Банко П. Банков

Тасьо Тасевски беше седемдесет и осем годишен, едър, коремест балканджия, с рунтави вежди на червендалесто лице и козя брадичка, жива реликва за социалистическата партия в градчето. Депутат от тесните по времето на земеделското управление на Стамболийски, ятак на нелегалния Васил Героя след атентата в църквата „Света Неделя”, концлагерист по Филово време и съосновател на Отечествения фронт. След девети беше почетен член в президиума на всякакви събрания, постоянен гост на училищни тържества, където разказваше спомени за славната история на социалистическата партия и несменяем депутат в новите народни събрания. С всички дребни от днешно гледище привилегии, които депутатството носеше, срещу задължението да вдигаш ръка по команда, че и по убеждение за „да” при всяко гласуване.

Ползваше общински файтон за привижване из града, файтонът проскръцваше и улягаше на една страна, когато стокилограмовия, страдащ от задуха мъж, с широкопола капела на главата и папийонка на точки се тросваше на седалката зад кочияша. За обиколки из избирателния район от съвета му отпускаха мишо сива лека кола „Волга” (трофеен модел на „Опел”). А също - безплатна карта за първите десет места в автобус при пътуване за парламентарна сесия в София. Ангажираха и жена, която да му готви, да го препира и разтребва къщата, с една дума - икономка. Тасевски беше вдовец от години и бездетен. Поредната му икономка беше кака Стефана, скоклеста, речовита стара мома, бивша учителка, с бая мустачки по горната устна. Тя се вживяваше и като секретарка на депутата, тъй като половината град ходеше да тропа на вратата му с всякакви оплаквания, молби и ходатайства. Бай Тасьо взимаше присърце хорските тегоби, беше добронамерен, пък си падаше и малко тщеславен. Ако не беше кака ти Стефана, да отбутва най-досадните молители, бившият дюкян на долния кат на къщата му на главната улица щеше да се превърне в ежедневно отворено бюро за жалби.

В една от стаите на горния кат бай Тасьо държеше кватирантки, ученички в гимназията, работнички в текстилната фабрика „Болшевик” или в Елпрома. Да не замръква сам в празна къща, все пак - човек на възраст и със задух по причина на концлагеруването преди девети. Квартирантките се сменяха често, коя изкласила и отишла да учи за полувисше, коя се задомила на къща.

Стефана си имаше едно на ум за здравето на депутата, тя носи обществена отговорност за човек-реликва. Докато шъташе и готвеше в сенчестата кухня зад дюкяна, все даваше ухо за какво се счува от горния етаж, кашлица, хъркане. Следеше дали си пие праховете и хапчетата, вареше му билки, които помагаха за всякакви болести.

Една привечер, докато бъркаше шарена гозба за вечеря на Тасевски, с чушки и домати, брани от градината в задния двор, (отгоре им щеше да чукне две пресни яйца), дочу пъшкане от етажа. Изкачи се като се държеше за лакирания парапет, щото и нея я наболяваше коляно от ишиас, по застланото с шарена черга стълбище, спря пред вратата на Тасьо, ослуша се. Пъшкането се повтаряше, от време на време докарваше на хъркане, като да душат човек, като на умирачка. Опита да отвори вратата, натисна яко дръжката, че заяждаше, ама не. Беше заключено отвътре. Божке мили, получил е удар, ами сега? И Стефана, по чехли и престилка, хукна към партийния комитет, той беше в национализирана къща на фабрикант, оттатък улицата. Там имаше и лекарски кабинет. Докато шофьорът на комитета, който дремеше във „Волгата” пред входа на някогашната фабрикантска къща и младичкият дежурен лекар опитваха да разбият ключалката на вратата, пъшкането най-сетне престана. Замени го задавена кашлица и ругатня. Бай Тасьо се подаде в процепа на вратата, по дълга домашно тъкана нощница, запотен, облещен, зад гърба му под завивката се подаваха босите крака на квартирантката.

- Защо сте се разтропали, бе! Кво търсите по таквоз време в къщата ми? - хрипкаво се сопна депутатът.
- Ми как кво, нали чух пъшкане като на умряло чак долу, в кухнята! - почна да се оправдава Стефана.
- Боже, гълва жена, да не може да различи пъшкане на умряло от другото пъшкане! Ама който е момувал цял живот и две дипломи да вземе, пак си е същият!

Та към биографията си на заслужел гражданин Тасьо добави и нови заслуги, с които даде повод да се хвалят и оределите му връстници, които се събираха на леблебиено кафе и вестници в клуба на пенсионера, до пазарския мост.

Тасьо почина на патриаршески 85 години, погребаха го с речи, венци и духова музика в парцела за заслужили граждани, зад църквата. Градският съвет прекръсти на негово име улица „Грънчарска” и основното училище в присъединената махала „Дрянковото”. Със средства от партийния комитет на гроба му вдигнаха плоча от черен мрамор с гравирани позлатени букви и вместо кръст, бронзова петолъчка. Нея я откъртиха събирачи на цветни метали.

Пет години преди демокрацията кметството обяви пред гражданството нов застроителен план. Настъпи голямо недоволство и заваляха възражения поради изправяне на улици, водещо до нахапване на парцели, отчуждавания и несправедливо занижени оценки. Подозираха се нечии интереси, сговор на подставени лица с кметската управа и подкупи, минали през ръцете на градския архитект. Най-голямо стъписване предизвика плануваното местене на старите гробища, на тяхно място се предвиждаше да се вдигне спортна база с футболен стадион, открити тенис кортове и спортна зала за волей и баскетбол. Гробищата отиваха на Драшкова могила, на километър от града, място проветриво, с хубав изглед, който да разсейва мислите на скърбящи, дошли да посетят близки, преселили се в отвъдното.

Още докато течеше законният срок за обжалване на оспорваното градоустройство, по-изпълнителни граждани захванаха да преместват кости и паметници от старото в новото гробище. А когато, в името на обществения интерес и последната жалба беше отхвърлена по законен ред, кметът нареди на началника на строителния район в града: Нека пусне булдозер, който да разчисти безименните зеленясали кръстове на холерноболни войници от балканската война и паметниците от изоставени гробни места на забравени някогашни родове. Така старото гробище заприлича на останки на античен римски град, разровен от иманяри.

Чак тогава третият секретар на градския партиен комитет, Пенчо Дудеков, енергичен вифаджия, ергенче, който отговаряше за култура и мероприятия с обществеността, се досети за пропуск, който можеше да му изяде мястото при задаващи се кадрови подмени в Комитета. Никой не беше се погрижил да премести костите и паметника от чер мрамор на заслужилия гражданин и партиен деец, бай Тасьо. Затова поръча спешно в мебелния цех на промкомбината да изработят полирана кутия, облицована отвътре с червено сукно, в която да се положат останките и нареди да му се яви Спас Урсуза. Той беше началник на звеното „Вода и канал” към промкомбината. Отделът се състоеше от Спас за персонал и началник. Урсуза беше квалифициран в копанта на дълбоки изкопи и разполагаше с нужните инструменти. Як, с къси ръце и възкриви крака, като рак, във вечно изкаляни гумени ботуши.

Дудеков обясни припряно конфузната ситуация, разтворил пред себе си скица на старите гробища. Младичък с влажна, грижливо пригладена коса, с розови, прясно избръснати бузи, да ти се доще да го ощипеш. Обиколи напето бюрото, дребните мъже са корназлии.

- Паметната плоча е повалена от нашите бързаци, да им се не знае, друг път са туткави като плужаци! Ще се оправиш ли къде е бил бай Тасьо, да извадиш костите и препогребем човека на Драшкова могила, както се полага?

- Нямай грижа, много добре знам парцела, бай ти Тасьо е погребан до свако Маринчо Колюв, на втора линия зад църковния дувар. - Спас беше кореняк гражданин трето поколение и претендираше да да е абсолютно осведомен по всякакви ежедневни казуси.

- Кой ти свако Маринчо, бе?

- Ти си малък и не го помниш, беше разсилен в прогимназията, слаб, грам сланина по него, ама с червендалест нос, щото попийваше - поясни Урсуза. - Лют, лют, как ни е гонил заради счупено стъкло от футболна топка, или съборен кюнец в класната стая. Не дай си Боже, да те настигне! - поясни Урсуза, докато разглеждаше фурнираната кутия, подплатена с червено и натъкмена с две бронзирани закопчалки. - Я как сте почели бай Тася, макар че за там дали ще си в лакирана кутия или в сандък от нрендосани дъски, все тая.

След два дни Спас се яви да докладва, че работата е свършена, костите са пренесени и препогребани на Драшковото. Паметната плоча е подлепена щото е била на две парчета, пукнатината е ниско, зад каменната ваза, почти не личи. И е монтирана. Заслужил е колкото за една бутилка отлежала сливова, какво ще каже началникът?

Урсуза отнесе една от бутилките с кехлибарена сливовица, които Дудеков пазеше в библиотечния шкаф с архив по идеологията и културата. Ходатаите носеха по-рядко бонбони и почти винаги - шише сливовица, сливовицата по тези крайща я варяха и препичаха домашно. Дудеков, като бивш студентски шампион по колоездене, пазеше режим и не употребяваше концентрати. За което отнасяше сума ти съжаления на другарски трапези след държавни празници и на неофициални почерпки след партийни инструктажи.

На другата сутрин, докато се чудеше дали да организира граждански помен за освещаване на повторното тялополагене на стария социалист, дочу откъм стълбището на комитета плач и клетви. Подаде глава в коридора, заотваряха се и други врати, дотърча чак деловодителката от долния етаж, Красито, гърдеста госпожица с вакли очи. Насреща му се зададе чорлава, разлютена до апоплексия и размахала ръце към небето, стрина ти Маринчовица Колюв.

- Да ви изсъхнат ръчичките, дано бял ден да не видите и дамла да ви тресне, безбожници такива! Как така ще ми ровиш костите на човека, бе вчерашен клефак - задърпа тя Дудеков за ръкава на сакото, аха да го смъкне от гърба му, отпра му долното копче. - Искам си ги, щото чудо ще направя, до София пеша ще отида ако трябва и на най-главния партиен ще ви наковладя да знае как се подигравате с хората!

Тя продължаваше да се ожалва, да се заканва и да моли за прошка покойния си съпруг, гдето го е оставила на милостта на днешни атеистове, докато от откъслечните й думи, премесени с хлипове Дудеков осъзна безизходицата на положението. Оня многознайник, Урсуза, объркал старите гробове и вместо костите на бай Тасьо, изровил и препогребал на личното място в Драшковото нейния човек, свако ти Маринчо, разсилният.

- Тихо, тихо, всичко ще се оправи - мъчеше да я укроти Дудеков, докато отпъждаше сеирджии и загрижени да помогнат колеги, които надничаха от коридора. - Няма оправяне само от умирачка.

Извади неначената бутилка кехлибарена сливовица, наля половин водна чаша на жалбоподателката. Натежалата стрина Маринчовица Колюв отпи две дълбоки глътки, задавиха я сълзи, гласът й задрезгавя, едрите й рамене се разтресоха от безмълвни хлипове.

Докато уредят положението и върнат тихомълком костите на потърпевшата, Дудеков направи Урсуза на бъзи и коприва. Урсуза се оправдаваше, виновен е булдозеристът, избутал счупената Тасьова паметна плоча върху съседния гроб, на разсилния. Иди разбери кой къде е. Ама сподели:

- Ща знаеш, началник, докато завивах костите в кенарено платно, да ги пренеса на Драшковото, пищялките ми се сториха възкъси, не като за планина човек, какъвто беше бай Тасьо, Бог да го прости, ако да не беше от вярващите. Имало да става. Сега какво ще сложим в неговия гроб? Оня калпазанин с булдозера минал още веднъж по трошляка и е помлял всичко, следа не е останала от старите гробни места.

- Като е работата за поправка, щом си сбъркал веднъж, ще сбъркаш и втори път! - сопна се шепнешком Дудеков. - На твоите години аз ли да те уча на акъл?

Така след още ден Урсуза (на две големи ракии) докладва, че всичко е тип-топ, пренесъл е в новия гроб на Драшковото каквото трябва, ако е сторен грях, негов да е. Подравнил е пръстта, засадил е райграс, замазал е бордюрните камъни. Сега остава началството да организира граждански помен за депутата.

На помена Дудеков забрави за въдържанието, изпи една малка и една голяма сливова на гладно, главата му се завъртя, приседна на скамейка от прясно рендосани чамови талпи, в ниското летният град се давеше в кротка сянка, над отвъдните ронливи ридове прожужя хеликоптер на селскостопанска фирма. Пръскаше за ръжда по сливите.

И му беше някак успокоено и бистро, земята беше общо легло за всички, кой къде точно ще лежи и какво ще има отгоре, все толкова. Отишлите си няма да ти се ръзсърдят. Някой седна до него на скамейката, усети меко и топло допиране до крака си. Беше деловодителката Красито. Взе ръката му в своята и се загрижи да не би да му е прилошало, след толкова тичане да урежда ритуал в днешната горещина. И му беше уж неудобно пред разотиващите се, заради мекото й коляно, но приятно. Тя настоя, ако трябва ще го съпроводи до квартирата му. И той усещаше, че съгласието му ще означава нещо повече.