Борис Вулжев

НАЙ-СВЕТЛАТА ИЗМИСЛИЦА

Един поет казваше, че животът е паяжина, опъната върху арматура! Духне планинецът и… край. Животът е най-светлата измислица. Болка и мълчание. Неистов стремеж да оставиш на бялото видело някакъв белег: в камък, в дърво, в дума или на връх. Отвъд брега, оттатък хълма…
Смъртта е една безсмислена реалност. Безпощадно равенство пред господстващата власт на тревата!…
Имах щастие да работя заедно с Петър Ненов десетина години. Той бе мой шеф във Военната редакция на Радиото. По-скоро - заместник-шеф в Младежката редакция, тъй като начело стоеше Стефан Симеонов - един също великолепен журналист с блага душа и неограбена сърдечност. Златни дни на вихрена младост! Пешо беше невероятно слънчев човек, харизматична личност, добряк. Правеше път на мравката. Отстояваше позициите си с компромис и великодушие, с благонравие. Но имаше и някакъв наивитет в него, който често пъти го нараняваше дълбоко: с подлост, с предателства. А носеше крехка, изумителна съвест. Беше ми батко и гледах към него с южняшка боязън. Чел бях първите му разкази в печата, още докато служех в трудовашкия вестник. Истински находки. Може би оттук идваше и респектът в мен, наивното родопчанче, дошло от дебрите на Орфей в “мелницата” на града, където, според тогавашните разбирания, се правеше истинската литература. Бях още студент в Университета.
Запознахме се в едно кръчме - “Дамарчето” на Графа, до паметника на Патриарха. Там се готвеха апетитни шкембета и разни други вкусотии. Беше 19 април. На масата се бяха разположили поетът Димитър Светлин, Христо Симеонов, редактор в Издателство “Народна младеж” и белокосия бай Илия Василев, който завеждаше редакцията на милицията в Българското радио.
- Искам да почерпя - рекох. - Днес е рожденият ми ден!
- Ха-ха-ха! - разсмяха се всички. - Рожден ден на овен! Сядай!
- Как е поезията? - поде разговора Петър. - Имам идея да направиш следващото предаване “Строители с пагони”…
- С удоволствие!
След два дни заминах за Стара Загора. Тази командировка - сякаш бе вчера - излезе двойна. Автентичните записи бяха изтрити по невнимание на техника в апаратната на радиото. Отпраших отново към гарата. Върнах се с възстановените ленти на другия ден и пред записното студио ме среща Петър.
- Абе ти си луд! Как можа да биеш толкова път…
- Друго нещо си е живият говор - отвърнах доволен.
- Така е… Но бях решил да направя предаването по данни от бележника. Знаеш че при мен той е торба без дъно. Хайде, монтирай лентите. И не се доверявай на младока, дето стори белята. Викни Митко Палашев да направи монтажа. Само че бързо, иначе губим студиото…
Всичко завърши благополучно. Предаването се излъчи вечерта на същия ден в закованото по програма време…

—————————–

СЛУЧВА СЕ И В НАЙ-ДОБРИТЕ СЕМЕЙСТВА

Пътуваме към морето. Пешо, аз и Илия Василев. Трябваше да стъкмим няколко емисии, но най-важната беше “Хора на път”. Точно тогава течеше конкурсът “Златното кормило”. Наоколо - циганско лято. Сутринта заваля дъжд, но някъде към Ябланица блесна слънчице и настроението се оправи. Борката, шофьорът на “Волгата”, беше печено момче и с умение преодоляваше завоите. От дума на дума зачекнахме темата за хъркането. Петър упорито отхвърляше тоя човешки недостатък.
- Хайде, не се прави на девица! Да не сме били заедно - иди дойди! - намеси се бай Илия. - Ами то, животът ни мирише на хотели…
- Точно така! Мирише… - съгласи се Петър…
Свършихме хубава работа. Вечеряхме в “Манастирска изба”. Капнали, се прибрахме в почивния дом на Строителните войски в “Дружба”. В станцията ни чакаше домакинът.
- Апартаментът е за полковниците, а вие, двамата - в тези стаи. Вземете ключовете. Лека нощ! - и потъна в изхода.
Повъртях се на балкона с изглед към морето и загасих цигарата си. Не ми се спеше. Тръгнах към пристана. Вълните разказваха вечната си приказка - само да има кой да я слуша.
Когато се върнах, още в коридора чух отчетлив шум. Идеше от апартамента, в който се настаниха Петър и бай Илия. Взех “Ухера”, открехнах леко вратата, влязох на пръсти и включих касетофона до нощното шкафче на Петър. Той, естествено, изобщо не ме усети. По-късно, когато звуците позатихнаха, измъкнах обратно магнетофона и се прибрах в стаята си.
На сутринта, щом влязох при тях, първата ми работа беше да натисна копчето.
- А-ааа! Какво е това дране на кожи? - намигна ми бай Илия.
- Не знам! - свих рамене. - Хърр! Хъррр!
Петър излезе от банята, преметнал през рамо хавлията:
- Голям кодошлия си бе, Боренце! Но не ти се сърдя. Случва се и в най-добрите семейства!…
В стаята избухна общият ни смях.

—————————–

МОРЕТО ИМА НУЖДА ОТ САМОТНОСТ

Около обяд бяхме вече в Поморие. Свършихме и там работата и решихме да се поразходим по пясъчната ивица. Пустота. Само някаква упорита влюбена двойка се мотаеше край скалите като доказателство, че за любовта прегради няма.
- И морето има нужда от самотност! - заключи Петър. - А виж ги тия…
След няколко крачки извадих бележника от якето си и седнах на някакво разбрицано, забравено от лятото водно колело. И започнах да пиша. Стихотворението започваше така:
“Не се завръщай никога в ноември.
Морето има нужда от самотност…”
Усетих ръката му върху рамото си. Свойски прошепна:
- Ще почерпиш, нали? Идеята бе моя…
- Нищо против… И Пушкин е дал сюжета за “Мъртви души” на Гогол, ако не греша…
- Все едно кой на кого е дал… Те са гении. Ние сме дребни рибки. Но я си припомни “Вечери в хуторе край Диканки”. Чел си го. Не ти ли наподобява “Вечери в Антимовския хан”? Правя този паралел, за да разбереш, че и Йовков се е учил от титаните. Но се е учил умно, защото и самият той е велик. В класиката не може да се прелива от пусто в празно. Не зная, но според мен Йордан Йовков е голям сърцевед, бездънна душевност, изящен психолог. Ние можем само да се гордеем с него: дар божи за България… Но и той, нещастникът, като мнозина свои събратя по перо, свършва много рано, преди да е успял да се разгърне изцяло. Времето е скъпернически крадливо. Ужасно кратък е животът, Боре!…
- Е, хайде, хайде… Много се задълбахме. Каня ви в “Рибарска среща”… Там ще продължим…
Докато чакахме келнера, прочетох своите наброски в полуздрача на сепарето, обградено от провиснала мрежа, просмукана с морска сол. Всички бяхме видимо доволни. Но най-много - Петър.

—————————–

НЯКАКЪВ СИ ЧАСОВНИК

Детайли… Детайли… Паметта е дяволски неблагодарна. Късче по късче я претоварваме: стъклени мигове, озвездени минути, натежали от ядност часове. Докато един ден се опитаме да превъртим отново избледнялата ролка: важно-маловажно. Броеницата се къса и на земята се ройват вече безжалостно изтлели въглени. Памет!
Една майска събота разхождах внучките си близначки в парка. Преди това Петър ми се беше обадил по телефона с молба да се отбия до Радиото: търсеше важен запис, който бях заключил в чекмеджето си. Беше повикал и Милка Дафова, секретарката, за да й продиктува на машинката нещо спешно. А каква феноменална мисъл притежаваше Пешо: диктуваше направо, без чернова, нервно превъртайки в тънките си дълги пръсти доста поизмачкан тефтер. Правеше ми впечатление, че поправките, нанесени след това върху оригинала, бяха само правописни грешки.
Качихме се с хлапетата Борислава и Любослава в трамвая пред зала “Универсиада”. След минути слязохме на “Орлов мост” Борислава се разциври и поиска да я гушна. Грабнах я с лявата си ръка и изглежда тогава верижката на златния ми часовник незабелязано се скъсва и се изхлузва на земята. Но това разбрах след мигове, когато реших да погледна колко е часа, не закъсняваме ли вече?
Няма го часовника! Връщаме се обратно на спирката. Тоя път се разрева Любослава.
- Млъкнете! - креснах и ги задърпах да вървят по-бързо..
Под табелата на спирката заварвам мъж и жена. Млади хора. Тъкмо мадамата се навежда и неловко прибира “находката” в чантичката си.
- Не, моля ви, почакайте! Часовникът е мой! - Казвам ошашавен. - Скъп подарък. От зет ми е! Разбирате ли?
Близначките зареваха още по-силно. Други хора наоколо нямаше. Мъжът, около трийсетгодишен бабанка, нахално пристъпи към мен и само децата попречиха да ме тресне в муцуната.
- С какво ще докажеш, че часовникът е твой бе, мухльо?
- Вие добре ни видяхте… Знаете как стана… - замънках.
- Я си обирай партакешите, да не ти се случи нещо…
Горчиво преглътнах. Трамваят пристигна. Късметлиите се качиха отпред. Завистливо ги проследих с очи. Такова нахалство срещах за пръв път: яд ме беше и на себе си, и на децата, и на целия свят. Излязох от кожата си чак край езерото, забързан към “Драган Цанков”. Исках по-скоро да се оплача на Петър.
- Неговата мамица!… Барман с бармана!…
Друга дума не намери. Ненавиждаше барманите - хитреци с ланци, които се отделяха от обикновените хора по шашмите и далаверите, а после се пъчеха: “вижте ни кои сме”! Сега те се родеят единствено с мутрите - би казал Пешо, ако бе доживял до днешния ни хал.
Не зная дали осъществи замисъла си, но за да ме утеши за неприятната случка, обеща, че ще напише цял разказ по нея.
- Тури му пепел! Нали не те набиха! Аз ти дадох идея за стихотворението на морето, сега ти ми я връщаш. Трампа за кукуригу!
И една неподкупна, присъща само на него усмивка, озари лицето му, увенчано от небрежно провиснал сребърен кичур.

—————————–

МОЖЕНЕТО - НЕ МОГАТ!

Бяхме на южната граница: Герзовица. На връщане се отбихме за малко в едно предприятие, което по онова време беше гордост за устовчани. Местни партийни величия все го хвалеха с уникалната му продукция, с преизпълнени планове и прочее. Може и да е било така. Но миналото е вързано с настоящето. Гледам скапаната ни промишленост, яловите обещания на разни нововремци. Хората залитат от безверие: безработица, глад, мизерия… Дали ще ни нахрани демокрацията?
И в паметта отново изплува самотна случка.
Пред портала се засякохме с местен работник. Взел си трудовата книжка и ни помоли да го закараме до разклона на Левочево - тъкмо си тръгвахме през Рожен.
- Коце, давай през панорамния път на Пампорово. Там пейзажът е по-разнообразен.
Коцето намали музиката. Спътникът ни, благодумен до неузнаваемост, надълго и нашироко заразприда калпавата си участ.
- А тя каква излезе? Работих в този завод повече от десет години. Стигнах до началник-цех. И какво? Накрая ме цапардосаха с дисциплинарно уволнение!
- Как стана така? - живо се заинтересува Петър.
- Амии - заекна човекът, - стана една злополука. Отсъствах по болест и нямам драм вина, но обрах пешкира, щото пострадалият бе от моя участък, а не съм обяснил достатъчно указанията по охрана на труда. Усукани аргументи - пълни кълчища!
- И какво мислиш да предприемеш оттук-нататък?
- Жена ми умря от рак. Сам съм. И без това се гласях да духна към Пловдив. Там живее сина ми. Намерил ми работа в Елпром. Правиха ми въртели с временното жителство, но се оправихме, поне засега. По-нататък, ще видим…
- Какво си завършил? - попита го Петър.
- Техникум. Следвах и задочно в МЕИ. Но втората година преподавателят по математика, келеш някакъв, се заяде и три пъти ме къса. Не ме пусна. Пък и аз съм шоглав човек: прекъснах. Взеха ме войник. След службата се ожених. Отиде, та се не виде - семейство, деца. Но аз съм електричар. Не е нужно да хваля работата си - тя сама си казва.
- Може да ти вземат всичко, но моженето - не могат! Не е ли така? - рече съчувствено Петър.
- Моженето - не могат!… Дерзай, братко! И довиждане!
Спътникът ни слезе на разклона, шофьорът даде газ. И докато “Волгата” пъхтеше нагоре, по стръмния криволичещ път, човекът непрекъснато ни махаше с ръка, докато се изгуби зад завоя…