Тодор Коларов

“Тук почива Божимир Райски”. Пъстротата на мрамора не приляга на надгробна стела, багрите му подсещат за земни радости, за ерес. Божимир Райски почива жив и здрав под сенчестия навес на двора,”Постой бе, Ленче, почакай, - пее си под нос, - две думи да ти продумам…”. Справил се е с позлатата на буквите върху камъка и на цифрите - “26.10.1940 - 23.04.2009″, и с око на взискател тършува какво още не е доизпипал.
Часът минава пладне, слънчево е, по Гергьовден въздухът опива повече и от младо вино. Празнична нагласа неусетно обсебва чувствата на Райски, в мислите му цари безпорядък. “Опомни се, нечестивецо! - люти му се отец Първан при среща. - Сатанински дела си подхванал, имай срама от белите си коси!…”. Млад е отчето, вчерашен още, лъха на семинарист. Нека го поочука живият живот, да го поодялка оттук-оттам, време трябва да стигне до Христовото “Возлюбим друг друга…”.
Около стелата под навеса са разхвърляни каменарски чукала. На тезгяха - на него Райски марангозствува цяла есен и допреди час, - сред длета и стамески лежи завършен ковчегът от тъмночервен палисандър. Изкусна дърворезба краси капака отгоре, искрящата му политура и цялата направия радват със съвършенството си. Нечестивеца греховно се любува на създаденото от ръцете му: Едемската градина с дървото на живота от едната страна и от другата - злополучното дърво на познанието със забранения плод, от дядовата му приказка:”Я да послушам жена си, да опитам от този плод - ще да си е рекъл Адам, - познанието по ще е от полза!… И на сега,натирили нас, хората, от Господьовата градина…”.Дърворезбата - цветя, клонки, птички и пеперуди, лозници с налети гроздове, гирляндите на бръшляна по краищата на саркофага, - възпява Божия промисъл. “Което е хубаво, хубаво е, - мисли със задоволство творецът на всичката тази хубост, - кой каквото ще да разправя”. Той изживява блаженство, по безоблачното му състояние си личи. “Готов съм, Ленче - изрича полугласно, - да туря в ред под навеса и…”.
От гредата под покрива на навеса взел-дал транзистор “Грундиг” оглася деня с гергьовски песни. Шумлива тайфа градски врабци бистри на капчука сатанинските дела Божимирови. Преди време той прибърза с цифрите, изписа на стелата: „26.10.1940-23.4.2015″, намираше ги благопристойни. Отчето тогава често му биваше гост, устройваха си шахматни сражения на двора. Разлистената липа ги укриваше от жежкото слънце, ала светиня му,изпаднал в душевен неуют, го обливаше пот. В черно-белите квадратчета върху дъската привиждаше минно поле, с уплашени пръсти ровеше из брадицата си да търси изход, докато погледът му се препъна в стелата. Божият слуга се вторачи изумен, онемял от гледката. “Ти, бе - извика и скочи, - ти, бе!…Над Всевишния ли,прости,Господи, се имаш? Или Той ти възвести кога ще те привика в Отвъдното?”. В яда си отчето блъсна масичката, враждуващите воинства се изсипаха на земята и се разбягаха по моравата .
Такива неща - ни да си ги спомняш, ни да забравиш! Миролюбив по нрав, Райски тогава със съчувствие посрещна гнева на госта си. “Ех, Първанчо, Първанчо - поклати глава в упрек, - неведнаж от амвона изричаш пред миряните:”Премудростию вонмем!…”, да не прекаляваме с мъдруването. Що се косиш бе, човече!”. Отчето можеше да му бъде и син. “Защо ли - тресеше се несдържан гостът, - защото никой не живее и не умира за себе си, проумей го!…Живеем ли, за Господа живеем, умираме ли, за Господа умираме. Не е грях и ти понявга да разлистяш Светото писание, да вникнеш в посланието на апостола Иакова!”. Нечестивеца склони да не влиза в разпра: “Е, всичко е по повеля на Бога, нека Сам отсъди кое как…”. Той предвкусваше победа в прекратената битка, не криеше радостта си и както винаги, смехът му тържествуваше в смълчания двор.
Има за какво Райски да не слиза от хорските уста - било неизлечимия негов оптимизъм или например да печели хората, - драго му е да го имат в приказките си. Ама лош късмет го бил споходил? Ама злочестина му пресякла път? На всичко му намира колай, ще показва кураж нечестивеца, не губи дух да се връща при радостите. И гръм, ще предположиш, не го е поразявал, че да го видят в неволи.
Всеки знае него си. Сполетя го отдавна, тъкмо се задоми, друг да е, пепелището ще го прекърши. Райски само вдигна рамене, “И добро - каза, - и беда стигат човека…”. Запретнаха се със жена си за нов дом - на младини и Потопа е до колене. Двамината мъкнаха бетон и желязо едно лято, тухли носеха, и жена му, трудна в последния месец, роди детето им мъртво. Тя не се върна в новия дом, отнесе я следродилна треска, в недалечни времена се е случвало понякога. Всичко е по повеля на Бога. Райски посивя за дни под съчувствените погледи на околните, преви гръб под непомерната участ. И къде, какво, запиля се с късмета си по селата - живата стока беше много, искаше грижи, зоотехниците ги търсеха наравно с ветеринаря и агронома. Някоя година и друга чезна в забрава, но заразителния му смях оповести завръщането на нечестивеца. “Къде се губиш бе, Райски - хората не можеха да му се нарадват, - една свястна партия шах не става без тебе!…”. И каточели все същия си дойде, светъл. Усмивката не го бе изоставила уж, а познатия им присмехулник го нямаше. Тананика си “Постой бе, Ленче…”, без игривите огънчета в присвитите му очи. Кой забеляза, кой не - всеки си има свои кахъри.
Гергьовденят, лика-прилика на подпийнал гуляйджия, побърква пролетта с копнежи. Зюмбюлът, нарцисът, момината сълза в градината, люляците покрай къщния зид разточителстват с благоухания, примамват пчелички. “Природа, живот!…” - радва им се Райски, погледът му зажадняло поглъща красотите, сякаш за последно. Остава му да седне на самотната си гощавка, да вдигне чаша мелнишко в чест на великомъченика, светия Георги Победоносеца, и… В предишни години го канеха да почете с гъдулката си нечия гергьовска трапеза. Ще им посвири там, непременно ще пее “Еленко първо любовье, имаш ли севда на мене, аз както имам на тебе…”, щото песента върви на софра. Празнуващите го кичат със здравец и множество женски очи ще го поглъщат с възхита, счували са се и скрити въздишки по свирача и певеца - в разцвета на живота си Райски имаше севда на гъдулката, едничката му комай жива обич.
Остават в спомена предишните години, минали, заминали. И макар самин, изживял ги е в радости, така си мисли сам нечестивеца. “Постарах се, Господи! - полугласно изрича Райски, кога друг път ще си поговори с Него, ако не по празници. - Правих каквото ми лежи на сърце, радости да носи и доколкото ми идва отръки…”. Божии твари развъжда по птичарници и кравеферми, професия му е, а и лозя сади, розови насаждения, майстори гъдулки, гусли. Ковчега с дърворезбата също, и стелата, в старокнижовен краснопис изсече върху й “Тук почива…”, името, цифрите, да им се ненагледаш! Залудо работеше, не прахоса дните си в самоожалване.
Леко е на душата на нечестивеца, като за празник, и отведнаж прихва. “Леле - вика си разсмян, - леле, какво ли ще е, зърне ли ги Първанчо!”. Най-вече днешната дата щом зърне. Вижда приятеля си разпнат между пастирския му дълг и твърдоглавеца Райски. “Към преизподнята! - ще го сочи с пръст отчето, ще сипе мълнии. - Натам си се запътил, безбожнико, място за тебе сред праведните няма да има!”.
Райски не гони място сред праведните, на него и в бащиния двор му е добре. Хората сме грешни, убеден е, един Бог не греши. “Къде е Едемската градина бе, дядо?” - питаше невръстен, а дядо му: “Че ей я, гледай, радвай се!… - и разперваше ръце да обгърне двора, цветя, овошки, асмата с гроздовете. - Туй е то Едема, каквото човекът, дорде е жив, създава за радост”. “Ами пъклото?…То къде е…” - пита още внукът. Дядо му откъртва мъчителна въздишка, “Пъклото, момче - вика, - то е в човека, носи си го чак до гроб…”
Под ореха на двора, досами къщата, нечестивеца си направи гроб от граден камък, с поглед в изгрев-слънце. Къщата я завеща за дом на изоставени деца. Вижда как децата палят свещици на гроба му по Гергьовден, кичат го с есенни хризантеми по Димитровден, когато се е родил, а из двора - смях, гълчава, радост хазяйничи. Той не иска да си иде длъжник от тоя свят, да остави неуредени сметки със живота. “На кого си се метнал такъв, не като другите!” - не проумяват другите отстрани. “Ми на кого, на дядо ми Райо, вечна му памет! - прилежно осветлява нечестивеца загадките по въпроса. - Отбираше от радости и проживя в мяра…”.
Въпрос на нрав, в смисления живот е тъй, всичко с мяра. Макар и да не разлистя Светото писание своенравният Райски, тук-там надниква обаче в научни списанийца. “Виж каква щях да я свърша!…” - възкликва един ден. Седемдесет и пет години живот средно за жените у нас, а за мъжете, за тях шейсет и осем. Науката го казва, с нея не можеш да спориш. Не стига че средно е надживял година в повече, нечестивеца му с нечестивец, ами се лакоми и за шест отгоре! “Дай ми дума да живееш и да живееш, да не страниш от радости…” - заричаше го жена му на сбогуване. В безсилието си да я задържи, Райски обеща, нищо повече не би могъл да стори. Щастлив е, който има кого да слуша. Той послуша жена си - поживя, труди се, радва се и стига. Всичко с мяра! Да не би живота да не му е драг? Животът е хубав, кой би го отрекъл. За живота той, Райски, е готов на всичко, и друг клетник един на същия хал го е крещял в предсмъртния си час.
От добрия стар “Грундиг”, приятеля, събеседника на нечестивеца през самотите му, хор на ангели пее неземна песен:

Радост - ти дете на Рая,
ти, божествен ясен плам!
ний пристъпваме в омая,
о, богиньо, в твоя храм…

“Одата на радостта! - ахва обрадван Райски. - Поличба е, не друго…”. Песента сгрява сърцето на нечестивеца, в цяла Европа я пеят, на празник като на празник. Сега да се стъкми с новите си дрехи, после си взема сбогом с къщата, двора, с врабешката тайфа на капчука и… на път!
Мъчи го нетърпение нечестивеца, подпява си за кураж: “Ох,Лено, Ленче, Ленче бе, изгорях, джанъм, по тебе!…”. Марковият костюм “Сен Лоран”, светлосин, купен за предстоящата среща, му стои като че по поръчка. Към костюма - взе го за някакви си триста и петдесет лева накуп, - на пазара в Илиенци му притуриха за бонус и вратовръзка “Кавалли”, в перламутрова окраска. Обувките “Саламандър”, кожа от антилопа, тях взе за двеста, на половин цена. “Криза иде, братче - проплака му продавачът, - влачи ни към фалита… Да ти дам и риза “Живенчи”? Японска коприна, последен вик на модата, само за сто и двайсет. Като ще гинем, да гинем - хазартно отсече човечецът, - иде ми да теглим кибрит на бизнеса и да се свърши!”. Пръстите му чевръсто отброяваха банкнотите след сделката…

Гръд природата разтваря,
радост всичко живо пий…

Камбаната на храма “Св. Георги” в квартала бие пред залез, времето бърза ли бърза, окъснял петел наблизо кукурига припряно. “Тръгвам, де! - сопва му се Райски. - Не ме подгонвай и ти, ето, тръгвам!…”.
Е, това беше! Остава му да се качи на табуретката и да спусне ласото. На гредата над нечестивеца открай време е завързано навито въже с примка, за работата му, да е под ръка, идва ред и да дотрябва. Райски чинно се изправя върху столчето, обзема го покой, какъвто изпитва щом се захване за работа. Дълго и с вещина подготва въжето за работата си, всичко да е изпипано. “Еленко първо любовье, посрещай гости!…” - мълви на сбогуване, преди да притегне ласото около шията си, над вратовръзката “Кавалли”. Хубава връзка, блести седефено, на празник като на празник. “Пък ти, Първанчо, сине, прости на стария грешник, такъв ендшпил в играта едва ли ще ти е по душа!…Всичко е, помни, по волята на Бога…”.
И блъсва столчето изпод краката си, изпратен от хора на ангелите:

Прегърнете днес, о, люде,
целий свят вий със любов!…