чуваме техните мисли. Героините от “Любовни заклинания” искат да си обяснят живота, опират се на своя жизнен опит и търсят истината за смисъла на живота. Питат се защо живеят, какво е важно за тях, какви цели трябва да си поставят.
Авторката използва лека ирония, контраста, точни ненатрапващи се сравнения. Вглежда се в детайлите, които допринасят за художественото внушение, а един известен писател беше споменал, че в прозата ролята на детайла е от изключително значение.
Прозата на Анита Тарасевич е дълбоко искрена. Това са разкази на обикновени хора, главно жени, чиито истории, преживявания ни вълнуват. Ние им съчувстваме и четейки за техния живот, преосмисляме нашия, вглеждаме се в нашето ежедневие, в нашите проблеми и неусетно усещаме, че тези разкази ни правят по-мъдри, събуждат у нас човешкото, напомнят ни, че трябва да обичаме, да проявяваме състрадание към хората, както Анита Тарасевич обича и искрено съчувства на своите героини.

София, 13. 06. 2013 г.