90 години от рождението на публициста и писателя от Добрич

Драгни Драгнев

Говоря и пиша за Йордан Дачев с пристрастие и обич. Не го казвам от куртоазия или с намерение да любезнича на всяка цена. Чувствам се привързан към него от деня, когато се запознахме в 1960 г. Той остави ярка следа в българската духовност. Според мен, той стои високо с ерудицията , със знанията, с големината на труда си. Не познавам друг толкова предан изследвач на културния живот и литературната история на Добруджанския край. Никой измежду нас не е устремен тъй жадно и упорито към съвършенството на ума и красотата на творчеството, към божественото…
Днес Йордан Дачев стига 90, макар че напусна този свят преди 4 години. Четири десетилетия неговото перо работи усърдно в регионалния вестник „Добруджанска трибуна”. Иначе казано, това е копнежът на един талант да размахва криле, да събужда човешки отклик и възторг - израз на вълнението, когато мери доброто и злото между нас. Сее и жъне той в нивата на журналистиката, и публицистиката, жанровете се менят, темите и откритията се надпреварват, изгряват човешки съдби и прости радости, лежат несполуки и огорчения. Трудно е да се обхване това широко цъфтящо поле. Една палитра, насъбрана в движението, в живота на словото, в изображенията, разискрени от публицистична страст…
Много време от своя 86-годишен живот Йордан Дачев посвещава на книгата - неговата светая светих. Тя е университета, морето на познанието, големия урок, празника на душата. Има книги, които той чете непрекъснато. Неговият списък е дълъг, но ще отделя само няколко заглавия: „Опити” на Монтен, „Изповеди” на Русо, „Характери” на Лабрюйер, „Изповед” на Августин, „Минало и размисли” на Херцен, „Поезия и истина” на Гьоте, „Естетика” на Мигел де Унамуно и др.
Йордан Йовков - това е школата, любовта, радостта, копнежа и нетърпението на Йордан Дачев. Той навлиза сред гънките на неговото творчество, прониква в нежната му тъкан, иска да разбере загадките на писателския занаят, да си обясни чудото на Йовковото слово. Това слово го повлича и държи в трепета на тънката фраза, в мелодичността на изложението, в музиката на българския език. Има ли друг такъв художник в нашата литература, който чрез думите рисува пожарите в душата на човека? Йордан Дачев все търси своя отговор, изследва различни страни в съчиненията на Йовков, открива влиянието на древногръцката, древноримската литература и руската класика върху писателя, спуска се в нови посоки и дълбини, но Йовков все остава неразгадан и необятен…
Когато навърши 70 години, Йордан Дачев намери формулата, която сложи венец на труда му. Той публикува книга с най-хубавите си посвещения на Йовков - „Пристан на човеколюбието”. С нея се избистрят дълголетните му усилия като животописец и тълкувател на писателя. Книгата е уникална, не повтаря вече публикуваното, а само тук и там го отбелязва мимоходом или го допълва и спори с неизяснените гледища на други автори. По-голямата час от тези текстове имат научно-изследователски характер, а някои са принос в йовкововедението. Дачев е ревнив и придирчив към т.нар. Йовкови места, защото укорява добруджанци, че не изпълниха докрай задълженията си за тяхното запазване като най-високи коти на достоверно отражение на действителността в художествени образи.
Най-пространният очерк в тази книга е онасловен „От изворите на античността”. Той е в най-голяма степен и новост, защото за пръв път и обстойно разглежда трайните интереси на Йовков към античната литература, история и историография, незаглъхнали през целия му живот. Всъщност сам Йовков в минути на откровение е заявявал, че без познаването на древногръцките и древноримските класици човек не би могъл да се нарече образован. Малцина може би допуска, че писаеля е владеел много добре руски, френски, румънски, турски и татарски език. В античната литература например той навлиза чрез преводи на френски. В полезрението му стоят Омир, Херодот и Тукидид, Плутарх, Салустий, Цицерон, Тацит, поетите Овидий и Вергилий… На свой ред Йордан Дачев познава тези антични писатели, чел е съчиненията им и е убеден, че никой интелектуалец не може да мине без тях.
Книгата „Влогове” е естествено продължение на „Пристан на човеколюбието”. Тя отразява живота и творчеството на мнозина писатели, отредили литературните си търсения на Добруджа. В тези есета и очерци публицистът вмества писателите Петър Славински и Ивайло Петров. Първият е определен като „слънчева частица от духовния климат на Добруджа”, а вторият умее да „създава широка, плътна народопсихологическа панорама, без да отминава грапавините, винаги търсещ красота и хармония”. Йордан Дачев защищава Ивайло Петров от посегателствата на завистници и хулители сред творческата интелигенция. Той прави аналитичен разрез на творчеството му от повестта „Нонкината любов” до романа „Хайка за вълци”, които разкриват моралната деградация на личността и отричат тоталитарното безправие и насилие… Във „Влогове” добричкият публицист пише с много обич за рано напусналия ни поет Йордан Кръчмаров от добруджанското село Гурково и отсъжда: “Стиховете му са налети с живот и поколенията, ако уважават себе си, трябва да се връщат към тях, да ги преоткриват през годините”. Есето за Георги Давидов от град Шабла също напомня за ранната смърт на този даровит поет. Бележките за Иван Атанасов от Генерал Тошево утвърждават неговата драматична поезия, завладяна от романтичен устрем и философска дълбочина и динамика.
Разгръщам есетата и очерците в книгата „Полюси” на Йордан Дачев. Тези текстове в голяма степен представят духовния мир на публициста с неговите творчески мъки и копнежи, с видимото и изстраданото през годиние. Идва ми наум, че си отиваме от този свят, без да се познаваме и без да сме желали да опознаем хората, които ни заобикалят. В книгата „Полюси обаче става тъкмо обратното със стремежа на автора да се вгледа дълбоко в нас и да ни опознае в глъбина. Където и да спрем очи сред тази книга, ще видим живи хора, характери, а не абстрактни, умозрителни и недостъпни образи. Това е един пъстър сбор от пътни бележки, наблюдения, портрети, обрисовки, паралели, скици и миниатюри - близки до научното съчинение и до разказа. С изобилния документален материал и автентичността на фактите, с които борави, Йордан Дачев изписва картини и истории, където величае красотата на душата и едновременно порицава развалата и миазмите в нея.