ПОБЕДИТЕЛИТЕ
Така се случи, че главният мой маршрут през Белая Рус се оформи - по пътя на армии „Център”, стоманеното острие на Хитлер, насочено към сърцето на съветската страна. През Белая Рус е най-краткият път от Берлин до Москва и тук с ужасна сила се е стоварил ударът…
В действителност Хитлер върви по стъпките на Наполеон, отпреди век и половина, когато през 1812 година непобедимата армия на великия корсиканец достига до Витебск и там спира да чака височайшото императорско решение да продължи ли през Смоленск, към Москва. Смоленск не е толкова далече от Витебск. А от Смоленск до Москва са около седемстотин километра…
Три денонощия продължава военният съвет на генералите и маршалите, под председателството на императора. Три дни и три нощи чакат войниците, всеки от които според окрилящите думи на Корсиканеца, носи в раницата си маршалски жезъл…
Заседанието става в богатия дом на местен търговец във Витебск, недалече от река Западна Двина. Значителна част от генералите и маршалите изказват съмнения относно по-нататъшното продължаване на великия поход, други са настроени откровено отрицателно.
Докато най-сетне Наполеон изрича височайшата си дума и взема своето императорско решение - походът да продължи, аз нося отговорността. И я носи до остров Света Елена, където е захвърлен на заточение някъде сред Атлантическия океан…
Изучавал ли е Хитлер пътя на Наполеоновите армии? Много данни говорят, че той го е изучавал, за да не го повтори. А дали е посещавал този дом във Витебск, където великият корсиканец е взел своето императорско решение? Няма документ сред музейните експонати, който да свидетелства за това. Нито екскурзоводът, ерудиран историк, можеше да потвърди. Остава само догадката, че ако не друго, Хитлер е изучавал съдбоносното заседание на генералите и маршалите, докато се реши да подпише заповедта за влизане в действие на плана „Барбароса”. А с това да подпише своята смъртна присъда и смъртната присъда на вярната му Ева Браун. Вярна е била Ева Браун, каквото и да се говори за нея - щом е последвала своя любим Фюрер и в смъртта.
И Императорът, и Фюрерът не са предвидили едно - че тия светли хора, брулени от ветровете на Запада и Изтока, във времето са придобивали качества, които рядко се срещат другаде. Помагат им горите, надига се самата земя, на която са се родили и живеят. Препречват пътя им реките, блатата, езерата, оживелите духове на деди и прадеди…
Като черен вятър от изток връхлитат ордите на татаро-монголите, които по най-краткия път трябва да минат през Белая Рус, за да стигнат центъра на Европа. Но поради този невиждан терен на гори, реки, езера, блата, те изменят посоката на похода и завиват на юг, за да се озоват под стените на Краков.
Пръв ги съглежда тръбачът на защитниците на крепостта на Краков и почва да свири тревога дотогава, докато една татарска стрела прониже гърлото му. Сигналът секва, за да възкръсне в сигнала на „Радио Краков”, излъчван от камбанарията на Мариацката катедрала с прочутия олтар на Вит Ствож, пред който и аз съм палил свещ.
Минах от единия до другия край на Белая Рус… И онова, което най-много ме порази беше - навсякъде хората казваха, не немците, а фашистите палеха и убиваха.
Разговарях с бивши фронтоваци, почнали своя боен път от Брест, стигнали до Москва - и обратно настъпвали и минали през река Березина край град Борисов в Беларус, която помни разбитите армии на великия корсиканец.
Разговарях със студенти, с ученици, родени след войната. Но и бащите казваха, както и синовете - фашистите палеха и убиваха. Почти както - у нас загина всеки четвърти…
И струва ми се, че в тези техни думи се долавя ехото от най-трудната, и най-велика Победа на победителите. Вчера, днес и во веки веков.
Амин!
юни 1970 - септември 1976
