Димитрина Бояджиева

Панчо игра за зелена карта и спечели. Е, Панчо се радваше. И как няма да се радва. То си му беше мечта. В родното място да не би да живееше като райска птичка! Наближаваше тридесетте и след проточилият се безуспешен опит за работа, се хвана Панчо за зелената карта със зверска страст. Разбираше го много добре. Дори трошиците от пребогатата трапеза на янките щяха да му донесат куп пари. И тогава: ето ти Дочке, гизди се. Ето ти и на теб, мамо, рахатувай! Живейте в сговор. То и без това майка му не одобряваше много Дочка, но откакто се разчу, че някой я бил видял в лимузината на Митьо Мамула - още повече. Всички го знаеха Мамула: тантурест такъв, ама с копринено сако, а в джоба му - златна запалка. Ами скъпия коняк дето пие! Нали е паралия, къщата му като палат, че и хотел край морето. Бреей! Ах, Мамула! Нека се върне Панчо, че да видим тогава.
Та, следвайки мечтата си, замина Панчо. Магистрали, булеварди, авенюта с осветени магазини и пак авенюта с будуващи продавачки на любов. Продаваха я със все сила, ама Панчо не купуваше. Имаше си Дочка, затуй, вечер пред телевизора с бира в ръка и пакетче чипс, сменя каналите - екшъни, спорт, порно и реклами, реклами, рекламиращи благополучието на Америка.
Така кара Панчо почти година. Но една вечер, задрямал пред телевизора, почнаха да мърдат като змийчета, да пърхат като орлета коварните знаци на носталгията. Предусетила сякаш нещо, мечтата смушка Панчо: „Я не се занасяй! Какво си се размекнал такъв?” „Тежко му е!” - изписука в Панчо носталгията. „Хубава работа! Ми да беше си стоял вкъщи. Да беше си ходил без работа. И нека Дочка…” Панчо се размърда. Наистина Дочка… Клетото Панчово сърце: слънчев лъч проблясва между клоните, обсипани с цветове, а Дочка с тръпнеща гръд, яде го с поглед, та го погубва. Мечтата пак смушка Панчо: „Спокойно! Спокойно, де! Не те задържам насила, щом не искаш, върни се. Ходи си беден, с увесен нос.” Панчо се стресна. То аслъ и да се върне, като няма пари… Панчо проточи врат. По телевизора течеше реклама и на екрана с едри букви пишеше КНОР. Панчо се прозя. Ето какво ще изпрати на майка си. Дузина от тези кубчета супа. Може пък да се зарадва. Тъй де, по телефона все реве: краката я болели, цялата треперела и все Дочка й е виновна за нещо. „Съдбовна спънка ти се падна таз жена, Панчооо. Жив да те оплаче човек…”
С помръкнал поглед Панчо се загледа в омацаната с пяна бира. Не е съдбовна спънка то, ми бариера. Бариера се падна майка му в живота му с Дочка. То и писмата й такива. И в писмата все Дочка й е виновна. „Какво си се прехласнал толкоз по нея, сине, сякаш в мед бъркаш. И като бърка досега, какво облиза? Не се знае дали детето е от теб биля. Затуй хората шушукат. Опозори ни тя нас. И за къщовница не става. Кога напича слънцето през прозореца, не се сеща да дръпне пердето и чергите избеляха…”
„Това са щуротии!” - премлясна с пресъхнал език Панчо. Отпи от бирата и загледа тревожно екрана. Нека си приказва майка му. Хубава си е Дочка. Стигаше му тя, че му и артисваше. Веднъж да се върне Панчо. Как ли вехне като роза без него! Потънал в сънения син взор, неугасимият плам по Дочка, започна да стопля вкочененото му сърце. Да не беше Мамула… Присламчила се, мечтата пак сбута позадрямалия Панчо: „Стига с тоз Мамул! Не е чак толкоз фатално. Даже хич. Ти не мисли къде си муши кочана Мамула, ами печели. Бьди мъж, Панчо. Мъж с пари. С пари се взривява всичко, което ти се изпречи по пътя.”
Панчо се прозя, та чак челюстите му изпукаха. Тъй де, то и да се върне… Стана, взе лист и химикалка и започна да пише писмо на Дочка. Мечтата следеше ревниво написаното: „…Ти, Дочке, потърпи. Ще се изнижат годините и като се върна, ще си заживеем като райски птички. Със спечеленото ще построя хотел за чудо и приказ. Ще видиш. Цялата квадратура в мрамор, а върху мрамора - килими. И ти, Дочке…” „Хората шушукат!” Панчо спря. „Какво има? - побутна го мечтата. - Нещо не е наред ли?” Панчо повъртя химикалката и стана. „И като бърка в меда, какво облиза?” Панчо отпи от бирата и пак седна. „Пиши, пиши, Панчо!” - побутна го мечтата. Панчо се пресегна за химикалката. „Опозори ни тя нас.” Панчо въздъхна. И все зарад Мамула. Какъв скандал се разигра тогава зарад него. Скандал с валидол за майка му. Ама и майка му как крещеше само: „Я колко е часът. Как не я е срам? Да отива там, където е била. Не я ща в къщата си.” „Таз пък!”- скочи като ужилена просналата се върху леглото Дочка. „Беше ли там?” - намеси се Панчо. „Ти май си се чалнал! Бях у Тошкини.” Панчо се подвоуми: “Дочка едва ли…” И щом майка му си излезе от стаята, повече не посмя да подкладе затихналия огън.
Панчо дълго въртя химикалката. Става, сяда, гърби се, а носталгията вършееше в сърцето му. „Внимавай, Панчо! Кроиш любов, да не ушиеш омраза. Не бързай. Любовта се шие със сърце.” А Панчо имаше сърце. Как да отсече клона обсипан с цвят. Оклюман, изгаси лампата и легна да спи - цяла нощ строи хотел, бучи го като свещ до Мамуловия.
Панчо започна да не се прибира веднага след работа. И докато бродеше по авенютата, скрита зад него го следваше носталгията. Бе изключено да се откачи от нея. Сутеньорите даже я пускаха в Тържището на удоволствията, откъдето Панчо си купуваше любов. „Ха така, Панчо, поживей си! - посрещаше го на изхода мечтата. - Пък после като се върнеш…”
Трудно е да се каже какво стана после. Когато се върна Панчо, Дочка си беше отишла у майкини си и не му се наложи да взривява Мамуловата лимузина. Пък и някой отдавна я беше взривил. И хотел не построи Панчо. Отвори квартална бакалничка. И за кой дявол я отвори, да го пита човек. Хората бяха толкова обеднели. Налагаше се да им дава на кредит. Вече година вересии записва в тетрадка, а вкъщи майка му тътрузи крака, събира избелелите черги и грижливо пита: „Не ти ли е студено, Панчо? Я вземи си наметни сакото. Не искаш. Ти си знаеш. И без това с единия крак съм в гроба. На мене ми е време да гния, а на тебе - да цъфтиш.”
Цъфтеше Панчо. Тетрадката с вересиите набъбваше. Иди, че вързвай.