125 години от рождението на Дора Габе

Драгни Драгнев

ЛЮБОВНИТЕ ПЕСНИ НА СЪРЦЕТО

Незабравимата Дора Габе напусна този свят на 95 години. Дългият й живот ни остави огромно поетично творчество. Още в началото на миналия век тя пише първите си стихотворения за съдбата на родния Добруджански край, за морето, за младостта и нейните метаморфози, за всичко, което видя и изпита, щом тръгна по размирно време по широкия свят. В дебютната си книга „Теменуги” (1906), а по-късно и в „Земен път” (1928) поетесата освети пътя на своята интимна лирика, разкривайки сърдечни вълнения и любовни преживявания. Нещо повече, като преглеждам сега томчетата с поезията й, виждам, че в неумолимия ход на годините любовните й песни стават все по-жизнени, дълбоки и мъдри. Особен връх стигат те в стихосбирката „Сгъстена тишина”, когато Дора Габе е на 85. Представям си колко е висок емоционалният градус на лирическата й героиня, какви чувства, породени от любовните й отношения, е съхранила у себе си в напреднала възраст. И си спомням за Иван Вазов, този майстор на интимната песен, и неговата последна стихосбирка „Люлека ми замириса”, макар и да изразява меланхолията на един вече отминал живот.
В „Сгъстена тишина” попадаме на миниатюри в свободен стих с разнообразие от емоционални нюанси. Те са нежни, изпълнени с жизнерадостни чувства и копнеж, със съмнение и отчаяние, или са засенчени от тъгата на раздялата. „Не ме докосвай, ръката ти ще се опари от огън недоизгорял, от топлина недораздадена…”, настоява в тези лирически късове поетесата и отсича: “От теб избягах заедно със мъката по теб”. Тук няма художествени образи, които смайват и предизвикват объркване у читателя. Има философска простота и разум, има усещане за самотност и страдание, призив за красота и човешка близост: „Погледът ми е погълнал всички светлини, за да не виждам нищо, освен тебе.” Не знаем дали личната съдба на лирическата героиня и съдбата на поетесата са равнозначни. Затова внимателно навлизаме в тъканта на художествено-естетическата интонация с въодушевлението и идеите им: “Не казвай: вечно с теб, до нашия последен ден! Нима е толкоз тесен твоя свят: от теб до мен?”. Продължението разкрива ясно очертано разбиране за любовното преживяване:”А моят е широк, далечен, до върха на последната ми мисъл, до сетната ми стъпка, до края на света!”
Тъкмо свободният стих и различните ритмически стъпки дават богати възможности на поетесата да изрази нахлулите в душата й чувства. „Аз имам думи, родени от труда ти, и песни, бликащи от ритъма на твойте стъпки”, заявява тя. Но в потока на прииждащите мисли и терзанията с тях лирическата героиня се променя и изповядва: „Шепотът ти не ме плаши, твоята ръка от моята не се измъква леко, сухата целувка не плъзва по стъкло… Тогава ти признавам онова, което никога не бих изрекла.” Редуват се настроения, родени от мимолетни хрумвания, но и от жаждата за интимност и топлина: “Ти си моята неудържима лудост, копнежът да проникна в душата ти с най-чистото и най-възвишено от себе си.” В крайна сметка в песните си Дора Габе достига до обобщения с широко обществено значение, които излъчват любовта към човека, към родината, към живота. Поетесата се издига над сърдечните вълнения и преживявания, свързани с личната съдба на лирическата героиня. А това приземява представите и възприятията ни до границата на всекидневието с неговите вечни радости и скърби.

ЛИРИЗМЪТ НА ЛЮБОВНАТА МЪКА И РАЗДЯЛА

Когато разглеждаме поезията на Дора Габе от 1909 г. насам, виждаме, че любовта е нейна постоянна тема, а лирическата й героиня често се изповядва пред свидния, обичания мъж. В редица стихотворения от „Земен път” (1929) вече набъбва любовната мъка и кръстосва сянката на раздялата. Тук е вплетено чувството на ревност и гняв , прокрадва се предизвикателния укор към съперницата, чуват се гласовете на болката и отчаянието. „Гори във тебе нейния чар, недей през него ме поглежда с избликналата твоя нежност - расте в сърцето ми кошмар”, откликва поетесата. Известно е, че през 1922 г. Боян Пенев вече дружи с Елисавета Багряна, а през 1922 г. са заедно в Париж. Дора Габе живее в голяма къща с хубав двор на ул. “Патриарх Евтимий” в София заедно с родителите си и семейството на сестра й Бела Казанджиева. „Двамата изживяха своята драма в стила на културни, изискани хора, но предполагам, че имаше нещо повече и то несъмнено щеше да ги събере отново, ако не беше преждевременната смърт на Боян. Те не се разведоха и никой от тях не поемаше инициативата за такова нещо”, съобщава Владимир Полянов. А в стихосбирката „Почакай, слънце” (1967) ечи въздишката на Дора Габе: “Къде е мъката, която беше смърт, омразата с която ме заля, и ревността, в която прегорях като камбаната от сто метала?”.
В края на 70-те години на миналия век на Дора Габе й се удаде възможност да разкаже някой от спомените си за Боян Пенев в сборник под редакцията на проф. Иван Сарандев. В тях тя отделя широко място на музикалния талант на съпруга си, на умението му безпогрешно да разбира и оценява музиката и да свири на различни инструменти. Наред с научните си изследвания на българската и славянската литература той пише книга за Бетховен и тълкува творчеството му като вдъхновен музикален критик и историк. Вероятно тези моменти и обстоятелства са подтик за Дора Габе да излее на един дъх стихотворението „Посвещение”. Да надникнем първо в сърцевината му: “Във трепета на твоята ръка усещах ритъма на чувствата, във твоя поглед изживях тъгата на адажиото и радостта на скерцото”. А може би същността се крие в продължението на лирическата картина: “Макар да не те виждам, макар да си превърнат в бръшлян, обвил гранита на твоя паметник, аз те долавям в хорала на нощта, в мелодията на деня”. Омаята на стихотворението обаче е в неговия край, в поантата: “Светът е пълен с музика. Светът е пълен с теб”.

РАЗГОВОРИТЕ С МОРЕТО - УРОЦИ НА ЖИВОТА

Още в първите си стихотворения Дора Габе създава поетичен образ на морето. През 1912 г. е написана поемата „Параклис на Калиакра”. В нея красотата на морския пейзаж и морската стихия се преплита с легендата за 40-те девойки, скочили от високия бряг в бездната, за да умрат, но да опазят вярата и честта си от турския поробител. По-късно, в сбирката „Край брега” и другаде през годините се редуват творби, изпълнени с възторзи за морето и живота на рибарите. Свободният стих на поетесата, емоционален и с разнообразна отмереност, извайва всевъзможни образи в този тематичен кръг. Самобитен венец в творчеството на Дора Габе обаче остава книгата й „Глъбини” с подзаглавие „Разговори с морето”. Четем стихотворенията с втъкани в тях въпроси за времето, на което сме подвластни и за мястото ни на тоя свят. Спира ни гласът на радостта и болката, на трепета и очакването, на изпитните, страданията и приближаващия край. Когато се появява през 1976 г. (тогава поетесата е 88-годишна), книгата поставя в чудо и най-придирчивите ценители на поезията у нас… Всъщност това е сбор от миниатюри с типичната за Дора Габе сгъстеност на мисълта и афористичното й усещане. В тези разговори с морето преди всичко стои човекът с душевните си терзания и колебания, събрани в изводите на лирическата героиня. „О, как приличаш на живота ми и как ме люлееш на вълната си, как ме изхвърляш на брега, как ме изтегляш и прибираш отново в свойте глъбини и как си играеш със съдбата ми!” - обобщава поетесата. И отново се надпреварват въпроси и ненадейно се впускат в бедните на вечността, без да получат отклик: “Защо се гърчиш тъй, море, какъв бунт в дъното ти се надига, за да не можеш да го заглушиш? Каква неволя шета по света, за да не можеш да се примириш?” Изправена на брега героинята на Дора Габе вижда бял параход, разрязал синия простор, забързал към далечината, където портите, отворени между морето и небето, го чакат”. Сред сиянието на тази картина я докосва вълната, която „изнемогва докато стигне до брега”, и тогава поетесата възкликва с образа на нова мисъл: “Как ти завиждам за смъртта, за твоята внезапна смърт: духнала с ветрилото си празния живот и се разляла!”.
Подвижният пейзаж в стиховете за морето се усеща и в цикъла „Край брега”, където „разговорите” на Дора Габе са започнали много по-рано. Само с няколко реда е създаден неповторим образ, който не може да бъде изтрит: “В ушите ми до днес бучи рева на разгневените вълни, когато спирах на връх Калиакра, а ти от три страни околовръст, водите си разляло, оставяше зад мене ивица земя, проточената добруджанска степ, челото си на Дунава опряла”. По-нататък в един своеобразен сонет лирическата героиня, удивена от стихията на морето, поставя тревожния въпрос: “Защо бързаш, живот, защо ме изпреварваш и ме оставяш сама?” Миг след това тя прави откровена равносметка на дните си: “Не се обремених с богатства, за да притиснат раменете ми и да препъват стъпките ми!” Равносметката постепенно прелива в затрогваща изповед: “Сърцето си раздадох на частици, за да ми олекне, родината разтеглих до небето, за да се загубя!” Финалът в тази къса творба е сложен с удивителен въпрос: „Къде е мястото ми, за да спра, къде е края, за да го настигна?” И като поетичен отговор и епиграф стои сентенцията на Лукиан: “Приеми ме, море, угаси раните ми!”.

ПОЕТИЧНИЯТ ОБРАЗ НА РОДИНАТА

Още в 1913 г. Дора Габе пише стихотворения за Добруджа, когато над нея надвисват облаците на първата румънска окупация: “Родният ми край остана тъй далече, пътят, който води в него, враг пресече…” Този мотив се втурва и в по-сетнешните й творби:”…През границата път като река от нивите във Добруджа се влива - там воля робска, тука бежанска, едно небе и двете ги покрива…” Навсякъде личи привързаността й към нашата земя „от Дунава до Черното море”, защото я познава отдавна, „от дете, когато ме нахрани с красота, преди да ме нахраниш с топлия си хляб”. В стихотворението „Пшеницата” от 1969 г. поетесата, отдадена на чувството за обич, се обръща към своя „малък роден край” така: “Виждам те, когато спираш птиците да се сбогуват с твоето огромно слънце, чувам как кълват пшеничени зърна, оставени за тях в пожънатите ниви.” По тоя начин чрез преклонението пред Добруджа е създаден неповторим поетичен образ на Родината.
Бил съм спътник на Дора Габе по време на Седмицата на детската книга през 60-те и 70-те години на миналия век. Запомнил съм, че тя рецитираше наизуст стихотворението „Родина”, написано през 1962 г. и посветено на Добруджа. Това може би е най-хубавата й творба, която я прави близка и непреднамерено сърдечна в отношението й към родния край. При изпълнението, колкото пъти съм я слушал, имаше нещо песенно, светло, особена мекота и топлина в изказа на словото. Думите избликваха от дълбочината на душата й, бяха изстрадани в мига и зазвучаваха истински. Поетесата ги обагряше в сиянието на своята женска доброта, като ги редеше бавно, спокойно и гальовно, за да се впият из един път в сърцата на хората… На пръв поглед стихотворението „Родина” стои в хоризонтите на пейзажната лирика. Всъщност то е интимна изповед, в която са вплетени философски обобщения: “Проникна ми в снагата твойто слънце, проветри ми косите твоят вятър, просторът ти в душата ми се вля…” Поетесата не разделя своя живот от живота на равнината, търси в него опорни точки за появата си на този свят, прехласва се пред красотата, която се прелива в нея: “Бях хубава, защото ти бе хубава, преди да ме родиш. Бях пълна с топла обич, защото зреели житата, когато съм се раждала…” Тук отново чрез Добруджа израства образът на Родината, който има продължение в отбелязаното вече стихотворение „Пшеницата”. Този образ сега носи конкретните измерения на хлебородната земя, на Златна Добруджа с устрема на „пшеницата, разляла се далеч в зеленината, недостижима за окото…” И Дора Габе ни покорява с чувството, че е слята с родния край, чувството, което броди в душата й през нейния дълъг живот.