(Размисли над структурата на антиромана)

Анита Коларова

„Физика на тъгата” от Георги Господинов е Романът на годината /2013 г./ Националният дарителски фонд „13 века България” стои зад тази награда, както и журито начело с Боян Биолчев. Книгата има вече три издания. Отличието предполага, че текстът е еманация на качество в областта на жанра. Подозирам, че добрият PR си казва думата, но читателите едва ли дочитат тази книга. Освен ония, които Г. Г. нарича „нашите”. За мен остава съмнението, че има някой, който много повече заслужава това отличие.

Скрупульозното заглавие, в което ключовите думи са физика и тъга, би трябвало да подскаже, че ни предстои почти ф и з и ч е с к а среща /потокът от фини частици, за който говори Г. Г. , забелязващ се в тъмнината на киносалоните пред прожекционния апарат/ с най-възвишеното и поетично състояние на човека, присъщо на чувствителните души и на големите поети, превръщащо се често в стимул за творчество, тъгата.

Основателно читателят се насочва към текста в очакване на /поне/ бегла прилика с творби от типа на „ Страданията на младия Вертер” на Йохан Волфганг Гьоте, автобиографично четиво от направлението „Бурни устреми” /„Sturm und Drang”/, разплаквало читатели от не едно поколение по целия свят. Или на „Роден съм да живея в самота” на Франц Кафка.

Но, уви! Остава излъган. Тъгата не е основното състояние на главния персонаж. Тя се оказва недостижимо чувство, което той бърка с омразата и страха. Графическото изписване на думата няма нищо общо с реалността. Тук тя оставя привкус на неконсумиран брак. Г. Г. я разчленява по законите на физиката на съставните й части, опитва се да я анализира в лабораторията на ума, но колкото по-дълго тя ври на котлона като вегетарианска супа, толкова повече се изпарява, също по законите на физиката. Ако Г. Г. можеше да пише като ранния Виктор Пасков /„Балада за Георг Хених”/ бих му повярвала. Но той не може. А и не е длъжен. Пише, както знае.

В сравнение с „Естествен роман”, където автобиографичното е безспорно, и където на читателя му писва да чете за истории, чийто декор е клозетът, тук тези неща са туширани.

Книгата дори започва многообещаващо, с летящ старт. Набелязана е интересна тема: и з о с т а в е н о т о д е т е, което трябва да е брат на разказвача, чийто символ е умиращият невинен минотавър, с който разказвачът се идентифицира.

Моженето му „да влиза в чуждата тайна”, проникването в кожата на собствения си дядо, разтрояването на личността, множествената идентичност: дядо-баща-син /”Аз сме!”/, нахвърлянето с едра четка на картини: реалност-фантазия, минало-съвремие, фрагментите от тайната родовата хроника, обременена с грях, леенето на куршум, преплитането на няколко мита, закрилата на слабия, /бегло докосване до Радичков/, символиката на п а н а и р а - място на първото докосване до минотавъра /тяло на човек, глава на бик/, абсурдизмът-„помня в детайли цялата 1968 г.” /годината на раждането на Г. Г., бел. авт./, „не си спомням нищо от годината, която сме сега”, опозициите: „винаги съм бил роден!”, „ винаги съм бил мъртъв”, „Аз сме” са за читателя навярно едно очакване за сложна и дълбока оран в материята на философията и живота, в която хвърлените напролет с любов семена могат да дадат добър плод.

Плод, който да насити гладните и жадните.

Да останат сити от интелектуалния пир, от допира със сериозен български роман на европейско равнище, роман-явление, роман на годината! Е, хубаво е да си един от „тримата влъхви на модернизма”- Фр. Кафка, Дж. Джойс и М. Пруст, но като не ти се удава… Поне да достигнеш един Георги Марков…

Уви, първото нещо, с което се сблъскваш и този път, както и в други текстове на Г. Г. е липсата на м о ж е н е т о на романа като най-сложен литературен жанр: фабула, сюжетни линии и извеждането им, по-голям или по-малък брой действащи лица в някакво развитие.

Това, което Бойко Пенчев нарича „масивна архитектура” /в. „Капитал”, 5 януари 2012 г./ е откровено лошо сглобен пъзел, напомнящ лабиринта на Минотавъра, от който няма излизане-развръзка. Но не е имало и завръзка, а ако я има, тя е набързо пришита. /бел. авт./

За да си оправдае липсата на техника, а това се учи, но с много труд, Г. Г. е наслагал на стр.8 и 9 сентенции като тези: „Читателят е свободен да приеме тази книга като роман” /Ърнест Хемингуей/ и „Чистите жанрове не ме интересуват много. Романът не е ариец.” / Гаустин. Роман и нищо/. Без да е расист, читателят не търси сурогати. Ако искаш да те наричат романист, създай роман.

С извинение за военната терминология, ще подчертая касетъчното, напомнящо касетъчните бомби, /знаем кой и къде ги е използвал/ повествование. Последната дума дали е уместна? За повествованието Г. Г. се сеща рядко. И понякога е доста объркан от смяната на 1-во с 3-то лице, от ролята си на купувач и продавач на истории, често пъти нямащи нищо общо с цялото.

Съчувствам му, че му е трудно да събере и подреди пъзела, да доведе нещата, които е започнал, докрай. При него е пълно с коридори, стаи, отклонения, места за спиране. Той дълго злоупотребява с подправките, като смесва несъвместими, препъва се в себе си и своята емпатия, както баща му веднъж се препъва в прахосмукачката „Ракета”, съветско производство, разбира се.

Идва моментът, в който се вижда, че изпуска юздите и колесницата му почва да дрънчи по нервите ни. Тогава й пуска края.

Основна роля в книгата играе Списъкът. Четем списъци на трофейни думи, на неща, които не стават за колекции и които стават, на вещи, които е желателно да носи новобранецът при влизането в казармата, на градове, които изглеждат пусти в 3 следобед, на наличните отговори на въпроса Как си, на изядените деца в старогръцката митология… Целият този баласт изсушава литературната плът, която се превръща в литературщина.

Много хартия е отишла за преразказването и тълкуването на старогръцките легенди и митове, за съдбата на Минотавъра, този плод на противоестествена страст: „Аз съм Минотавъра и не съм кръвожаден”! - кълне се Г. Г., като хем признава, хем не признава мита, според който минотавърът изяждал на всеки 9 години по 7 младежи и девойки.

Но освен минотавър, той е още охлювът в стомаха на страдащия си от язва дядо, и Богът мравка е, и изоставено дете… И продължава: „Не знам защо съм заключен, нямам вина”. А не се ли е самозаключил в измисления лабиринт на някакво съчинено „ограбено” детство, когато ваксинациите, правени през 60-те, са оставяли белези, когато съучениците му масово рисували по портретите в учебниците, и то върху чий портрет най-много? На Ботев, разбира се: „…рисувах кръгли очила, ленънки. Очилата направо преобразяваха страшния /!/ Ботев в един леко смутен и брадясал хипар на българските революции, по правило неуспешни.”

Научил се да чете на 5, на 6 г. той вече чете Ленин и учебник по криминалистика!!! „Аз съм книги!”, се бие в гърдите този супермен. Но кога е чел всичко това, когато, пак на 6, стоял до ослепяване, заключен като минотавъра в приземния тъмен /проблемът Жилфонд/ етаж, когато родителите му отивали на работа и единственото му занимание било да гледа през прозореца минаващите /според сезона/ обуща. И как тъй тези родители не го оставиха в детска градина, каквито тогава, за разлика от сега, имаше?

С много анахронизми е пълен текстът на Г. Г. Той иронизира тогавашния ни страх от атомна война, изпробването на противогази, като че ли не е от този свят, където постоянно се произвеждат и изпробват върху мирно население оръжия, а САЩ перманентно поддържат тази тема, щом стане дума за Иран, присмива се на „задръстеността” ни, че не сме знаели що е това секс и запълва страници с огромни цитати от „Кръстника” на М. Пузо, за да покаже какво сме загубили зад желязната завеса.

При ново издание на книгата да смени горния автор с текст от Маркес, когото „задръстеният” българин четеше тогава. Маркес има много по-самобитни сексуални сцени в „Сто години самота”, превод на Румен Стоянов.

Колкото повече четеш, толкова повече навлизаш в дебрите на сгъстяващо се дребнотемие, изтупвано като брашнян чувал.

Не мога да отмина и едно заглавие, което е нагледна агитация /както и целият текст/ на ненавист към историята ни и показва кой как разбира прекрасното:

„Спомням си как вървяхме из един музеен град, прочут с възрожденска архитектура, въстание, пожари, черешови топчета, историята се търкаляше по сокаците, а баща ми се дивеше най-вече на мушкатите по прозорците /…/ Изведнъж спря в една улица и дълго се въртя възхитен около нещо на земята. Отидох да видя какво толкова беше открил. Биволско лайно. Стоеше там като миниатюрна катедрала, купол на черква и кубе на джамия, да ме простят всички религии. Една муха кръжеше като ангел край него./…/ В този момент можех да се съглася, че възрожденските къщи, които разглеждахме, пирамидите в Гиза, са нещо далеч по-неважно от архитектурата, физиката и метафизиката на биволското лайно” /„Биволското лайно, или възвишеното е навсякъде”/

Като същински вехтошар Г. Г. вади от остарелите кашони /„Кашон 73″/ на една минала епоха разни истории, но не за да докаже, а да иронизира обективни истини.

Появява се и Али Агджа, който стреля в папата, но покрай него българският кандидат за Нобел не отронва и дума за тайните служби, ликвидирали невинния Сергей Антонов, съсипвайки психиката му с психотропни вещества, и нарочили по това време България за родина на терористи.

Г. Г. смята, че 80-те години са „десетилетието, родило най-много скука. Следобедът на века.” Можеш ли да опровергаеш предубедения, или този, който тогава е изследвал мравките и изрязвал заглавия от вестници, за да си пише „романите” по тях, докато другите са тъкали платове, отглеждали са жито и плодове, изнасяли са български стоки в чужбина.

В това „скучно” десетилетие имаше и прекрасна поезия, и истински хитове, родени от наши композитори, театри, които не даваха само касови пиеси, телевизия, която не развращаваше с „формати” като „Къртицата”, където алчни за пари бъдещи супермени се подлагат на унижения, като ядат живи червеи.

Било сиво и мрачно!

А не гледахме ли тогава мюзикълите - ТВ постановките на големия Хачо Бояджиев, най-хубавите руски и американски филми, не ходеха ли българките със стройни крака в убийствени минижупи, не играехме ли туист и рок, след ресторант не си ли допивахме уиски, джин и сухо мартини по баровете до зори с вариететна програма, за да изтрезнеем на сутринта в шкембеджийницата?

Клишираните твърдения на Г. Г., които напомнят тезисите на Т.Живков, не кореспондират с мантрите за свръхстрогия комунизъм, те са абсурдни. Могат да се дадат безброй примери, но и тези стигат.

„Благодаря на Ани Бурова, Надежда Радулова, Бойко Пенчев, Миглена Николчина, Божана Апостолова, Силвия Чолева, които дадоха ценни съвети накрая.”- откровеничи Г. Г.

Познати ли са ви тези имена? Не са ли те от „постоянното присъствие” на литературния ни хоризонт? Как да пробие истинският талант? Не се ли повтаря историята с Л. Левчев, който поне по качества бе несравним с Г. Г.? Но защо ли не мога да повярвам, че това е роман за „възвишеното, което може да е навсякъде, за елементарните частици” на
авторовата „тъга”.

На корицата пише: „Ако „Естествен роман” беше „ Машина за истории”, то във „Физика на тъгата” машината е пусната на пълни обороти /Le Courrier/.

Колко точно! Боже, пази България!

Георги Господинов. „Физика на тъгата”, ЖАНЕТ 45, 2012, второ издание